1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 388
гр. София, 08 февруари 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети ноември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
АНТОАНЕТА ДАНОВА
при участието на секретаря Иванка Илиева и на прокурора от ВКП Атанас Гебрев, разгледа докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА наказателно дело № 1258/2015 г. на ВКС и въз основа на данните по делото и закона, прие следното:
Касационното дело е образувано по протест и допълнения към него от Софийска апелативна прокуратура и по жалба на частните обвинители и граждански ищци Н. Н. и С. Н. срещу нова присъда № 9/12.05.2015 г., по внохд № 29/15 г. на САС, НО, втори състав.
В протеста и допълненията към него са въведени касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК за допуснати нарушения на закона и съществени процесуални нарушения. Данните , които ги подкрепят се състоят в следното: присъдата е постановена в нарушение на чл. 13 и чл. 14 НПК, тъй като формирането на вътрешното убеждение на съда не е направено при спазване правилата в тези разпоредби, което е довело и до неправилно приложение на закона; доказателствата са тълкувани превратно; игнорирани са свидетелските показания на Н. Н. и С. Н., от които, обсъдени в съвкупност с показанията на свид. П. и св. Х., може да се направи извод за начина на пресичане на улицата от пострадалата П. Н.; събрани са достатъчно доказателства, сочещи за допуснато от подсъдимия нарушение на чл. 77, ал. 1 от ППЗДвП.
Иска се отмяна на атакуваната присъда в оправдателната част и признаване на подсъдимия Б. В. К. за виновен в извършване на престъпление по чл. 343а, ал. 1, б.”б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. трето НК.
В жалбата на частните обвинители и граждански ищци са въведени същите касационни основания – съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон. Твърди се, че подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл. 77, ал. 1 от ППЗДвП, дори и при липса на безспорно установяване на посоката на пресичане от пострадалата, тя е била опасност на пътя ,с която водачът- подсъдим е трябвало да се съобрази.
Иска се отмяна на присъдата в оправдателната част, признаване на подсъдимия за виновен в извършване на престъпление по чл. 343а, ал. 1, б.”б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. трето НК, както и уважаване на гражданските искове в пълния им предявен размер.
В откритото съдебно заседание пред касационния съд представителят на ВКП заявява, че не поддържа протеста. Подсъдимият не е можел да види пешеходката, поради което не е доказано нарушение на чл. 77, ал. 1 ППЗДвП. Моли присъдата да бъде оставена в сила.
Жалбоподателите – частни обвинители и граждански ищци Н. С. Н. и С. С. Н., редовно призовани, не се явяват. За тях се явява повереникът им, адв. Х. Б., която поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Заявява, че подсъдимият е извършил престъплението, деянието не е случайно. Деецът е бил длъжен и е можел да избегне произшествието, независимо от коя посока е пресичала пострадалата. Иска уважаване на гражданските искове в пълен размер. Становището им по протеста, изразено чрез повереника, е да бъде уважен протестът, независимо, че той не се поддържа от конкретния представител на ВКП.
Подсъдимият Б. В. К. се явява лично и със защитник – адв. К., редовно упълномощен. Защитата на подсъдимия и подсъдимият - в своя лична защита, молят протестът и жалбата на частното обвинение да не се уважават. Защитникът развива доводи за правилност и законосъобразност на присъдата.
В последната си дума подсъдимият моли да бъде оставена в сила въззивната присъда.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в настоящият състав провери данните по делото, съобрази оплакването и доводите в протеста и в жалбата, взе предвид становищата на страните и прие следното:
С присъда № 170/03.06.2011 година, постановена по нохд № 1170/2010 година на Софийски градски съд, НО, 11-ти състав подсъдимият Б. В. К. е признат за виновен в това, че на 16 април 2009 година, около 11.00 часа в [населено място], на [улица], в района на кръстовището с [улица], при управление на МПС – товарен автомобил марка /марка/, модел /модел/, с ДК [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2 и чл. 116 ЗДвП и чл. 77, ал. 1 ППЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходката П. А. Н., като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК подсъдимият е осъден на наказание ПРОБАЦИЯ, включващо три пробационни мерки с продължителност ЕДНА ГОДИНА – задължителна регистрация по настоящ адрес два пъти седмично; задължителни периодични срещи с пробационен служител и включване в програми за обществено въздействие, а на основание чл. 343г НК съдът го е ЛИШИЛ И ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МПС за срок от ЕДНА ГОДИНА.
