7 Р Е Ш Е Н И Е № 50182 гр. София, 18 ноември 2022 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Тома Комов, изслуша докладваното от съдията Каракашева дело № 695/2022 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв.П. В. –упълномощен защитник на подсъдимия Б. А. М. срещу решение № 125/04.08.2022г. на Апелативен съд – Варна, постановено по внохд № 152/2022 година. С атакувания съдебен акт е изцяло потвърдена първоинстанционна присъда № 10/15.02.2022г. по нохд № 424/21г., постановена от Окръжен съд- Варна. С първоинстанционния съдебен акт подс. Б. А. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 199, ал.1, т.4 във връзка с чл.198, ал.1 , пр.1 и 2 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание 6 /шест/години лишаване от свобода и е постановено то да се изтърпи при първоначален строг режим на изпълнение на наказанието. С присъдата на ОС - Варна на осн. чл.59, ал.1 от НК е зачетено времето, през което подс.М. е бил с мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Съдът се произнесъл и по приетия за съвместно разглеждане граждански иск, като осъдил подс. М. да заплати на пострадалия Б. А. Б., както следва:1/ сумата от 1200/хиляда и двеста/ лева, представляващи обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието- 12.10.2018 до окончателното й изплащане, като до пълния предявен размер от 5000 лева отхвърлил иска като неоснователен и недоказан и 2/сумата от 226.00лв., съставляваща обезщетение за причинените от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва от деня на увредата до окончателното изплащане на сумата. Подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски, както и държавната такса върху уважените размери на гражданския иск. В касационната жалба на подсъдимия М. и допълнението към нея се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се моли за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение. Алтернативно се иска отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане.В подкрепа на касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК са изложени подробни съображения, обособени от касатора по следния начин:1/ делото е разгледано от незаконен състав; 2/ в рамките на досъдебното производство и в съдебната фаза на процеса са допуснати пороци при събирането и проверката на доказателствата; 3/ неправилна оценка на свидетелските показания и на останалия доказателствен материал; 4/ непълнота на мотивите. Като последица от допуснатите процесуални нарушения се претендира и нарушение на материалния закон. Справедливостта на наложеното наказание се атакува с доводи за несъответност на обществената опасност на деянието и дееца и на констатираните смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят М., както и защитниците му –адв.В. и адв.Й. поддържат касационната жалба и допълнението към нея по изложените в тях съображения. Представителят на ВКП моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Гражданския ищец и частен обвинител Б. А. Б. и неговия повереник оспорват жалбата.Намират обжалвания акт за правилен и законосъобразен и молят за оставянето му в сила. Подсъдимият Б. М., в правото си на последна дума, моли въззивното решение да бъде отменено. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко следва да се отбележи, че основното искане на касатора - за оправдаване на подсъдимия с касационното решение не може да бъде удовлетворено. Касационният съд, извън хипотезата на чл.354,ал.5 от НПК, която в настоящия случай не е налична, разполага единствено с правомощие да провери процесуалната дейност на съда, гарантираща правилното формиране на вътрешното му убеждение при установяване на релевантните обстоятелства. Когато констатира пороци в процесуалната дейност на съдилищата при установяване на значимата за процеса фактология, ВКС може да упражни правомощието си по чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК – да върне делото за ново разглеждане, при което, чрез стриктно съблюдаване изискванията на процесуалния закон, да се изгради правилното убеждение относно фактите. За разлика от тази хипотеза на касационен контрол, правомощието по чл. 354, ал.1, т. 2, пр. 2 от НПК - „да отмени присъдата или решението ………, а в случая по чл. 24, ал.1, т. 1 - да оправдае подсъдимия” се реализира в случаите, когато инстанциите по същество са установили правилно и законосъобразно фактологията, а тя е била неправилно оценена от правна страна - т.