Р Е Ш Е Н И Е
№ 295
гр.София, 18.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
шести юни две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 251/ 2012 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 374/ 21.03.2012 г. на ВКС, ІV г.о. по гр. д.№ 251/ 2012 г. по жалба на Л. Й. И. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 23.11.2011 г. по гр.д.№ 12138/ 2011 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката против [фирма] искове, квалифицирани по чл.128 от КТ, за заплащане на сумата 6 424,60 лв, по чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 567,04 лв и по чл.224 ал.1 от КТ за заплащане на сумата 190,24 лв, като погасени чрез съдебно прихващане с вземания на [фирма] срещу Л. Й. И. за сумите 2 180 лв по чл.55 ал.1 от ЗЗД и 23 000 лв по чл.203 ал.2 от КТ. Искът по чл. 224 ал.1 от КТ е отхвърлен за разликата над 190,24 лв до пълния предявен размер от 594,50 лв като неоснователен.
Обжалването е допуснато за да се отговори при условията на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК на въпроса допустимо ли е прихващане срещу вземане за трудово възнаграждение, върху което не се допуска предварително изпълнение и без съгласие на работника. Съдът намира, че отговорът е отрицателен. Вземането за трудово възнаграждение е уредено от процесуалния закон като частично несеквестируемо - чл.446 ал.1 от ГПК. Материалният закон забранява да се извършва компенсация с несеквестируемата част от такова вземане без съгласието на кредитора – чл.105 от ЗЗД. Съответно е и разрешението, което дава КТ при осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника. И в този случай прихващането е допустимо само със секвестируемата част от дължимото на работника трудово възнаграждение – чл.210 ал.4 от КТ. За пълната имуществена отговорност чл.211 от КТ препраща към общия ред, т.е. и при нейното реализиране важи забраната за компенсиране без съгласие на кредитора на вземането му за трудово възнаграждение. Съдебното възражение за прихващане е всъщност искане на реализиране на пълна имуществена отговорност по съдебен ред, работодателят не е длъжен да предяви иск, когато може да се брани с възражение. Обаче решението на съда трябва да бъде съобразено с правилата за несеквестируемостта, към които чл.105 от ЗЗД препраща. Изводът е валиден и когато работодателят прави възражение за прихващане не с текущи или бъдещи, а с изискуеми вземания за трудово възнаграждение на работника. В противен случай би се дало възможност от собственото си неправомерно поведение (неплащане в срок на дължими заплати) той да черпи благоприятни последици, изразяващи се в преодоляване на забраната за компенсиране с такива вземания.
При този отговор на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд намира жалбата срещу атакуваното решение за основателна.
За да отхвърли иска, въззивният съд е изложил мотиви, че за исковия период ищцата не е получила уговореното с договора трудово възнаграждение и че работодателят дължи плащането му, включително лихви за забава. Счел е за основателно обаче и възражението на ответника, че ищцата е получила без основание от дружеството – работодател сума в размер 2 180 лв и че дължи връщането й. За доказано е прието също, че в качеството си на главен счетоводител ищцата е получила от дружеството 23 000 лв, не я е разходвала по предназначение и така е причинила вреди на работодателя и дължи обезщетяването им. Въпреки липсата на съгласие за прихващане на вземанията на работодателя с тези на ищцата, съдът е извършил такова и е отхвърлил исковете именно на основание погасяване на вземането за трудово възнаграждение поради компенсация. Решението е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като прихващането с несеквестируемата част от трудовото възнаграждение е недопустимо. Налице е касационно основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК, поради което обжалваното решение подлежи на отмяна. Доколкото липсва необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция.
По делото е установено, че ищцата е работила при ответника на длъжността главен счетоводител от 08.01.2009 г. до 01.04.2010 г. Не се спори, че е изпълнявала трудовите си функции. Дължимото възнаграждение за този период (с изключение на това, което се дължи за месец януари 2010 г., за което искът е отхвърлен с влязло в сила решение), възлиза на 6 424,60 лв. Спорът е дали то е платено, тъй като липсва платежна ведомост или документи за превод на възнаграждението по сметка на ищцата в банка.
Съдът приема за неоснователни доводите на ищцата, че това са единствените възможни доказателства за плащане. Действително, законът забранява установяването на факта на плащането със свидетелски показания, но не ограничава допустимите доказателствени средства единствено до ведомост или платежно нареждане. Тези документи, ако са съставени, биха съставлявали пълно доказателство за плащане, но е допустимо плащането да се установи и с други доказателства (с изключение на свидетелските показания), включително косвени, стига да водят до единствено възможен извод. По делото е установено, че практика в ищцовото дружество е било именно ищцата да плаща заплатите на служителите ежемесечно (показания на св.М., обсъдени в съвкупност с неоспорените разходни касови ордери, сочещи получаването на всички дължими суми за заплати за месец януари 2010 г). Установено е също така, че лично ищцата е изготвила и подписала счетоводен баланс на [фирма] към 31.12.2009 г., в който е удостоверено, че дружеството няма задължения към персонала. Тук се съдържа извънсъдебно признание на факта, че към посочената дата дружеството не дължи на ищцата трудови възнаграждения, т.е. че за 2009 г. тя е получила дължимите й заплати. Не е без значение и фактът, че в продължение на 14 месеца, до прекратяване на трудовият й договор, ищцата не е потърсила защита на нарушените си трудови права и не е заявявала, че е била лишена от дължимото й възнаграждение. Освен това изготвянето и съставянето на ведомости за заплати е в трудовите задължения именно на ищцата, като главен счетоводител на предприятието. Тези ведомости тя не е предала на работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, което е видно от представените „Протокол за наличностите в касата на фирма Т.П. „А.” при предаване на ключа на 07.04.2010 г. от Л. И.” и от „Декларация” на управителя на [фирма] от 15.04.2010 г. за налична счетоводна документация. Не могат да бъдат споделени доводите на ищцата, че ведомостите са на разположение на работодателя и че той ги е представил при проверка от Инспекция по труда. Представена е само ведомост за март 2010 г., т.е. такава, която е изготвена по време на едномесечното предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. Няма значение и обстоятелството, че прокуратурата е отказала да образува предварително производство по сигнал на работодателя за непредаването на ведомостите. Прокурорът може да е приел, че няма достатъчно данни за извършено документно престъпление, но това няма отношение към исковото производство по гражданскоправен спор, за който съответният документ има значение. Съществен е фактът, че при напускането на работа ищцата не е предала счетоводната документация с надлежен протокол, а е била длъжна да изготвя такава – следователно обоснован е изводът, че платежните ведомости трябва да са в нейно държане. Съдът е изискал представянето им и доколкото задължението не е изпълнено, като се имат предвид и останалите изложени по-горе обстоятелства, закономерно е приложението на чл.190 ал.2 вр. чл.161 от ГПК. От фактическа страна следва да се направи извод, че ищцата е получила дължимото й за исковия период трудово възнаграждение, следователно искът по чл.128 от КТ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Съответно акцесорните претенции за обезщетение за забавено изпълнение на задължението за плащане на работна заплата, в размер законната лихва, също са неоснователни и подлежащи на отхвърляне.
Що се касае до вземането за неизползван платен годишен отпуск, за него не важи забраната за компенсация с вземания на работодателя срещу работника. Несеквестируемостта по чл.446 от ГПК не се отнася за всякакви обезщетения, дължими по трудово правоотношение, а само за трудовото възнаграждение. По делото е установено, че ищцата не е използвала целият платен годишен отпуск, на който е имала право, докато е съществувало трудовото правоотношение между нея и ответника. Останали са й за ползване 8 дни, като дължимото обезщетение за тях възлиза на 190,24 лв. За разликата до пълния предявен размер от 594,50 лв искът по чл.224 ал.1 от КТ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Доколкото съдът приема за дължима сумата 190,24 лв, трябва да бъде разгледано евентуално направеното от ответника възражение за прихващане. Същото се основава на твърдения, че ищцата е получила в повече трудово възнаграждение за месец януари 2010 г. в размер 2 180 лв. Това се установява от представените по делото (и неоспорени от ищцата) два разходни касови ордера, в които тя е удостоверила, че е получила 900 лв – аванс за м. януари 2010 г. и 1 800 лв – заплата за същия месец. Същевременно от данните по делото е видно, че ищцата е имала право да получи само 520 лв – това е уговореният в трудовия договор размер на заплатата, именно този размер се твърди като дължим за един месец и с исковата молба. Наведените с касационната жалба доводи, че изявленията в трудовия договор относно размера на заплатата са симулативни (а действителната воля на страните е била заплатата да е в по-голям размер), са преклудирани и обсъждането им е недопустимо (чл.146 ал.3 и чл.147 т.1 от ГПК). Следователно ищцата е получила 2 180 лв в повече от дължимата заплата. Получаването не е добросъвестно и работодателят има вземане за връщане на полученото без основание. Това вземане (2 180 лв) е по-голямо по размер от задължението му да плати обезщетение за неизползван отпуск (190,24 лв), налице са предпоставките за компенсиране на двете вземания и за сумата от 190,24 лв искът по чл.224 ал.1 от КТ следва да бъде отхвърлен поради извършване на съдебно прихващане.
При този изход от спора не следва да се поставя на разглеждане възражението за прихващане, направено от [фирма], със сумата 23 000 лв – дължимо от Л. И. обезщетение за вреди, причинени на дружеството, тъй като не се установи наличие на вземания на ищцата спрямо ответното дружество, с които да бъде извършена компенсация.
По изложените съображения съдът,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението на Софийски градски съд от 23.11.2011 г. по гр.д.№ 12138/ 2011 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Л. Й. И., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] против [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет.1, искове по чл.128 от КТ, за заплащане на сумата 6 424,60 лв – дължимо трудово възнаграждение за период 08.01.2009 г. – 31.12.2009 г. и за месец февруари 2010 г., по чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 567,04 лв – законна лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения и по чл.224 ал.1 от КТ за заплащане на сумата над 190,24 лв до 594,50 лв – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2009 г. и 2010 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л. Й. И. против [фирма] иск по чл.224 ал.1 от КТ за заплащане на сумата 190,24 лв – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2009 г. и 2010 г., поради извършване на съдебно прихващане на това вземане с вземането, което [фирма] има срещу Л. Й. И., по чл.55 ал.1 от ЗЗД, за връщане на сумата 2 180 лв – получена без основание като трудово възнаграждение за месец януари 2010 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|