СГС е осъдил подсъдимия К. да заплати на гражданските ищци С. С. Н. и Н. С. Н. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, причинени от смъртта на тяхната майка, в размер на по 40 000 лв. за всеки един от ищците, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 16.04.2009 година, до окончателното изплащане на сумите, сторените от страните разноски в наказателното производство в размер на 1 200 лв. и е отхвърлил гражданския иск за разликата до пълния претендиран размер общо от 400 000 лв. като неоснователен и недоказан.
С присъдата съдът е възложил на подсъдимия да заплати и направените по наказателното производство разноски в размер на 960 лв., както и държавна такса върху уважената част от исковете в размер на 3 200 лв.
По жалби от подсъдимия, чрез неговия защитник и от частните обвинители и граждански ищци, чрез повереника им е образувано внохд № 275/2013 год. на Софийския апелативен съд, НО, първи състав, по което с нова въззивна присъда № 17/11.04.2013 год., по внохд № 275/2013 година на Софийския апелативен съд, НО, първи състав е отменена присъдата по нохд № 1170/2010 година на Софийски градски съд, НО, 11-ти състав и вместо нея подсъдимият К. е признат за виновен по първоначалното обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК и е осъден на ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от три години и на ЕДНА ГОДИНА лишаване от право да управлява МПС, а присъденото обезщетение е увеличено на по 60 000 лв. за всеки един от ищците.
По жалба от подсъдимия срещу въззивната присъда е образувано н.д. № 1598/2013 год. на ВКС, НК, І н.о., по което с решение № 528/04.12.2013 год. ВКС, НК, І н.о. е отменил въззивната присъда и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд.
С решение № 215/2014 г., по внохд № 1176/2013 год. на САС ИЗМЕНЕНА присъда № 170/03.06.2011 год., постановена по нохд № 1170/2010 год. на Софийски градски съд, НО, 11-ти състав, като подс. К. е ОПРАВДАН в частта относно обвинението, че е нарушил правилата по чл. 20, ал. 2 и на чл. 116 ЗДвП, А В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ПРИСЪДАТА Е ПОТВЪРДЕНА.
По жалби от подсъдимия и от гражданските ищци и частни обвинители е образувано н.д. № 1672/2014 г., ВКС, НК, І н.о., по което с решение № 497/08.01.2015 г. по н.д. № 1672/2014 г., ВКС, НК, І н.о. е отменено въззивното решение № 215/2014 г. по внохд № 1176/2013 год. на САС, само в частта, с която е потвърдена присъдата от САС и делото е върнато за ново, трето по ред въззивно разглеждане, от друг състав на САС. В частта, с която подсъдимият е оправдан по обвинението да е нарушил чл. 20, ал. 2 и чл. 116 от ЗДвП въззивното решение № 215/2014 г. по внохд № 1176/2013 год. на САС е влязло в сила.
С въззивна присъда № 9/12.05.2015 г., постановена по внохд № 29/2015 г., на САС, НО, втори състав, е ОТМЕНЕНА първоинстанционната присъда № 170/03.06.2011 година, постановена по нохд № 1170/2010 година по описа на СГС, НО, 11 състав в наказателно-осъдителната и гражданско-осъдителната й част и в частта относно разноските и вместо нея е ПОСТАНОВЕНО:
На основание чл. 304 от НПК, подс. Б. В. К., [дата на раждане] в [населено място], българин, български гражданин, със средно образование, разведен, неосъждан, с ЕГН [ЕГН],
е ПРИЗНАТ ЗА НЕВИНОВЕН В ТОВА, на 16.04.2009 година, около 11.00 часа в [населено място], на [улица], в района на кръстовището с [улица], при управление на МПС – товарен автомобил марка /марка/, модел /модел/, с ДК [рег.номер на МПС] да е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 77, ал. 1 ППЗДвП и по непредпазливост да е причинил смъртта на пешеходката П. А. Н., като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, и го ОПРАВДАЛ по обвинението по чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК. ОТХВЪРЛИЛ е като неоснователни гражданските искове, предявени от С. С. Н. и Н. С. Н. срещу Б. В. К. за заплащане на обезщетение за причинените им неимуществени вреди в резултат на деянието за уважения размер от по 40 000 (четиридесет хиляди) лева за всеки един от тях, платими със законната лихва, считано от 16.04.2009 година.
Съдът е ОТМЕНИЛ присъдата и в частта й, с която подс. К. е осъден да заплати държавна такса върху уважената част на гражданските искове, както и разноски на гражданските ищци и частни обвинители С. и Н. Н.. ОТМЕНИЛ е присъдата и в частта, с която подсъдимият е осъден за разноски, които на основание чл. 190, ал. 1 НПК остават за сметка на държавата.