е. когато иначе вярно установените факти указват на това, че „деяние не е извършено или че то не съставлява престъпление”. В контекста на развитите в касационната жалба доводи, изтъкнатите по-горе принципни положения, означават че до директно оправдаване на подсъдимия /така както се претендира в жалбата/ от касационния съд, би могло да се стигне при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ не се констатира нарушение на процесуалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и 2/приетите като безспорно установени фактически положения дават основания да се счете, че липсва деяние или че то не е престъпно по своя характер, какъвто извод в настоящия случай не може да бъде направен. На следващо място, съдържанието на жалбата и допълнението към нея налагат уточнението, че част от възраженията, релевирани в същите, по естеството си са за необоснованост на съдебния акт, което не представлява самостоятелно касационно основание по чл. 348 ал.1 от НПК и поради това не може да бъде предмет на проверка и произнасяне от касационния съд. Все в тази насока следва да се посочи, че Върховният касационен съд не може да приема нови фактически положения,каквото искане прозира в жалбата и допълнението към нея, а извършвания от него контрол е в рамките на установените от решаващите съдилища факти. Въпреки, че ВКС не може да подменя вътрешното убеждение на съда по същество, винаги когато се констатира неправилен подход при неговото формиране, е необходима намеса. С други думи, в касационното производство, съдът не може да навлиза в съдържателната страна на вътрешното убеждение на съда по същество, като на контрол подлежи само процеса на формирането му и в тази връзка спазването на правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата. При така изложеното ВКС намери, че оплакванията на защитника на подсъдимия М. подлежат на обсъждане единствено на плоскостта на процесуалната дейност на съдилищата по формиране на вътрешното им убеждение по фактите, като приоритетно разглеждане следва да получат възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, а именно:незаконност на съдебния състав и липса на мотиви.Те са несъстоятелни. Първото от тях е било поставено на вниманието на проверявания съд, който на л.6 и л.7 от мотивите е изложил аргументирани съображения за неговата неоснователност.Позицията на въззивния съд, според която не е нарушен принципа за неизменност на състава, тъй като съдебния състав, който е събрал доказателствата по делото е идентичен с този, постановил крайния съдебен акт, е убедително защитена, поради което среща пълна касационна подкрепа.Касационният съд не счита за нужно да преповтаря съображенията на контролираната инстанция, нито пък да ги допълва. Неоснователно е и твърдението за непълнота на мотивите, до степен на липса на такива.При касационната проверка не се набелязват такива съществени пропуски в мотивите на атакувания въззивен акт, които да обуславят извод за липса на мотиви, в каквато насока са налице оплаквания от страна на жалбоподателя М.. Законодателят е регламентирал в разпоредбата на чл.339 ал.1 и ал.2 от НПК изискванията към съдържанието на решението на въззивната инстанция, които са били спазени от АС-Варна. ВКС многократно е имал случаи да отбележи в редица свои решения /напр. Р №181 по н.д.486/2012 г. на ВКС,І н.о./ ,че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда. В конкретният случай апелативната инстанция е възприела описаната в мотивите към присъдата на ОС- Варна фактическа обстановка, извършила е собствен анализ на доказателствената съвкупност и е отразила правните си съображения за взетото решение, поради което въззивното решение напълно удовлетворява изискванията на чл.339 ал.1 и 2 от НПК. Второстепенният съд не е пренебрегнал и задълженията си да изложи основанията, поради които не приема доводите, направени от жалбоподателя. Неоснователни са и останалите възражения на жалбоподателя, с които също се аргументира наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и които са насочени към доказателствената и аналитичната дейност на въззивната инстанция. В тази връзка следва да се отбележи, че голяма част от изложението по допълнението към касационната жалба е свързана с некачествен анализ на събраните по делото доказателствени материали. По този начин са въведени нарушения на правилата, заложени в разпоредбите на чл.14,ал.1, чл.107,ал.3 и чл.303,ал.3 НПК. Направен е пространен анализ на множество свидетелски показания, с отнасянето им едни към други, констатирани са техни противоречия, които да дискредитират несъмнения извод за отнемане на инкриминираните вещи от пострадалия и начина, по който е сторено това. Касационната проверка не констатира нарушения в дейността на въззивния съд по оценка на доказателствата и доказателствените средства. АС-Варна не е надценил едни доказателства за сметка на други, не е пропуснал да извърши проверка на достоверността на доказателствените източници, а осъществената от него интерпретация на доказателствения обем е според действителния му смисъл и съдържание. Въззивният съдебен акт съдържа подробна аргументация на доказателствената обезпеченост на обвинението, за което подсъдимият М. е признат за виновен. Фактическите изводи, до които е достигнал апелативният съд не са произволни, а резултат от внимателен анализ на всички доказателства по делото, разгледани както по отделно, така и в тяхната логическа връзка и съвкупност, като въззивният съд е изложил съображения и относно тяхната достоверност. Както се посочи по-горе, по възраженията на защитата, които са свързани с обосноваността на съдебния акт (под форма оспорване показанията на свидетели и кредитирането им от съда), настоящата инстанция не е компетентна да вземе отношение. Въпросът за достатъчността и достоверността на доказателствените източници, от които са направени фактическите и правни изводи е суверенно право на решаващия съд, което не подлежи на проверка. Настоящата инстанция отново ще отбележи, че проверява спазени ли са правилата за формиране на волята му, а именно дали са събрани по надлежния ред доказателствата и оценени ли са съобразно действителното им съдържание, дали противоречието им с други доказателствени източници е констатирано и е мотивирано решението кои да се кредитират и дали от тях са направени точни фактически и правни изводи. Прегледът на материалите по делото дава възможност на ВКС да прецени,че въззивният съд е изпълнил всички свои процесуални задължения за преценка на допуснатите, събрани и проверени от ОС-Варна доказателства, като е осъществен и принципно правилен техен разбор.Няма спор, че свидетелят Б. (пострадал от деянието), е основен свидетел на обвинението и показанията му търпят промяна в хода на наказателното производство.Несъмнено е установено и обстоятелството, че този свидетел страда от „лека умствена изостаналост“ и „Дисоциално личностно разстройство“ /СПЕ, т.1, л.85/ от ДП/, както и че е склонен към внушаемост и манипулируемост , което предполага зависимост от страна на другите при вземане на решения.Но това не означава, че показанията му трябва да бъдат приети за ненадеждни изначално, защото е заинтересован. Няма и доказателствени основания да се счита, че той желае да навреди на подсъдимия, единствено с цел да бъде удовлетворена гражданската му претенция, каквито намеци се правят от страна на защитата. Действително, има несъответствия в собствените показания на потърпевшия, особено в първоначалните сведения, които е дал при образуването на наказателното производство.Точно поради тази причина първоинстанционният съд е приобщил по реда на чл.281 НПК дадените от Б. показания на ДП, като в мотивите към присъдата е направен подробен техен анализ и съпоставка, за да може да се обоснове извода да се кредитират тези части, които намират опора в останалите събрани по делото доказателства. Въпросът относно достоверността на показанията му е бил поставен на много детайлен анализ и от въззивния съд (л.9-11 от въззивното решение), като са изложени пространни и аргументирани съждения, в коя част казаното от свидетеля Б. и в двете фази на процеса заслужава кредит на доверие.Изложени са и подробни съображения, защо не са кредитирани изцяло показанията му, депозирани в хода на досъдебното производство. Изводите на въззивния съд, кои показания на пострадалия да прецени като истинни, са направени на основата на взаимовръзка с останалия доказателствен материал (с показанията на св.А.; частично с обясненията на подсъдимия; с протоколите за доброволно предаване, чрез които подсъдимия и св.М. Д. са предали на разследващите органи част от инкриминираните вещи) и не са лишени от логичност, последователност, мотивираност и доказателствена обезпеченост. Не са останали извън полезрението на апелативния съд и доводите относно психичното състояние на свидетеля Б., като този факт е бил изследван с нужната акуратност и е проверен чрез попълване на делото с необходимите доказателства.Проверявания съд е изложил мотивирани съждения и по повод причинените на пострадалия телесни увреди, като правилно е приел, че заявеното от св.Б. в тази насока се потвърждава от резултатите, обективирани в медицинското удостоверение. В обобщение, правилно е счетено, че констатираните противоречия в показанията на св.Б. касаят детайли и не са така съществени за решаващите изводи по съставомерните факти и приложението на правото. Въззивният съд е направил необходимата преценка и мотивиран анализ и на обясненията на подс.М., които също търпят промени в хода на наказателното производство.Отчитайки противоречивостта на обясненията и двойствената им същност, апелативният съд е дал правно издържани отговори на възраженията на защитата, свързани с частичното им кредитиране, като същите са оценени както като доказателствено средство, така и като средства за реализиране правото на подсъдимия на защита. Що се отнася до възражението срещу процесуалната годност на проведеното разпознаване, в рамките на което пострадалият Б. е посочил подс.М. като лицето, извършило грабежа, то също е неоснователно. Твърди се, че това следствено действие е опорочено, тъй като липсата на фотоалбум не позволявало да се прецени дали останалите участници в разпознаването имат „татуировки на врата и ръцете“.Това възражение, на първо място не държи сметка за ограничението по чл.248, ал.3 от НПК.На следващо място, то е неоснователно и поради това, че не татуировките на подсъдимия са били определящи за разпознаването му от пострадалия, а „лицето, прическата, ръста и телосложението“ на М..Касационната проверка установява, че оспореното следствено действие е осъществено при спазване на процедурните правила, установени в чл.169 и сл. от НПК, а обстоятелството, че липсва изготвен фотоалбум не компрометира процесуалната му годност, тъй като процесуалния закон не поставя такова изискване за валидността на разпознаването. На последно място, неоснователно е и възражението за това, че инкриминираните вещи не били индивидуализирани „посредством предвидените в НПК процесуални способи за събиране и проверка на доказателствата“.Оспорването в тази насока е на плоскостта на това, че инкриминираните вещи и по-конкретно мобилния телефон, предаден с протокол за доброволно предаване от св.М. Д. не бил разпознат от св.Б., съобразно реда, посочен в чл.171, ал.5 от НПК, като същевременно св.Д. не била разпитана пред инстанциите по същество, съответно-депозираните от нея в рамките на ДП не били приобщени по реда на чл.281 от НПК.Процесуалният закон не предпоставя задължителност на вида следствени действия, необходими за разкриване на обстоятелства, релевантни за предмета на разследване.Необходимо е тези обстоятелства да бъдат несъмнено установени, като установяването им е възможно посредством всички предвидени в НПК способи на доказване, в това число и чрез разпит на свидетел, както е в настоящия случай.Що се касае до възражението, касаещо св.Д., то е било поставено на вниманието на въззивния съд, който на л.6 от мотивите е изложил подробно причините, поради които разпит на тази свидетелка в хода на съдебното дирене, съответно -ползването на процесуалната техника по чл.281 от НПК, не е било възможно. Предвид всичко изложено, включително и в процедурен доказателствен аспект за М., тази инстанция не може да приеме,че доказателствата по отношение на обсъждания касатор са събирани избирателно, обсъждани са едностранчиво и тенденциозно и им е придадено съдържание, различно от действителното. Няма база, на която да се стъпи, за да се стигне до извод за изопачена доказателствена основа.На фона на гласните доказателствени средства и набавените данни чрез писмените доказателства и експертните заключения, съдилищата по същество са направили законосъобразни заключения по фактите и правото. ВКС не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, защитено с довода, че то е последица от неправилната дейност на съда по установяване на значимата за процеса фактология. В касационната жалба не се съдържан други съображения, извън вече посочения довод, а както стана ясно по-горе той не се споделя от настоящия състав на ВКС. Затова, достатъчно е да се посочи, че в рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 199, ал.1, т.1 и т. 4 във връзка с чл. 198, ал.1 във връзка с чл. 29, ал.1, б.”а” от НК- за подс. Б. М.. Жалбата е неоснователна и във връзка с претенцията за несправедливост на наложеното наказание - касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. В дейността по индивидуализация на наказанието на подсъдимия М. не са допуснати пороци.Коректно са отчетени обществената опасност на деянието и дееца, както и смекчаващите и отегчаващи отговорността на касатора обстоятелства.Преценката, че наказанието следва да бъде определено по правилата на чл.54 от НК е споделена от ВКС, предвид липсата на данни, обуславящи приложението на чл.55 от НК.Липсват обстоятелства, които да са останали извън вниманието на въззивния съд.Такива не се сочат и в жалбата, инициирала касационния контрол. В последната недоволството от справедливостта на наказанието е декларативно посочено, без да са изтъкнати конкретни доводи в негова подкрепа. Затова, при липса на обективни данни за неотчетени смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства и при правилна дейност на инстанциите по чл. 54 от НК, претенцията за намаляване размера на наложеното наказание, не може да бъде удовлетворена. Водим от горното и като намери касационната жалба за неоснователна, на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 125 от 04.08.2022г., постановено по ВНОХД № 152/22 г. по описа на Варненски апелативен съд, НО, І-ви състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: