- 5 - ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 88 гр. София 20.02.2017 година. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 21.09.2016 (двадесет и първи септември две хиляди и шестнадесета) година в състав: Председател: Борислав Белазелков Членове: Борис Илиев Димитър Димитров като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 3886 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 6284/27.07.2016 година, подадена от Р. Г. Д. срещу определение № 374/07.07.2016 година на Апелативен съд П., постановено по ч. гр. д. № 411/2016 година. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд П. е потвърдил определение № 475/02.06.2016 година на Окръжен съд Хасково, постановено по гр. д. № 234/2016 година, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до приключване с краен съдебен акт на производството по гр. д. № 4809/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В частната касационна жалба се излагат доводи за това, че определението е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което и е необосновано. Направено е искане определението на Апелативен съд П. и потвърденото с него определение на Окръжен съд Хасково да бъдат отменени и делото да бъде върнато на втория съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частната жалбоподателка твърди, че е налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд П.. Насрещната страна по жалбата П. И. Ч. е подала отговор с вх. № 7101/08.09.2016 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд П. и такова не трябва да бъде допускано, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, като атакуваното с нея определение бъде потвърдено. Частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Апелативен съд Х. е приел, че с решение № 118/24.02.2016 година на Районен съд Хасково, постановено по гр. д. № 2048/2015 година е било прието за установено по отношение на П. И. Ч., че Д. Д. Д., който е съпруг на частната жалбоподателка не й дължи, поради изтекла погасителна давност, сумите по изпълнително дело № 20138740400572/2013 година по описа на С. П.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Хасково, вписан под № *** в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители, а именно 13 333.33 лева главница, 18 421.46 лева мораторна лихва, 2136.40 лева разноски по изпълнителното производство, както и такса за частния съдебен изпълнител в размер на 2848.54 лева. Ищца по посоченото производство на Районен съд Хасково е била Р. Г. Д., а ответник П. И. Ч., като целта на производството е била да се отрече със сила на присъдено нещо дължимостта на сумите по изпълнителното производство, по което взискател е била Ч., а длъжник съпругът на Д.. В същото време било установено, че с решение по гр. д. № 635/2013 година по описа на Окръжен съд Хасково е бил отхвърлен предявеният от Д. Д. Д. срещу П. И. Ч. иск за признаване за установено, че не дължи определени суми, които били описани подробно в решението. Според състава на Апелативен съд П., правилно било прието, че предмета на гр. д. № 2048/2015 година по описа на Районен съд Хасково е идентичен с предмета на гр. д. № 635/2013 година на Окръжен съд Хасково. Макар и с различни страни, предявената претенция е била основана на твърдение за настъпването на едно и също юридическо събитие, водещо до отпадане на процесното изпълняемо право, а именно настъпила петгодишна погасителна давност, която е изтекла още преди образуването на изпълнителното производство. Изложени са съображения, че решението по гр. д. № 635/2013 година по описа на Окръжен съд Хасково е влязло в сила, но Д. Д. Д. е подал молба за отмяната му по чл. 303, ал. 1, т. 3 от ГПК, като с определение № 344/09.10.2015 година производството по образуваното по молбата гр. д. № 4809/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е спряно до постановяване на решение по тълк. д. № 7/2014 година на ОСГТК. При така установената фактическа обстановка правилно Окръжен съд Хасково, пред който е било обжалвано решение № 118/24.02.2016 година на Районен съд Хасково, постановено по гр. д. № 2048/2015 година, бил приел, че са налице предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и е спрял производството по въззивното гр. д. № 234/2016 година. Преценил е, че от обстоятелството, че в чл. 503, ал. 3 от ГПК на съпруга, който не е длъжник са признати права на процесуален субституент под формата на процесуално застъпничество, т. е този съпруг притежавал собствени права, в това число и да оспори вземането с иск по чл. 439 от ГПК, какъвто бил и сегашния случай следвало че окончателния изход по гр. д. № 4809/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. ще бъде от съществено значение за правилното решаване на висящия пред Окръжен съд Хасково спор. Във връзка с тези изводи на въззивния съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частната жалбоподателка поставя два въпроса, които според нея са включени в предмета на делото и са обусловили изложените от състава на Апелативния съд П. в мотивите на обжалваното определение правни изводи. Първият от тях се отнася до това представлява ли наличието на образувано производство по чл. 303 от ГПК пред ВКС по молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение основание за спиране на друго висящо съдебно производство по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и във връзка с него се твърди наличие на хипотезата за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи се, че е налице противоречие със задължителна съдебна практика формирана в определение № 111/25.02.2016 година, постановено по ч. т. д. № 228/2016 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и определение № 221/18.02.2016 година, постановено по гр. д. № 6061/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Вторият е за това дали правото на иск на съпруга, който не е длъжник, по чл. 503, ал. 3 от ГПК да оспорва вземането на съпруга си по реда на чл. 439 от ГПК е в зависимост от упражняването или неупражняването на същите права от съпруга, който е длъжник и намират ли се тези две права във връзка на преюдициалност, като по отношение на този въпрос се твърди наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд П.. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд П. по първия въпрос, тъй като в тази си част определението противоречи на посочената в изложението съдебна практика на ВКС, а и на тази обективирана в служебно известните на съда определение № 14/30.12.2011 година, постановено по ч. т. д. № 840/2011 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и определение № 167/05.03.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 1335/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Съгласно установената съдебна практика спирането на съдебното производство по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е предвидено когато между двете производство съществува преюдициалност. Такава е налице, когато спорът по обуславящото правоотношение ще бъде разрешен съд сила на присъдено нещо. Поради това спирането е възможно само когато спорът по преюдициалното правоотношение не е приключил в слязло в сила решение. Предвидената в чл. 303 и следващите от ГПК възможност за отмяна представлява извънреден способ за защита на страните срещу последиците от влязлото в сила съдебно решение. С подаването на молбата за отмяна по чл. 303 от ГПК не се възстановява висящността на исковото производство, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска нито отпадат последиците от влизането на същото в сила. Поради това не е налице висящност на производството по преюдициалното правоотношение, която да обуслови спиране на съдебното производство по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Такова ще настъпи, ако молбата за отмяна бъде уважена и влязлото в сила решение бъде отменено. С решението за отмяна обаче съдът ще се произнесе само по отношение на това дали съществува или не твърдяното от молителя основание за отмяна, но не и по отношение на съществуването или не на самото спорно право. Затова то не формира сила на присъдено нещо по отношение на преюдициалното правоотношение, което е условие за прилагане на хипотезата за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Възможност за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК ще се създаде едва ако молбата за отмяна на решението по преюдициалното правоотношение бъде уважена, но това няма да е последица от решението за отмяна, а от възстановената висящност на обуславящото производство. Предвид на това наличието на производство за отмяна по чл. 303 от ГПК на влязлото в сила решение по преюдициалното правоотношение не е основание за спиране на съдебното производство по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Вторият от поставените въпроси е свързан с предвидената в чл. 503, ал. 3 от ГПК възможност когато принудителното изпълнение на вземане срещу единия съпруг бъде насочено върху вещ, която е съпружеска имуществена общност, съпругът недлъжник да оспори вземането на същите основания и по същия ред, както съпругът длъжник, както и да обжалва изпълнителните действия на същите основания като него. Касае се до самостоятелно право на съпруга недлъжник да оспорва вземането и да обжалва изпълнителните действия. Това обаче не прави този съпруг страна в материалното правоотношение, нито в производството по принудително изпълнение. Затова при оспорването на вземането или при обжалването на изпълнителните действия този съпруг не упражнява собствени права по материалното правоотношение, съответно по изпълнението, а такива на съпруга длъжник. Съпругът недлъжник може да оспори изпълняваното вземане, респективно да обжалва изпълнителните действия, ако съпругът длъжник бездейства и по този начин създава опасност за предприемане на изпълнение върху вещта съпружеска имуществена общност, без да са налице предпоставките за това. Целта на съпруга недлъжник е да осуети изпълнението като упражни от свое име правата на длъжника. Тази възможност обаче не лишава самия длъжник от възможността да упражнява същите права. Затова в този случай съпругът недлъжник действа в интерес на съпруга длъжник, от негово име и за негова сметка, като наред с това защитава и своя собствен интерес. От това следва, че в хипотезата на чл. 503, ал. 3 от ГПК съпругът недлъжник действа като субституент на съпруга длъжник, което налага конституирането на последния в производството по спора по силата на чл. 26, ал. 4 от ГПК. Затова възможността на съпруга недлъжник да оспори изпълняваното вземане на определено основание или да обжалва изпълнителното действие е поставена в зависимост от това дали това оспорване или обжалване вече не е предприето от самия длъжник. Ако той бездейства съпругът недлъжник може да оспори вземането на определено основание, съответно да обжалва изпълнителното действие. Това обаче не може да стане, ако съпругът длъжник вече е оспорил вземането на същото основание, съответно е обжалвал изпълнителното действие. В този случай правата вече са упражнени и независимо от резултата от това не могат да бъдат упражнявани повторно от съпруга недлъжник по реда на чл. 503, ал. 3 от ГПК. Ако съпругът длъжник е оспорил изпълняваното вземане по реда на чл. 439 от ГПК и искът е бил изцяло или частично отхвърлен съпругът недлъжник не може да оспори отново вземането позовавайки се на правата си по чл. 503, ал. 3 от ГПК и предявеният от него иск ще е недопустим с оглед на чл. 298 и чл. 299 от ГПК. Поради това в конкретния случай връзката между двете производство не е такава на преюдициалност, а е за допустимост на по-късно образуваното производство, предвид, на което не са налице предпоставките за спиране по чл. 299, ал. 1, т. 4 от ГПК. С оглед на горното определението на Апелативен съд П. и потвърденото с него определение на Окръжен съд Хасково трябва да бъдат отменени делото трябва да се върне на Окръжен съд Хасково за продължаване на съдопроизводствените действия. По повод на подадената от нея частна касационна жалба Р. Г. Д. с платежно нареждане от 22.07.2016 година е превела по сметка на ВКС сумата от 15.00 лева държавна такса. Като основание за извършения превод е записано, че се касае за държавна такса по в. гр. д. № 234/2016 година по описа на Окръжен съд Хасково. Съдията докладчик по ч. гр. д. № 411/2016 година по описа на Апелативен съд П. е приел, че това плащане е нередовно и с разпореждане № 1370/29.07.2016 година е изискал от жалбоподателката да представи доказателства за плащане на държавната такса от 15.00 лева като в документа за това да бъде отбелязан номера на делото, по което е постановен обжалвания акт и съда, който е постановил този акт. Това е било направено с вносна бележка от 02.08.2016 година, намираща се на лист 5-ти от делото. Видно от извършените служебни справки и двете суми са постъпили по сметка на ВКС-първата на 22.07.2016 година, а втората на 03.08.2016 година. По този начин дължимата се държавна такса е заплатена два пъти и едната сума се явява недължимо платена. С оглед на това трябва да се уважи молбата на Д. с вх. № 9054/19.09.2016 година и като и бъде върната сумата от 15.00 лева, представляващо недължимо платена държавна такса по настоящето производство, която сума да й бъде преведена на посочената в молбата банкова сметка. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 374/07.07.2016 година на Апелативен съд П., постановено по ч. гр. д. № 411/2016 година. ОТМЕНЯВА определение № 374/07.07.2016 година на Апелативен съд П., постановено по ч. гр. д. № 411/2016 година и потвърденото с него определение № 475/02.06.2016 година на Окръжен съд Хасково, постановено по гр. д. № 234/2016 година като ВРЪЩА делото на Окръжен съд Хасково за продължаване на съдопроизводствените действия. ВРЪЩА на Р. Г. Д. от [населено място], ж. к- „О.”, [жилищен адрес], с Е. [ЕГН] сумата от 15.00 лева, представляващо недължимо платена държавна такса по ч. гр. д. № 3886/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV, която сума да и бъде преведена по посочената в молба вх. № 9054/19.09.2016 година банкова сметка. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.