Съдът е ПОТВЪРДИЛ присъдата в останалата й част.
Протестът и жалбата са ОСНОВАТЕЛНИ по оплакването за нарушение на материалния закон.
Производството по делото пред ВКС е трето по ред, което означава, че ВКС е инстанция по окончателното решаване на делото с правомощия както на касационна инстанция, така и на въззивна инстанция , съгласно правилото на чл. 354, ал. 5, изречение второ от НПК.
Едно предварително пояснение: съдът приема, че в мотивите на протестираната въззивна присъда и в протеста е допусната техническа грешка, като вместо правилната квалификация във връзка с б. „б” на чл. 343а, ал. 1 НК, погрешно е изписана б.”в”, тъй като от мотивите на ревизирания съдебен акт ясно се разбира , че съдът е обсъждал фактите относно деянието и е преценявал относимостта им към разпоредбата на чл. 343а, ал.1, б.”б” от НК, предвид инкриминирания общественоопасен резултат – смъртта на пешеходката.
Съставът на ВКС не намери да са налице данни за наличие на съществени процесуални нарушения - касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. В мотивите на въззивната присъда е посочено какви факти са приети за установени и въз основа на какви доказателства. Приетите за установени обстоятелства от предмета на доказване относно пътната обстановка, организацията на движение в района на местопроизшествието и движението на товарния автомобил през процесното кръстовище преди момента и непосредствено при настъпването на ПТП, разположението му на пътното платно по време ПТП, механизма на прегазването на пострадалата пешеходка, последващите действия на подсъдимия и положението на тялото на пострадалата на пътното платно след изваждането й изпод товарния камион, получените телесни увреждания, механизма на тяхното причиняване и причината за настъпилата смърт на пострадалата, са доказани по несъмнен и категоричен начин. Те са изяснени при подробен, всестранен и обективен анализ на гласните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите – очевидци на произшествието П.П., Р.Х., както и от показанията на свидетелите К.К., С.Д., С. С., Н.Н. и С.Н., от кредитираните обяснения на подс К., от писмените доказателства и доказателствени средства - протокол за оглед на местопроизшествие, скица и фотоалбум, писма с приложени чертежи и схеми за разположение на светофарната уредба, план на фазите за преминаване през кръстовището, циклограма на движение на кръстовището, писмо на Отдел „Пътна полиция” при СДВР и приложената към него разпечатка от личния картон на водача, писмо на Дирекция „Национална система 112”, Районен център 112 - С., справката на М-тел за и от заключенията на СМЕ на труп и петорната КМАТЕ, назначена във въззивното производство от въззивния съдебен състав при третото въззивно производство. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници. Волята на решаващия съд е обективирана по реда и със средствата на НПК като са спазени правилата за формалната правилност на вътрешното убеждение на съда. Не са нарушени правилата на чл. 13 чл. 14 и чл. 107 от НПК при проверката, оценката и анализа на доказателствените източници, както се твърди в протеста и в жалбата на частните обвинители. Няма превратно тълкуване на фактическите данни, съдържими в доказателствените източници. Твърденията в допълнението към протеста и касационната жалба за наличие на противоречие в доказателствата и неизяснена фактическа обстановка са несъстоятелни. Показанията на свидетелите С. Н. и Н. Н., които са и частни обвинители и граждански ищци са обсъдени съвкупно останалите доказателства и доказателствени средства. Съдът е навел подробни съображения защо е кредитирал в цялост като достоверни показанията на свидетелите, които непосредствено са възприели отделни елементи от поведението на пострадалата и подсъдимия и са били на мястото на инцидента, предвид тяхната последователност, логичност, вътрешна непротиворечивост и устойчивост във времето. Аргументирал се е, че показанията на свидетелите П.П., Р.Х., които също са били участници в движението по време на инцидента, са подкрепени и от експертните изводи във връзка с движението на процесния автомобил, мястото, от което те са наблюдавали случващото се, къде точно под камиона са възприели тялото на пострадалата. По същите съображения в цялост са възприети и обясненията на подс. К..
Софийският апелативен съд като последната инстанция по фактите, както и първостепенният съд, не са изяснили единствено по несъмнен начин един факт – не е установена категорично каква е била посоката на движение (на пресичане на улицата пред камиона) на пострадалата – дали е отляво надясно перпендикулярно на посоката на движение на товарния автомобил ( каквато е посочена в обвинителния акт) или отдясно наляво (каквато не е посочена в обвинителния акт и в тази част няма изменение на обвинението от прокурора по чл. 287 от НПК). Въпреки доказателствените усилия в резултат на указанията в отменителните решения на ВКС, по делото, съдилищата по фактите не са успяли по несъмнен начин да изведат от наличните доказателствени източници посоката на пресичане на пешеходката, освен факта на несъмненото й присъствие на ПП в момента на тръгване на камиона на подсъдимия, в резултат на което е настъпило прегазването й. Т.е., по другите факти от предмета на доказване колебания не съществуват. Те са безспорно установени.
Но в случая това фактическо обстоятелство, макар съдилищата да са му отделили широко внимание, не е определящо за отговорността на дееца. Поради което ВКС счита за несъстоятелен мотивът на въззивния съд, че ако се приеме за установена посоката на придвижване на пострадалата отдясно на ляво на пътното платно, ще се окаже, че подсъдимият не се е защитавал по тези факти, тъй като нямало обвинение за тях и правото на защита на подсъдимия щяло да бъде ограничено. Несъмнено е установеното по делото, че няма обективни и сигурни находки, извън предположенията, изводими от показанията на разпитаните по делото свидетели П. и Х., от които да се направят категорични изводи за това, каква е била действително посоката на движение на пешеходката и какво точно е било разположението на тялото й по отношение на товарния автомобил в момента на неговото потегляне и настъпване на удара. Но от обсъдените в мотивите на присъдата доказателства, съставът на САС е анализирал както възможността водачът на процесния автомобил да забележи пострадалата на ПП при навлизането й от ляво на дясно, както е посочено в обвинителния акт, така и тя да бъде забелязана от него при стъпването й за първи път на ПП при посока на движение от дясно на ляво спрямо посоката на движението на товарния автомобил. И двете хипотези са анализирани предвид възможността за водача да предотврати настъпването на ПТП, като не предприема потегляне с автомобила при положение, че е забелязал присъствието на пешеходката на пътното платно. От установеното въз основа на изцяло кредитираното заключение на петорната КМАТЕ съдът е извел, че посоката на пешеходката не може да се изведе поради липсата на точна информация сред телесните увреждания дали има такива, които да се счетат за следа и да посочат мястото на инициалния удар при контакта между пешеходката и товарния автомобил. Това е обяснено от вещите лица с ниската скорост на движение на автомобила при контакта му с пешеходката; според съдебните лекари от медицинска гледна точка е невъзможно да се определи мястото на контакта, който е довел до това пострадалата да падне върху терена, въпреки констатираните при аутопсията увреждания на пострадалата с дясностранна локализация, тъй като е било възможно да има завъртане и осукване на тялото при удара и да не може да се определи с коя част от тялото й е произведен инициалният удар с МПС-то. Въз основа на аутопсионната находка е установено от фактическа страна само какво е било разположението на тялото й върху терена в момента на прегазването, но не и посоката на движението й. Съставът на САС не се е ангажирал с категорични констатации за посоката на движение на пешеходката нито отляво надясно, нито от дясно наляво. В мотивите на САС са залегнали фактически констатации за различните варианти на поведение, при изяснени хипотетично фактически положения от специалистите по автомобилна техника и при двата варианта на движение на пешеходката. От фактическа страна е прието от САС, че при движение на пешеходката в посока отляво надясно по отношение на посоката на движение на товарния автомобил (както се твърди и в обвинителния акт), подсъдимият е имал възможност да я види на ПП поради факта, че мястото на водача е в близост до левия външен габарит на автомобила, във всеки един момент е могъл да я види през стъклото на лявата врата.Според мотивите на САС тази негова възможност да я възприеме не е била ограничена от леките автомобили, спрени в насрещното движение, тъй като главата и очите му са били на 2,35 м височина над пътното платно, а разстоянието между товарния автомобил и превозните средства в насрещното движение е повече от 5 метра като пешеходката е трябвало да измине разстояние от 15 метра. С вторият обсъден в мотивите на въззивната инстанция вариант са направени логически верни изводи. Според разсъжденията в мотивите на САС, ако пешеходката се е движила отдясно наляво към товарния автомобил) е заключено, че в този случай водачът също е имал видимост надясно пряко през стъклото на кабината към тротоара, но към малък участък от пътното платно с ширина от 0,5 метра до бордюра. При това положение хипотетично е прието, че пострадалата „е била видима за водача с първата й крачка върху пътното платно, в случай че точно в този момент подсъдимият е гледал надясно”, след което „тя вече е навлязла в невидимата за водача зона”. Съдът е разсъждавал хипотетично, че водачът не е могъл да я види в момента, когато тя е била пред автомобила, в случай, че се е намирала на по-малко разстояние пред автомобила от около 2 метра. Това не е било възможно, според съда, поради оценката на данните за техническите параметри на автомобила, сочещи за разстоянието на долния край на предното стъкло на автомобила, което се е намирало на 215 см височина от платното за движение, а главата и очите на водачът, седящ на мястото на управление, са били на височина 235 см от платното за движение и на разстояние съответно 70 см от предното стъкло на автомобила и на 170 см. от стъклото на дясната врата. При тези параметри съдът е извел, че подсъдимият не е имал техническа възможност да вижда пострадалата пешеходка с ръст 156 см., „освен ако не се наклони напред и на по-малко разстояние от 3,3 м вдясно от габарита на автомобила”... и ударът за него е бил непредотвратим”. Въз основа на тези факти, съдът е извел, че и при хипотезата когато пешеходката евентуално е направила първата крачка отдясно наляво на ПП, макар и да е била все още във видимата зона при движение отдясно наляво, това движение във времето е от около 4-5 секунди преди потеглянето на автомобила, а във времето от около 2-3 секунди преди същото потегляне, т.е.” тя вече е била в тъмната невидима зона и подсъдимият е нямал възможност да я види”. С други думи - преминаването на пешеходката пред видимата за подсъдимия част от пътното платно е отнело около 2 секунди. Съдът се е доверил на съобщеното от подсъдимия, че не е видял пострадалата преди да потегли.
Настоящата инстанция, преценявайки така установените от състава на САС релевантни за предмета на доказване фактически данни намира, че подсъдимият е бил длъжен и обективно е имал възможност да види пострадалата преди да потегли с камиона, независимо в каква посока се е движила по ПП спрямо спрелия автомобил. Този извод се налага от факта, че подсъдимият К. е могъл да възприеме пострадалата като опасност на пътя преди да потегли с камиона и още преди пешеходката да попадне в мъртвата му зона на видимост, защото пострадалата е била видима за него със стъпването й на ПП, ако се е движила отдясно наляво по посоката на движение на товарния автомобил. Ето защо, при така установените от състава на САС факти, разсъжденията на състава на САС, че подсъдимият не е отговорен за инкриминираното деяние, не се споделят от настоящата трета инстанция.
Налага се изводът, че при правилно установените факти от предмета на делото, САС неправилно е приел, че подс. К. не е нарушил чл. 77, ал. 1 ППЗДвП и съответно не е отговорен за настъпилата смърт на пешеходката в резултат на извършената от него маневра. Независимо от това, че събраните от съдилищата по фактите доказателствени източници относно посоката на пресичането на пешеходката не са били сигурна доказателствена основа за точното й определяне, безспорно е установено, че преди да потегли и да реализира удар с пешеходката, водачът на камиона не се е уверил, че на ПП липсва опасност за останалите участници в движението и за безпрепятственото му придвижване,т.е., да се убеди, че няма да застраши участник в движението, какъвто в този момент е била неправилно пресичащата пешеходка. Не се изискват каквито и да е специални знания, а обикновена житейска логика, за да се достигне до извод, че подсъдимият е бил длъжен и е могъл да наблюдава пътното платно пред и около управлявания от него камион както едновременно през стъклата, така и посредством всички външни огледала, така и да провери и се увери дали видяната от него пешеходка не е преминала през пътното платно. Съставът на ВКС не е съгласен с извода в мотивите на въззивната присъда, че за водача не е имало нормативно задължение, преди потеглянето му, в определена последователност да извърши проверката за пешеходци около външните габарити на автомобила. Следва да се сподели като правилен доводът на прокурора и аналогичния довод и на частното обвинение, че подсъдимият е имал възможност докато изчаква изтеглянето на намиращите се пред него други превозни средства, да види пешеходката, още в първия момент, когато тя е стъпила за първи път на платното за движение и да не потегля с камиона, докато не се увери , че тя е преминала пред него и не представлява препятствие той да продължи движението си като отново потегли. По този начин той е бил длъжен и е могъл да предотврати настъпването на ПТП. Дори пешеходката да се е намирала в невидимата за водача зона, това обстоятелство не може да оневини подсъдимия, тъй като разпоредбата на чл. 77, ал. 1 ППЗДвП му вменявала в задължение да се убеди, че около габаритите на превозното средство няма хора, след като преди да попадне в мъртвата зона тя е била видима опасност за движението. При безспорно установената по делото конкретна пътна обстановка – усилен трафик в района на кръстовище, регулирано със светофарна уредба, включваща и пешеходен светофар, движение на превозните средства (в това число - и на процесния товарен автомобил) след кръстовището в колона, в лява пътна лента, съпроводено с непрекъснатото потегляне и спиране на автомобилите в колоната, при наличието в близост на спирки на обществения транспорт и преминаващи между колите пешеходци, водачът на товарния е бил длъжен и е могъл да предвиди и, че при дистанция от около метър от движещия се пред него друг товарен камион внезапно ще се появи пешеходец пред автомобила му. Отделно от това, подсъдимият е имал, макар и само в един кратък момент, обективна възможност да възприеме пешеходката и ако посоката й на движение е била отдясно наляво пред автомобила на подсъдимия, каквато хипотеза от фактическа страна е обсъдена в мотивите на присъдата, на още по-голямо основание , той е бил задължен като водач на моторно превозно средство, преди да предприеме маневра "потегляне от място" да се убеди, че няма да застраши започналата преминаването пред автомобила пешеходка, а преди да започне маневрата - да подаде своевременно ясен и достатъчен за възприемане сигнал или въобще да не я предприема.
Ето защо, настоящият състав на ВКС намира, че централният въпрос е материално правен и е относим към правилността на правните изводи на въззивната инстанция. А той е следният: длъжен ли е водачът при извършване на маневрата потегляне, когато МПС е спряло временно на пътното платно поради изчакване на колона от преминаващи автомобили, пред пешеходна пътека или по друга причина, да се убеди лично, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и едва тогава да извърши маневрата потегляне?
Първо, няма съмнение, че потеглянето е маневра ( спр. в чл. 76 ППЗДвП). Съгласно нормативната уредба за движението по пътищата „маневра” е всяко потегляне, без значение дали автомобилът потегля от паркирано положение, от престой или от друго спряно състояние, както и независимо къде се намира – на паркинг, встрани от пътя, на банкет, на пътното платно, на кръстовище и пр.
Второ, наложително е да се направи едно предварително уточнение: изискванията за безопасност, когато средството е в движение, са различни от тези, когато се извършва маневра. По делото е безспорно установено от фактическа страна, че произшествието е настъпило вследствие на маневра „потегляне” напред, тъй като в този момент пострадалата се е намирала на пътното платно и е била пред автомобила.
В случая, когато автомобилът се намира в процес на движение на ПП водачите са длъжни да изберат съобразена скорост, за да могат да намалят или да спрат при поява на опасност (или препятствие). За ангажиране отговорността им, от изключителна важност е обстоятелството дали са могли и в кой точно момент да възприемат опасността. При маневрата, обаче, този времеви момент на възприемане на опасността отсъства. Няма никакво значение дали водачът е можел въобще да види препятствието, още по-малко в кой момент е могъл да го види. Защото независимо кога, колко време преди маневрата и откъде се е появила опасността, към момента на маневрата водачът е длъжен да предприеме всички необходими действия за установяването на опасността, респ. да се убеди в липсата й. Например, МПС е спряло пред пешеходна пътека на оживено кръстовище. При потегляне задължително водачът трябва да се убеди, че никой от пешеходците не е останал в опасна близост пред или до колата.
Подобно е положението, когато автомобилът е спрял по друга причина (колона, задръстване), какъвто е настоящият казус. Без значение е дали пострадалата е пресичала отляво надясно или обратно, дали е пресичала пред или е доближила средството от друга посока, дали е имало спрени други коли и пр. В този случай без значение е обстоятелството дали водачът е можел и дали е забелязал пешеходката защото, както е в случая, тя е възможно да се е намирала непосредствено преди потеглянето му в мъртвата му зона на видимост. Но преди да потегли, за водачът остава задължението да се убеди, че не застрашава никого. Правилно въззивният съд приема, „че е абсурдно при всяко спиране на камиона водачът да слиза, да обхожда зоните без пряка видимост и след това да потегля, и ако не го направи, да носи отговорност; защото това би било обективна отговорност, отговорност на водача без вина, както и игнориране института на случайното деяние”. Разбира се, че не при всяко спиране водачът трябва да слиза от кабината. Но, както е в конкретния случай, спецификата на ситуацията е изисквала водачът да се увери , че пешеходката е преминала през ПП и не е опасност за движението. Бил е длъжен да се съобрази с опасността, каквато тя е била за негоот момента на стъпването й на ПП. В случая е безспорно, че пострадалата се е намирала на пътното платно преди подсъдимият да потегли с автомобила си напред и да настъпи конфликтната точка на удара с пешеходката. В конкретната хипотеза от фактическа страна, следователно, водачът е трябвало да се убеди, че потеглянето напред е безопасно. Пресичане пред спряло МПС встрани от пешеходната пътека не е неочаквано и непознато явление в житейската практика. Особено като се има предвид елементите на установената фактическа обстановка по делото: оживена част от деня (около 11.00 ч.), многолюдност на мястото, запречването на пешеходната пътека от спрелия автомобил, минувачи по тротоарите и множество коли по платното и пр. Когато пешеходната пътека е блокирана, преминаването на чакащите пред и зад МПС е еднакво вероятно и предвидимо. Вниманието на водачите трябва да е изключително заострено, когато наоколо има хора (подобно на водачите на средства от масовия градски транспорт). И да потеглят едва след като категорично се уверят, че пред МПС няма попаднал човек. Пресичащият пред превозното средство очаква и разчита водачът да го види и пази, каквато е обичайната практика по пътищата в страната. Големите габарити на камиона, ограничаващи видимостта на водача, са допълнителна предпоставка за дължимото му повишено внимание, за по-щателна проверка, а не са факти, обосноваващи обективна невъзможност за установяване на опасността за движението му, както неправилно е приел въззивният съд.
