Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    №  552   София, 23 декември 2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на осми декември 2009 г. в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА                                                            ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА ИМОВА                                                                        ПАВЛИНА ПАНОВА   при секретаря ............Л. ГАВРИЛОВА...........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........М. МИХАЙЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 635/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура и жалба на защитника на подс. Д. Р. М. срещу въззивно решение № 1* постановено на 22.06. 2009 г. от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 142/2009 г. , с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 50, постановена от Видински окръжен съд на 19.11.2008 г. по НОХД № 166/2008 г., подс. Д. М. е бил признат за виновен за това, че на 06.08.2006 г. в с. Д., обл. Видин по непредпазливост причинил смъртта на В. Д. К. , вследствие на умишлено причинена средна телесна повреда, поради което и на осн. чл. 124 ал.1 пр.2 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години. Със същата присъда подс. М. е бил признат за виновен и в това , че на същата дата и място отнел от владението на К. К. , М. Д. и Б. Д. чужди движими вещи на обща стойност 190 лв. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на осн. чл. 198 ал.1 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години. На осн. чл. 23 от НК му е било наложено общо наказание в размер на четири години лишаване от свобода. С присъдата подсъдимите С. М. Л., А. П. Б. и Б. Л. Б. били признати за невиновни в това на същата дата и място с съучастие като съизвършители да са отнели от владението на В. К. чужди движими вещи на стойност 190 лв. с намерение противозаконно да ги присвоят, като да са употребили за това сила и заплашване и грабежът да е придружен със средна телесна повреда, от която да е настъпила смъртта на К. , поради което са били оправдани по обвинението по чл. 199 ал.2 т.1 пр.2 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК. Касационният протест на САП съдържа доводи за наличие на касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Нарушението на материалния закон се обосновава с отказа на САС да приеме с въззивния си съдебен акт възможността за преквалификация на престъплението, за което подс. М. е бил признат за виновен, от такова по чл. 124 в такова по чл. 115 от НК, въпреки установения умисъл именно за убийство, а не за телесно увреждане на пострадалия. Съдържа се аргумент и за неправилно оправдаване на подс. Л. и Б. , за които е установено, че с присъствието си са оказали помощ на М. да осъществи деянията, поради което следва да бъдат признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 115 вр. чл. 20 ал.4 от НК и по чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.4 от НК. Нарушението на процесуалния закон се обосновава с неправилна интерпретация от предходните инстанции на събраните гласни доказателства и заключения на вещи лица в контекста на искането на прокурора за постигане на осъждане спрямо тримата подсъдими по посочените от него правни квалификации. Касационната жалба на подс. Д. М. релевира всички касационни доводи по чл. 348 ал.1 от НПК. Нарушението на материалния закон се обосновава с осъждането на подсъдимия при липса на безспорни доказателства за неговото авторство в извършване на престъплението по чл. 124 от НК, както и наличие на данни за участие и на подс. Б. в осъществяване на това деяние. Неправилното приложение на закона по отношение на престъплението по чл. 198 от НК се сочи с оглед твърдението за липса на намерение у подс. М. за своене на отнетите от семейството на пострадалия К. вещи. Доводът за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се поддържа предвид осъждането на подс. М. по двете квалификации, за които е бил признат за виновен, с което е бил затруднен в защитата си. Явната несправедливост на наказанието се поддържа с оглед липсата на индивидуализацията му. Прави се искане за оправдаване на подс. М. или алтернативно - за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция или намаляване на наложените наказания. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът не поддържа протеста. Счита, че събраните доказателства не установяват наличие у М. на умисъл да убива, поради което правилно е приложен материалният закон, като той е бил признат за виновен по чл. 124 и по чл. 198 от НК. Намира, че е била налице процесуална пречка дори и прокурорът пред първоинстанционния съд да измени обвинението в такова за по-тежко наказуемо престъпление, тъй като всички факти, на които почива то, са били известни още на досъдебното производство, поради което не са били налице предпоставките по чл. 287 от НПК. Прокурорът счита, че умисълът за грабеж е възникнал в по-късен момент и той е бил налице само спрямо подс. М. , поради което останалите подсъдими не биха могли да носят наказателна отговорност за това престъпление. По отношение на обвинението по чл. 124 от НК е на мнение, че участието на Л. и Б. не е изяснено, поради което не могат да бъдат признати за виновни. Пред касационната инстанция защитата на подсъдимите С. Л. , А. Б. и Б. Б. пледира за оставяне на въззивното решение в сила. Защитата на подс. М. поддържа жалбата с всички изложени в нея съображения и искания. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Протестът е неоснователен. Жалбата е неоснователна.   1.      По отношение на протеста на Софийска апелативна прокуратура: По същество в него се съдържа твърдение за допуснато съществено процесуално нарушение, което се изразява в „неправилна интерпретация на събраните гласни доказателства, заключенията на вещите лица и изобщо доказателствения материал” /стр.2/. Липсва обаче посочване на конкретно нарушение на каквато и да е процесуална норма. ВКС намира, че изтъкнатите доводи биха могли да навеждат на наличие на съществено процесуално нарушение, ако те сочат на неправилно извършена доказателствена дейност в процеса на събиране и оценка на доказателствата, в резултат на което са били изведени фактите по делото. В конкретния случай въззивният съд законосъобразно и аргументирано е посочил защо приема за установени определени факти, имащи отношение към предмета на доказване. В тази насока мотивите на въззивното решение са достатъчно подробни и изчерпателни и не се налага да бъдат преповтаряни. Междувпрочем, по делото се установява, че въззивният съд е приел по делото за установени такива факти, каквито е приел и прокурора с обвинителния си акт. Несъгласието на представителя на обвинението с правната квалификация, направена от съда на тези факти, не сочи на процесуално нарушение, а евентуално на допуснато нарушение на материалния закон. При липсата на посочване на конкретно процесуално нарушение, което да може да бъде обсъдено в контекста на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК и неконстатирането на каквото и да такова от с. на ВКС, то същият прие, че няма основания за намеса във въззивния съдебен акт. Основното твърдение в касационния протест се свежда до неправилно приложение на материалния закон, предвид това, че въззивният съд е отказал да уважи довода на прокурора за съставомерността на обвинението по чл. 115 от НК спрямо подсъдимите М. , Л. и Б. Неоснователността на този протест е заложена в самия него. На стр.2 от същия прокурорът е посочил, че съдът би могъл да осъди лице за престъпление с различна квалификация от първоначалното обвинение, стига да става въпрос за еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Това твърдение не съответства обаче на точния смисъл на закона. Първоинстанционният съд би могъл да стори това с присъдата си по аргумент за противното от чл. 287 ал.1 от НПК, което означава, че това е допустимо само в случаите, когато по-лекото, същото или еднаквото престъпление не е свързано със съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Въззивният съд би могъл да упражни аналогичното си правомощие по чл. 337 ал.1 т.2 от НПК пак при същите предпоставки, т.е. ако не се налага съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Въпросът в настоящия случай се свежда до това дали е възможно съдът да преквалифицира сам /без намесата на прокурора по реда на чл. 287 от НПК/ престъплението от такова по чл. 199 ал.2 т.1 от НК в такива по чл. 115 от НК и по чл. 198 от НК. Правилно въззивният съд е приел, че това той не би могъл да стори, тъй като преминаването към обвинение по чл. 115 от НК е свързано със съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Съгласно ТР № 57 от 1984 г. на ОСНК на ВС – т.2, „изменението е съществено, когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което подсъдимият е бил предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което той не се е защитил”. В случая с обвинителния акт са приети факти, които според прокурора са обусловили правна квалификация на престъплението по чл. 199 ал.2 т.1 от НК – грабеж, придружен със средна телесна повреда, от която е настъпила смърт на пострадалия. Прокурорът претендира, че от това обвинение съдът сам е могъл да премине към две обвинения - по чл. 115 и по чл.198 от НК. Тази претенция е неоснователна, тъй като не може да намери опора в цитираното тълкувателно решение, доколкото безспорно е налице априори заложено от законодателя различие в субективното отношение на субекта на престъплението към съставомерния резултат. Докато за престъплението по чл.199 ал.2 т.1 от НК е необходимо наличие на умисъл към причиняване на съставомерната телесна повреда и непредпазливост към последвалата смърт /за разлика от това по чл. 199 ал.2 т.2 от НК/, то за престъплението по чл.115 от НК е необходимо единствено умисъл /пряк или евентуален/ към резултата, който е само смъртта на жертвата. Правната конструкция, претендирана от прокурора, би могла да се осъществи, ако с обвинителния акт е било внесено обвинение по чл.199 ал.2 т.2 от НК, но при наличното обвинение това не би могло да се постигне, тъй като преминаването от обвинение по чл.199 ал.2 т.1 в такова по чл.115 от НК е свързано със съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. А такова безспорно ще е налице доколкото от обвинителния акт е видно, че прокуратурата обвинява подсъдимите в грабеж, придружен с причиняване на средна телесна повреда на К. , от която е настъпила смъртта му. Преминаването от обвинение за причинена смърт по непредпазливост, макар и вследствие на умишлена телесна повреда, в обвинение за причинена умишлена смърт представлява съществено изменение на обвинението, тъй като съществено се изменя фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, по което подсъдимите не са се защитили. При наличието на такава констатация нито първоинстанционният, нито въззивният съд са могли да преквалифицират престъплението по начина, по който се иска с протеста. При липсата на установен конекситет между употребеното насилие върху К. и отнемането на вещите от дома му правилно е било прието, че правилното приложение на материалния закон изисква преквалификацията от съставното престъпление по чл. 199 ал.2 т.1 в две престъпления по чл. 124 ал.1 пр.2 и по чл. 198 ал.1 от НК. В този смисъл целият доказателствен анализ, направен от прокурора от САП в неговия протест, е безпредметен, тъй като тезата му за преквалификация е процесуално недопустима. Правилно е становището на прокурора от ВКП, че резултатът, към който се стреми подалият протеста прокурор, не би могъл да се постигне и чрез действия на прокурора, взел участие в първоинстанционното производство, по реда на чл. 287 от НПК. Това се дължи на обстоятелството, че той би могъл да предприеме изменение на обвинението, само когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които не са били известни на органите на досъдебното производство. В случая обстоятелствата за претендираното обвинение по чл.115 от НК не са били установени за пръв път в съдебното следствие, а са били известни на прокурора още към момента на изготвяне на обвинителния акт, но той очевидно не ги е подвел под правилната правна квалификация. Този пропуск обаче не би могъл да бъде отстранен в съдебната фаза. Не се касае до неправилно приложение на материалния закон – касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК, поради което липсва основание за намеса на ВКС. Не се установява неправилно приложение на закона и по отношение на обстоятелството, че подс. С. Л. и А. Б. са били оправдани. Твърдението в протеста, че те са осъществили деянията в съучастие с осъдения подсъдим М. като помагачи чрез бездействие – с факта на присъствието си на местопрестъплението и препречването на пътя на свидетелите К, Д. и Д. към подс. М. , не може да бъде прието. Въззивният съд е обсъдил тази теза, съдържаща се във въззивния протест, като е изложил законосъобразни аргументи, които настоящата инстанция напълно споделя. За да е налице помагачество към определено престъпление, между деянията на извършителя и помагача следва да е налице обективна и субективна връзка. Тя се изразява в това, че обективно помагачът следва да създава условия и предпоставки за извършване на престъплението и да подпомага извършването му, като съзнава обективните признаци на деянието, осъществяването на които прави възможно. Помагачество чрез бездействие към извършване на определено умишлено престъпление е възможно, но в този случай помагачът трябва да съзнава, че чрез своето бездействие улеснява извършителя в осъществяването на престъплението, като у тях трябва да има общност на умисъла. Конкретният случай не е такъв. От установения факт, че подсъдимите Л. и Б. са се намирали на мястото на престъплението и са преграждали пътя на родствениците на В. К. , комуто подс. М. нанасял удари, въобще не може да се направи логическото заключение, което да е единствено и несъмнено, че те са се съгласили, дори и само мълчаливо, да улеснят М. в извършването на конкретното престъпление. Поради това ВКС намира, че Л. и Б. не биха могли да отговарят за помагачество към което и да е от двете престъпления, за които М. е бил признат за виновен, както и към такова по чл.115 от НК /последното и поради съображенията, изложени по-горе/. Предвид тази аргументация ВКС намери протеста за неоснователен.   2. По отношение на жалбата на защитника на подс. Д. М.   Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК спрямо този подсъдим. Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите – Видински окръжен съд и Софийски апелативен съд, правилно са били подведени под нормите на чл. 124 ал.1 пр.2 от НК и на чл. 198 ал.1 от НК, за които подс. М. е бил признат за виновен.становени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна с. на тези деяния. Несъгласието на подсъдимия М с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че има каквото и да е съмнение в това, че деянието по чл. 124 от НК е осъществено от подсъдимия М. Липсва основание да се приеме, че подс. Б. е осъществил каквито и да е действия, насочени към здравето на пострадалия К. Гласните доказателствени средства – показанията на свидетелите К, С. Д. и Иван Д. /всички очевидци на побоя на над пострадалия/ са категорични, че той е бил нанесен от подсъдимия М. Те безпротиворечиво установяват, че „А. и С. не са ни нападали, не са ни били” /показания на л. 99, 102 и 105 от първоинстанционното производство/. Това обстоятелство правилно е било интерпретирано от въззивния съд съвкупно с показанията на свидетелите М, които са видели подс. Б. да държи предмет, оприличен на нивелир, но не и той да е бил употребен спрямо когото и да е. Гласните доказателствени средства са били съпоставени със заключението по съдебно-медицинската експертиза по делото, при изготвянето на която не е констатирано някое от уврежданията по тялото на пострадалия К. да е било получено по механизма на удар с тъпоръбест предмет, какъвто е описания нивелир. Не намира опора в доказателствата по делото доводът на защитата, че поведението на подс. М. е несъставомерно по чл. 198 от НК, тъй като не е доказано той да е имал намерение да свои взетите от наследниците на починалия вещи. Безспорен е изводът за това, че вещите са били изнесени от братята Д. по указание на този подсъдим и след употребена от него сила и заплаха, както и че в дома на подсъдимия са били намерени всички вещи. По този начин не може обосновано да се твърди, че умисъл към престъпление по чл. 198 от НК не е налице, доколкото с действията си Д. М. е прекъснал упражняваната фактическа власт върху вещите от семейството на пострадалия и е установил своя такава. Това, че не е имал предходни отношения със семейството и е имал намерение да държи вещите като залог за това, че ще бъдат дадени пари като компенсация за отнетите вещи на другия подсъдим С. Л. , е без каквато и да е относимост към съставомерността на престъплението. Последните факти биха могли да имат стойност на оправдаващи го, ако е била налице доброволност на предаването на вещите, но такава безспорно липсва. Поради това въззивният съд обосновано е приел, че са налице достатъчно на брой безспорни и достоверни доказателства, аргументиращи доказаността и на това престъпление. С оглед на това касационната инстанция не намира за основателно твърдението за неправилно приложение на материалния закон, поради което не са налице основанията за упражняване на правомощията й за оправдаване на подс. Михайлов.. Липсват основания да се счита, че с преквалификацията на престъплението от такова по чл. 199 ал.2 т.1 пр.2 от НК в две престъпления – по чл. 124 ал.1 пр.2 и по чл. 198 ал.1 от НК, е било допуснато процесуално нарушение, свързано с накърняване правото на защита на този подсъдим. За да може принципно да се твърди в такава хипотеза наличие на нарушено право на подсъдимия, следва да се установи, че предприетото изменение в обвинението е било такова, че е налагало допълнителни усилия на подсъдимия да се защити. В случая това не е било необходимо, тъй като при едни и същи факти, описани в обвинителния акт, съдът вместо да приложи по-тежката правна квалификация, по която подс. М. е бил обвинен, е приложил такава по две отделни престъпления, включени в състава на първоначалното обвинение. Квалификацията по чл. 199 ал.2 т.1 пр.2 от НК, по която подсъдимият се е защитавал в хода на цялото първоинстанционно производство, е съвкупност от две квалификации – по чл. 198 и по чл. 124 от НК, което не сочи на необходимост от полагане на допълнителни усилия за каквато и да е защита по тях. Не намира опора в доказателствата по делото и оплакването за явна несправедливост на наложените наказания, което се поддържа с оглед липсата на тяхната индивидуализация. Касационната инстанция счита, че и в тази му част въззивното решение е обосновано и законосъобразно. В случая индивидуалната тежест на конкретните деяния е била съпоставена с изискванията на индивидуалната и генерална превенции и напълно обосновано Софийският апелативен съд е приел, че целите на чл. 36 от НК ще се постигнат именно с тези наказания, които е наложил Видинския ОС. Не са били налице каквито и да е нови обстоятелства, които да се изтъкват от жалбоподателя, рефлектиращи върху справедливостта на размера на наложените наказания от по четири години „лишаване от свобода”. ВКС не констатира да са налице обстоятелства, влияещи на наказанието, които да са останали извън вниманието на съдилищата или пък тяхната относителна тежест да е била подценена. Соченото от защитата да има характер на неотчетено смекчаващо обстоятелство – завършеното висше педагогическо образование и учителската професия на подсъдимия, не може да бъде преценено като такова. Напротив, то аргументира още по-голяма морална укоримост на поведението на подс. М. и като такова следва да обуслови налагането на по-тежко наказание. Липсва основание за последващо смекчаване на санкцията „лишаване от свобода”, тъй като това би се оказало проява на немотивирана снизходителност в разрез с всички правила на индивидуализацията на наказанието и целите, които законодателят му е възложил. Предвид на изложените съображения ВКС намери жалбата на подс. М. за неоснователна.   С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 196 от 22.06.2009 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 142/2009 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.