Р Е Ш Е Н И Е № 240 гр. София, 07 май 2012 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при секретаря Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 590 по описа за 2012 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. С. К. и по жалба на подсъдимия Ю. Р. М. срещу нова въззивна присъда на Пернишки окръжен съд № 2 от 19.01.12, по ВНОХД № 455/11, с която е отменена първоинстанционната оправдателна присъда на Пернишки районен съд № 905 от 18.10.11 г, по НОХД № 1732/10, и подсъдимите са признати за виновни и осъдени, както следва: - Подсъдимият С. С. К. е признат за виновен в това, че за времето 25/26.07.2010 г - 4.08.2010 г, в [населено място], общ. П., е принудил А. В. В. да извърши нещо, противно на волята му, като употребил за това заплашване, с оглед на което и на основание чл. 143, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години и шест месеца „лишаване от свобода”, както и е признат за виновен в това, че на неустановена дата през месец юли 2010 г, в [населено място], [населено място], общ. П., и [населено място], общ. П., в съучастие като съизвършител с Ю. Р. М., е принудил И. И. Н. да извърши нещо, противно на волята й, като употребил за това сила и заплашване, с оглед на което и на основание чл. 143, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, и му е определено едно най-тежко общо наказание: три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, със зачитане на предварителното задържане, считано от 7.09.2010 г до 29.10.2010 г. - Подсъдимият Ю. Р. М. е признат за виновен в това, че на неустановена дата през месец юли 2010 г, в [населено място], [населено място], общ. П., и [населено място], общ. П., в съучастие като съизвършител със С. С. К., е принудил И. И. Н. да извърши нещо, противно на волята й, като употребил за това сила и заплашване, с оглед на което и на основание чл. 143, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затвор, със зачитане на предварителното задържане, считано от 17.08.2010 г до 3.11.2010 г, като е оправдан по обвинението за съучастие в качеството на помагач по чл. 20, ал. 4 НК. С жалбата на подсъдимия К. се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъква се, че обвинителният акт не отговаря на чл. 246 НПК, тъй като в него липсва надлежно изложение на фактическата обстановка, че доказателствените източници не са оценени в съответствие с изискванията на чл. 14 НПК, че не са анализирани противоречията в гласните доказателства, че неправилно е приложен материалният закон / поведението на подсъдимия К. не покрива признаците на престъпление по чл. 143, ал. 1 НК /. С жалбата се прави искане за отмяна на обжалваната присъда и оправдаване на жалбоподателя. С жалбата на подсъдимия М. се релевират всички касационни основания. Сочи се, че обвинителният акт е изготвен в нарушение на чл. 246 НПК, че жалбоподателят е признат за виновен и осъден за съизвършителство по чл. 20, ал. 2 НК, въпреки че е обвинен за помагачество по чл. 20, ал. 4 НК, че кредитираните показания на св. Н. и св. В. не формират надеждна доказателствена основа за осъждане на жалбопадателя, че ползваните от въззивния съд показания на пострадалите от досъдебното производство противоречат на заявеното от свидетелите: Л. А., И. И., Т. И., че не са интерпретирани правилно показанията на св. Т. В., св. Б. А., св. З. С., св. Н. В., че неправилно е приложен материалният закон / деянието на подсъдимия М. не покрива признаците на престъпление по чл. 143, ал. 1 НК /, че наложеното наказание е явно несправедливо / то не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца /. С жалбата на подсъдимия М. се иска да бъде отменена въззивната присъда и жалбоподателят да бъде оправдан. В съдебно заседание на настоящата инстанция жалбоподателите или техни представители не се явяват и не изразяват становище по жалбите. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Не са налице основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Въззивният съд е извършил собствен анализ на доказателствените източници, спазвайки изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика, тоест, липсва порок във вътрешното убеждение по релевантните факти. Кредитираните показания на св. В. и св. Н., дадени пред съдия на досъдебното производство, приобщени по делото, се отличават с последователност и еднопосочност при излагане на фактите от предмета на доказване, поради което правилно са поставени в основата на осъдителната присъда. Тези показания не са изолирани, а се подкрепят от приобщените по надлежния процесуален ред и кредитирани показания на св. Л. А., св. Т. И. и св. И. И., дадени пред съдия на досъдебното производство, подкрепящи обвинителната теза. Правилни са съображенията, че са недостоверни и следва да бъдат отхвърлени показанията на изброените свидетели от съдебната фаза, тъй като в поддържаната от тях версия проличава стремеж да бъде „облекчено” положението на подсъдимите. Прави впечатление, че дори при промяната на показанията си, св. И. е заявил, че „казаното пред полицията и пред съдията е вярно”. В същото време, приобщените показания на св. Л. А., св. Т. И., св. И. И., св. И. Н. и св. А. В. се вписват във фактите, изяснени чрез показанията на св. З. В., св. Б. А. и св. Н. В., а при съвкупния анализ на изброените доказателствени източници се подкрепя версията, заявена от пострадалите на досъдебното производство. Анализирани са показанията на св. Т. В., св. Н. П., св. С. У., респективно, обясненията на подсъдимите, и правилно е прието, че изводимите от тях гласни доказателства не разколебават обвинителната теза. Що се касае до довода, касаещ обвинителния акт, следва да се отбележи следното: Вярно е, че при описване на фактическата обстановка е допусната непрецизност, изразяваща се в препращане към свидетелските показания на пострадалите относно инкриминираните събития. Такъв процесуален подход е процесуално неиздържан, тъй като обвинителният акт следва да съдържа изложение на фактическите обстоятелства, срещу които се упражнява правото на защита, и отделно от това, посочване на доказателствените източници, които, според прокурора, подкрепят фактическата обстановка. Доколкото обаче, в случая, от изложението на обвинителния акт става ясно, че се релевират фактите, изводими от показанията на св. В. и св. Н., от това следва, че подсъдимите са имали яснота относно кръга на правнорелевантните факти, тоест, правото им на защита не може да се счита накърнено. Не е допуснато и нарушение на материалния закон, тъй като приетите релевантни факти покриват признаците по чл. 143, ал. 1 НК. Изложените съображения, че са налице елементите от състава на принудата по чл. 143 НК, са правилни и се споделят от настоящата инстанция. Основателна е жалбата на подсъдимия М. относно приетата по отношение на него форма на съучастие. Незаконосъобразно жалбоподателят е осъден за съизвършителство, макар и предявеното му обвинение да е за помагачество / липсва надлежно изменение на обвинението от чл. 20, ал. 4 НК в чл. 20, ал. 2 НК /. Съдебната практика е последователна относно възможността да се премине от най-тежката форма на съучастие / извършителство / към по-леките такива / подбудителство и помагачество /, но обратното не е възможно / друго би било, ако е допуснато изменение на обвинението, по реда на чл. 287 НПК /. Допуснатото нарушение обаче може да бъде отстранено от настоящата инстанция, по реда на чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК, като бъде изменена обжалваната присъда, с което не се влошава положението на жалбоподателя / при тази хипотеза не се засяга правното положение на подсъдимия К., чиято наказателна отговорност, в двата случая, се реализира за извършителство /. Неоснователно е оплакването на подсъдимия М. за явна несправедливост на наложеното наказание. Наказателната му отговорност е индивидуализирана, при условията на 54 НК, като са отчетени, от една страна, високата степен на обществена опасност на деянието / отличаващо се с бруталност при престъпното въздействие върху волята на пострадалата / и, от друга страна, завишената степен на обществена опасност на дееца / предвид данните за обремененото му съдебно минало /. В случая е неприложима разпоредбата на чл. 66 НК, тъй като жалбоподателят вече е осъждан на „лишаване от свобода”, за което не е реабилитиран, тоест, налице е пречка за условното му осъждане по настоящето дело. Не може да бъде смекчена наказателната му отговорност, при условията на чл. 55 НК, тъй като посочената хипотеза не е налице - липсват многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства / в случая, не са отчетени смекчаващи обстоятелства /, респективно, предвиденото в закона най-леко наказание не се явява несъразмерно тежко на извършеното. Следователно, наложеното на подсъдимия М. наказание отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, поради което липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Не може да бъде уважено искането на жалбоподателите за оправдаването им от настоящата инстанция, тъй като не е налице хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / подсъдимите не са осъдени за несъставомерни деяния /. По изложените съображения, жалбата на подсъдимия К. е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а жалбата на подсъдимия М. е частично основателна и следва да бъде частично уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 и т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ присъда на Пернишки окръжен съд № 2 от 19.01.2012 г, по ВНОХД № 455/11, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието на подсъдимия Ю. Р. М. от престъпление по чл. 143, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК в такова по чл. 143, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 НК. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: