Ключови фрази
Частна жалба * прекратяване на производството по делото * изменение на решението в частта за разноските


1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 388

гр. София, 11.07.2017 година


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 831 по описа за 2017г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Л. Ц. срещу определение № 547 от 13.02.2017г. по ч. гр. дело № 5401/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което след отмяна на определение № 4478 от 18.08.2016г. по т. дело № 8143/2014г. на Софийски градски съд, VІ-20 състав е оставена без уважение като неоснователна подадената от ищеца [фирма] молба вх. № 17797/10.02.2016г. за изменение на определение от 29.01.2016г. за прекратяване на производството в частта за разноските по чл. 248 ГПК и е уважена молбата на ответника Столична община като е изменено посоченото определение от 29.01.2016г. по т. дело № 8143/2014г. на СГС, VІ-20 състав на основание чл. 248 ГПК в частта за разноските, както следва: 1/ отменя същото в частта, с която ответникът Столична община е осъден да заплати на ищеца [фирма] разноски в размер на 104 140,30 лв. и оставя без уважение искането на ищеца за присъждането им; 2/ осъжда [фирма] да заплати на Столична община на основание чл. 78, ал. 4 ГПК разноски в размер на 94 368 лв.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - нарушение на разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и 2 ГПК. Поддържа становище, че неправилно въззивната инстанция не е съобразила поведението на ответната страна, която е оспорвала иска, и че същата е дала повод за предявяване на иска. Частният жалбоподател излага доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС /определение № 843/17.11.2014г. по ч. гр. д. № 6176/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012г. по ч. гр. д. № 245/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012г. по ч. гр. д. № 275/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 1176/28.12.2012г. по ч. т. д. № 560/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 767/05.09.2012г. по ч. т. дело № 2518/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други/: Допустимо ли е при прекратяване на съдебното производство съдът да установява относими по спора факти и да изгражда правни изводи, от които да се определи отговорността за разноските, извършени от страните?
Частният жалбоподател моли определението на Софийски апелативен съд да бъде отменено и вместо това частната жалба на ответника да бъде оставена без уважение, а определението на Софийски градски съд да бъде потвърдено.
Ответникът Столична община, [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Д. П. оспорва частната касационна жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като формулираният от частния жалбоподател въпрос не е от значение за изхода по конкретното дело, приложените определения на ВКС не представляват постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на правилността на определението ответникът поддържа становище, че носител на задължението да заплати на ищеца дължимото възнаграждение по процесната фактура № [ЕГН]/05.01.2012г., издадена от ищеца, е [фирма], а не Столична община; [фирма] е извършило плащането по посочената фактура; при прекратяване на производството поради оттегляне на иска съдът не дължи произнасяне по основателността на оттегления иск, а поведението на ответника е ирелевантно за спора. Ответникът е направил и евентуално възражение, че не дължи разноски върху сумата, претендирана като обезщетение за забава, защото срокът на плащането не е определен, а зависи от изпълнението на транспортната задача от страна на ищеца и изравняване, което съгласно чл. 5, ал. 2, изр. 3 от договор № РД-56-3928/03.11.2008г. се извършва до 20-то число на месеца, следващ отчетния. Поддържа, че страните не са уговорили срок за изпълнение, поради което, за да настъпи забава, е необходимо кредиторът да отправи покана, каквато не е изготвена преди подаване на исковата молба. Ответникът се позовава на забава на кредитора съгласно чл. 95, предл. 2 ЗЗД. По отношение на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение ответникът прави възражение за липса на представени банкови документи, удостоверяващи плащането на сумата от 14 900 лв. съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. Моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното определение, евентуално същото да бъде потвърдено, евентуално ако бъде уважено искането на ищеца за присъждане на държавна такса, то същата да бъде намалена със сумата от 23 502 лв. съразмерно на цената на акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава. Претендира присъждане на направените в настоящото производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в определения по чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да отмени определението на СГС по чл. 248 ГПК, остави без уважение молбата на ищеца за изменение на определението за прекратяване на производството в частта за разноските и измени това определение по молбата на Столична община по чл. 248 ГПК като го отмени в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 104 140,30 лв., остави без уважение искането на ищеца за присъждането им и осъди ищеца да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 4 ГПК разноски в размер на 94 368 лв., въззивният съд е приел, че в хипотезите на прекратяване на производството поради оттегляне или отказ от иска е изключено извършване на преценка дали ответникът е дал или не повод за завеждане на делото. Поради десезиране на съда същият няма правомощие да установява относимите към отношенията между страните факти и да изгражда материалноправни изводи относно възникването, съществуването и погасяването на правото, предмет на иска, нито да преценява коя страна и с какво поведение е станала причина за завеждане на делото, нито какви са мотивите на ищеца да оттегли иска си, респ. да се откаже от него. Съдебният състав се е аргументирал с разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК и е изложил, че основанието за прекратяване на производството е без значение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 280, ал.1 ГПК предпоставя произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос е свързан с процесуалната възможност на съда при присъждане на направени по делото разноски при прекратяване на производството поради оттегляне на иска да изследва причините и дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска. Въпросът е релевантен, тъй като е обосновал правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на него е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК /определение № 843/17.11.2014г. по ч. гр. д. № 6176/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012г. по ч. гр. д. № 245/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012г. по ч. гр. д. № 275/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 277 от 14.05.2014г. по ч. гр. д. № 2432/2014г. на ВКС, ГК, I г. о. и други/, съгласно която, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Релевантният процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въззивният съд в противоречие с постоянната практика на ВКС е приел, че в хипотезите на прекратяване на производството поради оттегляне или отказ от иска е изключено извършване на преценка дали ответникът е дал или не повод за завеждане на делото, както и че съдът няма правомощие да установява относимите към тези причини факти. Отговорността за разноски по осъдителен иск възниква, когато ответникът неоснователно е отричал или ищецът неоснователно е претендирал съдебно предявеното право, независимо дали производството е приключило с решение или определение за прекратяване на производството поради десезиране.
В настоящия случай между страните е възникнало правоотношение по процесния договор от 03.11.2008г., с който Столична община е възложила на [фирма], който е приел да изпълнява обществен превоз на пътници по конкретни посочени автобусни линии срещу възнаграждение в определен размер на километър на база действително изминатите километри маршрутен пробег по разписания въз основа на отчети за изпълнение. Възражението на ответника, че не е длъжник на задължението за главницата е неоснователно, предвид действащото между страните правоотношение по посочения договор и останалите представени по делото документи - решение № 123/24.02.2011г. на Столичния общински съвет, установяващо, че разплащането по множество договори, вкл. процесния договор, се извършва от [фирма] на основание сключен договор със Столична община, т. е. по делегация за плащане, договор № 119/11.04.2003г., сключен между Столична община и [фирма], писмо изх. № С015-2600-7878/2/04.09.2015г. на Столична община, в което ответникът изрично е посочил, че [фирма] е изплатил дължимата сума по договор № РД-56-3928/03.11.2008г. от името на възложителя - Столична община. Не е налице твърдяното от ответника заместване в дълг, тъй като от доказателствата по делото не се установява изразено от ищеца – кредитор изрично съгласие по смисъла на чл. 102, ал. 1 ЗЗД.
Неоснователно е и възражението на ответника, че не е станал причина за предявяване на иска по чл. 86, ар. 1 ЗЗД. Предвид клаузите на договора за окончателното плащане е необходимо установяване на изминатото количество пробег, което е извършено с издаване на процесната фактура № [ЕГН]/05.01.2012г. и връчването й на 12.01.2012г. с писмо вх. № РО-00-31/12.01.2012г. на посоченото съобразно чл. 62 от утвърдените от ответника Правила за взаимоотношенията между Столична община, „ [фирма] и транспортните оператори в системата на масовия градски транспорт лице – [фирма] с променено наименование [фирма], чийто правоприемник е [фирма]. Следователно не е налице забава на кредитора по смисъла на чл. 95, ал. 2 ЗЗД. Вътрешните правоотношения между ответника и [фирма], понастоящем [фирма] са без значение за настъпилата забава на плащане на основното задължение от страна на ответника за посочения в исковата молба период 21.01.2012г. – 27.11.2014г.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че ответникът с поведението си е станал причина за предявяване на иска, поради което следва да заплати на ищеца направените от него разноски за исковото производство – платена държавна такса в размер 104 140,30 лв. и платено адвокатско възнаграждение в размер 14 900 лв. Възражението на ответника, че не се дължи присъждане на адвокатското възнаграждение поради липса на представени банкови документи, удостоверяващи плащането на сумата от 14 900 лв. съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, е неоснователно. Уговореният в договора за правна защита и съдействие от 19.12.2014г. начин на плащане на адвокатското възнаграждение е в брой и процесуалният представител на ищеца е удостоверил, че възнаграждението в размер 14 900 лв. е платено в брой. Нарушението на разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗОПБ е основание за налагане на административно наказание съгласно чл. 5, ал. 1 ЗОПБ, но не и основание за отхвърляне на молбата за присъждане на платеното адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 1 ГПК.
Молбата на ответника за присъждане на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на направените от него разноски в размер 94 368 лв. – платено адвокатско възнаграждение, е неоснователна, тъй като с поведението си е дал повод за предявяване на обективно и кумулативно съединените искове.
Разноски на частния жалбоподател за настоящото производство не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени. С оглед изхода на спора разноски на ответника за производството по частната касационна жалба не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ОТМЕНЯ определение № 547 от 13.02.2017г. по ч. гр. дело № 5401/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав и вместо това постановява:
ОСЪЖДА Столична община, [населено място], [улица], БУЛСТАТ[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер 104 140,30 лв. /сто и четири хиляди сто и четиридесет лева и тридесет стотинки/ - държавна такса и 14 900 лв. /четиринадесет хиляди и деветстотин лева/ - адвокатско възнаграждение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Столична община, [населено място] за осъждане на [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 4 ГПК за заплащане на сумата 94 368 лв. – разноски по делото, представляващи платено адвокатско възнаграждение, като неоснователна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.