1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 293 София, 10.05.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2110/21г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Янкула про арх“ ЕООД, чрез процесуалния му представител адв.Е. Н., срещу решение №31/17.06.2021 г. по гр.д.№84/2021 г. на Окръжен съд Търговище, с което е потвърдено решение №260029/18.01.2021г. по гр.д.№135/19г. по описа на Районен съд Омуртаг, с което са отхвърлени предявените от дружеството срещу [община] искове с правно основание чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД, чл.79 вр. чл.266 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД – за прогласяване нищожност на клаузата на чл.6 ал.2 от договор за изработка от 29.12.2014г. с предмет – изготвяне на работен проект за мултифункционална зала за мероприятия на закрито; за присъждане на сумата 19 980 лв.,представляваща неизплатено възнаграждение по договора и на сумата 7473,35 лв. обезщетение за забава за периода 01.07.2015г.-07.03.2019г., като в тежест на дружеството са възложени направените от ответната страна разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон. Касаторът оспорва като несъответстващ на императивната норма на чл.266 ал.1 ЗЗД извода на съда за валидност на договорната клауза, поставяща изпълнението на задължението на възложителя за окончателно плащане по договора в зависимост от одобрението на проекта от трето лице – Главния архитект на общината. Поддържа,че подобна уговорка е нищожна като противна както на закона,така и на добрите нрави и като е приел обратното, съдът е постановил неправилен акт в частта по предявения установителен иск, който подлежи на отмяна. Като несъобразени със събраните по делото доказателства и с относимите към спора материално-правни норми и направени при игнориране на основни за изхода на делото факти касаторът счита и изводите на окръжния съд за неоснователност на осъдителните искове. По подробно развити в жалбата съображения прави искане за отмяна на решението на ОС Търговище и за постановяване на друго, с което исковете му да бъдат уважени. Претендира присъждане на направените в трите инстанции разноски. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поддържайки в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховен касационен съд по следните въпроси: 1.Недостатъците на престирания резултат, предмет на изработката, погасяват ли задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение или пораждат права за него, които следва да бъдат упражнени по реда на чл.265 ЗЗД?; 2. Следва ли работата по договор за изработка да се счита приета – фактически и правно , ако възложителят в срока за преглед, съгласно договора, не е отправил забележки за несъответствия? и 3. Следва ли работата по договор за изработка да се счита приета – фактически и правно, ако възложителят след покана да изложи възраженията си не стори това? По първия от въпросите касаторът твърди,че въззивният съд се е произнесъл в отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение №187/13.01.2020г. по т.д.№3093/18г. на Второ т.о. на ВКС, решение №99/11.07.2017г. по т.д.№2483/16г. на Първо т.о. на ВКС и решение №157/08.11.2010г. по т.д.№1135/2009г. на Второ т.о. на ВКС, а по останалите два въпроса – в противоречие с решение №202/27.02.2015г. по т.д.№4123/13г. на Второ т.о. на ВКС, решение №231/13.07.2011г. по т.д.№1056/2009г. на Второ т.о. и решение №1100/04.07.2003г. по гр.д.№1876/2002г. на П. г.о. на ВКС. Ответникът [община], в писмен отговор, депозиран от процесуалния ѝ представител адв.Р. М., поддържа становище,че изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.По същество счита,че сочените в касационната жалба пороци на обжалваното решение не са налице, тъй като същото е подробно мотивирано и съобразено както с нормите на материалните и на процесуалния закон, така и с установената по делото фактическа обстановка. Прави искане за недопускане на касационния контрол, евентуално за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна с присъждане на направените за настоящото производство разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да приеме, че предявеният от ищеца иск по чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД - за нищожност на договорната клауза на чл.6 ал.2 от сключения на 29.12.2014г. между страните договор с предмет „Изготвяне на инвестиционен проект за обект „Мултифункционална зала за мероприятия на закрито [населено място]“, е неоснователен, съставът на Окръжен съд Търговище се е позовал на дефиницията на понятието „добри нрави“, дадена в мотивите на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС. Посочил е,че доколкото договорът осъществява общите характеристики на договора за изработка, приложими към него са общите правила на чл.258 и сл. ЗЗД, но и особените такива /с оглед предмета му, както и сключването му след проведена обществена поръчка/ - на ЗУТ и ЗОП, поради което ищецът е бил наясно с оспорената клауза още с получаването на конкурсната документация,към която е бил приложен и проекта за договор, съдържащ същата клауза. Изхождайки от смисъла на обществената поръчка, съдът е посочил,че в признат от закона интерес на възложителя е проектът да бъде изработен така че да е годен за предвиденото в договора предназначение /арг. от чл.264 ал.1 вр. чл.261 ал.1 и чл.266 ал.1 ЗЗД/, както и съответно да може да бъде одобрен от главния архитект, съгласно чл.145 ЗУТ. Заключил е,че съобразяването на клаузата с посочените материално-правни норми изключва извод за уговарянето ѝ в противоречие както със закона, така и с добрите нрави. Произнасяйки се по главния осъдителен иск, съдът е намерил за безспорно,че в уговорения в договора срок изпълнителят е предал на възложителя изготвения от него проект, но на подписания двустранно протокол за предаване не е придал значението на действие по приемане /одобряване/ на изработеното, пораждащо правото на ищеца да получи уговореното окончателно плащане, предвид клаузата на чл.11, с която е предвидено право и задължение на възложителя, ако констатира несъответствие между уговореното и изработеното, да уведоми насрещната страна за отстраняване на недостатъците по представения проект. Прието е от съда,че по делото са представени доказателства, че ответникът е отправил към ищеца своите забележки, което косвено ищецът е признал с представения към исковата молба документ „забележки към проект“ от м.март 2015г., като спорно между страните е било дали са били налице несъответствия между предадения проект и заданието на възложителя и какъв е техният характер. При разрешаването на този спор съдът се е позовал на двете заключения на техническите експертизи, както и на изготвения на 28.06.2016г. от сформирана за целта комисия с участието на Главния архитект на общината протокол, като въз основа на тях е констатирал,че посочените в т.1, т.3 и т.4 от документа „забележки към проект“ недостатъци /липса на валидни за годината удостоверения за проектантска правоспособност, липса на предвидени, съгласно чл.143 ал.1 ЗУТ паркоместа и липса на предвидени в проекта помещения за обслужване към сцената – гримьорни, съблекални,тоалетни/ са в несъответствие със закона и със заданието и не са били отстранени към 2016г. Това неизпълнение съдът е възприел като обуславящо невъзможност за изготвянето на комплексен доклад по чл.142 ал.6 т.2 ЗУТ, представляващ част от необходимата документация за одобряване на проекта от Главния архитект /чл.144 ал.1 т.6 вр. ал.3 т.1 и чл.145 ал.1 т.1 ЗУТ/. Доколкото заплащането на възнаграждението по чл.266 ал.1 ЗЗД е поставено в зависимост от преценката на поръчващия,че работата е извършена съгласно договора, което в случая не е установено да е така, съдът е заключил,че за ответника не е възникнало задължението да заплати окончателното възнаграждение по реда и на основание чл.6 ал.2 от договора,а предявеният от ищеца осъдителен иск е неоснователен. Поради акцесорния му характер, искът за обезщетение за забава също е намерен за неоснователен. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешаването им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а липсата на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Въпрос, обуславящ допускането на касационно обжалване на решението в частта по иска за нищожност на клаузата на чл.6 ал.2 от договора между страните, касаторът изобщо не е формулирал, поради което само на това основание следва да бъде постановен отказ за допускане на решението на окръжния съд до касационен контрол в тази му част. Останалите три въпроса касаят единствено осъдителния иск по чл.79 ал.1 вр. чл.266 ал.1 ЗЗД. Нито един от тях не осъществява общата предпоставка за допустимост, разписана в чл.280 ал.1 ГПК, тъй като са обвързани с твърдения за неупражнени от възложителя права по чл.265 ЗЗД, липса на направени от него забележки за несъответствия и след отправянето на покана за излагане на възражения по проекта, каквито фактически обстоятелства не са били констатирани от съда, нито са излагани от него изводи в тази насока, които да са обусловили крайния резултат по този иск. Напротив, съдът е приел, че в определен подходящ период от време след физическото предаване на проекта в негово държане, ответникът-възложител по договора, е направил изявление за неточното му изпълнение /факт, установен с представения от самия ищец документ „забележки към проект“, който, по негово признание, е изготвен въз основа на направените по електронен път от ответника възражения по изпълнението, обособени в няколко точки/, като по този начин възложителят е изпълнил задължението си по чл.264 ал.2 ЗЗД, а това е достатъчна индиция за липса на приемане на работата. В забележките присъстват съществени такава - за неспазване на законовата разпоредба на чл.143 ЗУТ, която изпълнителят е бил длъжен да съобрази при изработването на проекта, както и такава за неизпълнение на възложеното му задание в неговата цялост – липсващи предвидени обслужващи участниците в представления помещения за съблекалня, гримьорна и санитарен възел в комуникационна връзка между задната част на сцената и съществуващата съседна сграда на читалището. Без значение са отговорите, които е дал на тези забележки ищецът, който нито твърди, нито установява в определен момент да е отстранил тези недостатъци, тъй като неизпълнението в посочените части представлява законова предпоставка за неодобряването на проекта от Главния архитект на общината и прави проекта като цяло негоден да бъде ползван по предназначението му. С оглед това всички последващи покани до възложителя да изложи възражения и обяснения за непредприемането на действия по заплащане на остатъка от уговореното възнаграждение са ирелевантни. Поради това именно и позоваването на ищеца на поканите, отправени до ответника през 2018г и 2019г., не е съобразено от въззивния съд като релевантно /но и процесуално-правен въпрос във връзка със законосъобразността на това му действие касаторът не е формулирал/. Ирелевантен поради тази причина се явява третият от поставените въпроси. Вторият, освен изложеното по-горе за липса на обуславящ характер на въпросите, е и неверен, доколкото в решението на въззивната инстанция е направена констатация, която не съответства на поддържаната с въпроса теза на касатора,че възражения по проекта не са направени. Липсата на обоснована обща предпоставка за достъп до касация е достатъчно основание за настоящия състав да не излага съображения по съответствието на мотивите на въззивното решение със сочената в изложението практика на ВКС, но за пълнота следва да се посочи,че решаващите изводи на окръжния съд не влизат в противоречие с дадените в нея разрешения. Съставът не е формирал противен на възприетото в практиката извод,че констатираните недостатъци в проекта сами по себе си погасяват задължението на възложителя да заплати възнаграждението, а се е позовал на невъзникнало /с оглед липса на волеизявление за приемане, съгласно чл.266 ал.1 ЗЗД/ съответно право на изпълнителя да претендира такова, доколкото без отстраняването им /за необходимостта от което изпълнителят е бил уведомен още с направените преди м.март 2015г. забележки/ проектът не би могъл да получи одобрението на Главния архитект /чл.145 ал.1 ЗУТ/, което е предпоставка както за издаването на разрешение за строеж /чл.148 ал.4 ЗУТ/, при липсата на каквото проектът не би могъл да се използва по предназначение, така и за заплащането на остатъка от възнаграждението, съгласно напълно валидната клауза на чл.6 ал.2 от договора. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените от ответника по касационната жалба разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 800 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №31/17.06.2021 г. по гр.д.№84/2021 г. на Окръжен съд Търговище. ОСЪЖДА „Янкула про арх“ЕООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място][жк] бл.613 вх.Д ет.7 ап.112 да заплати на @@26@ [населено място] [улица] сумата 800 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.