Понеже въззивният съд е приел, че поведението на подсъдимия следва да се определи като случайно деяние, настоящият състав на ВКС счита за необходимо да направи коментар и по този въпрос.
Случайно деяние по чл. 15 от НК за водача на МПС при транспортно произшествие със съставомерни наказателно правни последици би имало само, ако въпреки спазването от дееца при управлението на МПС на всички изисквания на закона за безопасно управление, тези последици настъпят, без да е бил длъжен и обективно да е могъл да ги предвиди. Ако липсват обстоятелства, от които може да се изведе предположение за възможна поява на опасност, респ. налице са обстоятелства, изключващи тази възможност, ще бъде налице случайно деяние. Например, когато МПС се намира на безлюдно място и в близост няма никакви минувачи; средството се намира на обект, до който достъпът е забранен; между пътното платно и трасето за пешеходци има преграда, непозволяваща им да се озоват на платното; има жива охрана, недопускаща преминаване в посока пътното платно и др. под. Т.е., това са случаи, при които е закономерност допускането, че е невъзможно да се появи човек в опасна близост до автомобила, но въпреки всички изключващи обстоятелства, по незнайно какви причини, той все пак се е появил. Обратно, няма да има случайно деяние, когато наличните характеристики на обстановката не изключват, а съдържат появила се опасност на пътя, независимо за колко малък отрязък от време, за отминаването на която, обаче, водачът няма обективно уверение, че тя е преминала. Да се приеме тезата на въззивния съд за правилна, би означавало да се съгласим, че безнаказано може да бъде увреждан всеки, допуснал невниманието да застане в невидимата за водача зона пред потеглящо МПС. Това е невъзможно. Неразумното и нелогичното поведение на пострадалия, вкл. в нарушение на правилата за движение, не е белег на случайното деяние, но следва да се има предвид при преценка на приноса за настъпването на общественоопасния резултат.
Не е в подкрепа на становището за случайното деяние и вярното предположение, че в житейската практика е малко вероятно човек да застане пред камион, който всеки момент ще потегли. Защото на това вярно житейско твърдение може да се противопостави също толкова вярното теоретично твърдение, че винаги може пред спрял камион да застане човек. Наистина, подобно действие противоречи на здравата логика и на разума, но въпреки това не са малко подобните случаи в практиката. Освен това, както бе отбелязано по-горе, пресичащият разчита да бъде видян и опазен. Когато водачът вижда препятствие на пътя, с волеви усилия ще следва да съобрази поведението си с него, наложително е водачът да има поведение, даващо му възможност при поява на опасност да предотврати неблагоприятния резултат. В този смисъл в сходни по фактически състав ситуации съдебната практика на ВС и ВКС е последователна в приложението на чл. 77, ал.1 от ППЗДвП ( спр. Решение № 433 от 19.12.2008 г. на ВКС по н. д. № 478/2008 г., III н. о.;решение №186 от 17.02.1975 г. по н.д.№85/75г.,ІІІ,н.о.;решение №1460 от 06.01.1976 г. по н.д.№1362/75г., ІІІ н.о.)
Предвид горното, съставът на ВКС намира, че протестът и жалбата на частните обвинители са основателни. При правилно установените факти от предмета на делото е допуснато нарушение на материалния закон, който е приложен неправилно. Неправилно с новата въззивна присъда е изведено, че подсъдимият не е извършил деянието по чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр.чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, в резултат на нарушение на правилата за движение по пътищата по чл. 77, ал. 1 ППЗДвП и по непредпазливост да е причинил смъртта на пешеходката П. А. Н., като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалата .
Нарушението на материалния закон представлява касационно основание по чл. 348, ал.2, предл.първо, вр. с ал. 1, т.1 от НПК и следва да бъде преодоляно с упражняване на правомощието на ВКС по чл. 354, ал.5, предложение второ от НПК. Съставът на ВКС като констатира наличие на посоченото касационно основание, прие, че следва да постанови решение , с което да отмени атакуваната въззивна присъда и вместо това да потвърди присъдата на първоинстанционния съд - без частта, с която К. е признат за невиновен и е оправдан да е нарушил чл. 20 и чл. 116 от ЗДвП, по които обвинения правилно е оправдан и същата присъда в тази й част е влязла в сила като непротестирана от прокурора и необжалвана от частното обвинение.
Касационните жалбоподатели - граждански ищци претендират в жалбата си и за уважаването на исковете в предявения им пълен размер, поради което последователно в предходните инстанции са оспорвали оспорвали правилността на приложението на закона по чл. 52 вр. с чл. 45 от ЗЗД с уважаването на исковете им не в предявените размери. Жалбата в тази част е допустима и е частично основателна. Жалба в тази насока е депозирана и пред въззивния съд, разглеждащ делото за трети пореден път.
В края на пледоарията си пред въззивния съд повереникът на гражданските ищци, адв. Б., моли съда да потвърди присъдата, вкл. и в частта относно уважения граждански иск. Въззивният съд е приел, че по този начин повереникът не поддържа жалбата. Няма изрично изявление за неподдържане, за оттегляне или за отказ от иска над уважения до предявения размер. Повереникът не може да се разпореди с иска без изрично пълномощно, каквото липсва по делото. Следователно, жалбата е допустима. Не е налице т.н. „прескачащо обжалване”.
По основателността на жалбата, съставът на ВКС я намира за частично основателна. В живота на всеки човек най-ценното човешко същество е майката. Това отношение е единствено и уникално. Няма друго подобно на него, поради което принудителната загуба, претърпяна от наследниците на пострадала трябва справедливо да бъде компенсирана. Но като се имат предвид болките и страданията на нейните низходящи от загубата й в резултат на деянието – от една страна, и от друга - установените факти за поведението на пострадалата, която също е допринесла с неправомерното пресичане на пътното платно на неопределено за това място, създало опасността за движението и предизвикало пътния инцидент със съставомерните последици, съпричиняването на престъпния резултат следва в немалка степен да се отчете при отмерване справедливостта на размера на обезщетението за неумуществени вреди. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че присъдените обезщетения трябва да бъдат увеличени по размер от по 40 000 лева , на по 60 000 лева за всеки от ищците, а в останалата им част, до предявените размери, претенциите им са неоснователни. Върху увеличените размери на присъдените обезщетения следват и по 4% държавна такса, възложена в тежест на подсъдимия.
Воден от тези мотиви, ВКС, трето н.о., в настоящият съдебен състав на основание чл. 354, ал.5, предложение второ от НПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ ВЪЗЗИВНА ПРИСЪДА № 9/12.05.2015 г., постановена по внохд № 29/15 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, втори състав, С КОЯТО Е ОТМЕНЕНА първоинстанционна ПРИСЪДА № 170/03.06.2011 г., постановена по нохд № 1170/2010 г. на Софийския градски съд, наказателно отделение, единадесети състав, в наказателно-осъдителната част, в гражданско-осъдителната част и в частта за разноските, а в гражданско - отхвърлителната й част Е ПОТВЪРДЕНА, И ВМЕСТО ТОВА:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанциона присъда № 170/03.06.2011 г., постановена по нохд № 1170/2010 г. на Софийския градски съд, наказателно отделение, единадесети състав В НАКАЗАТЕЛНО ОСЪДИТЕЛНАТА Й ЧАСТ, в която подсъдимият Б. В. К. е признат за виновен за престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и вр.чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК подсъдимият е осъден на наказание ПРОБАЦИЯ, включващо три пробационни мерки с продължителност ЕДНА ГОДИНА – задължителна регистрация по настоящ адрес два пъти седмично; задължителни периодични срещи с пробационен служител и включване в програми за обществено въздействие и на основание чл. 343г НК е лишен от право да управлява МПС за срок от ЕДНА ГОДИНА.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанциона присъда № 170/03.06.2011 г., постановена по нохд № 1170/2010 г. на Софийския градски съд, наказателно отделение, единадесети състав В ГРАЖДАНСКО-ОСЪДИТЕЛНАТА ЧАСТ КАКТО И В ЧАСТТА ОТНОСНО присъдените с присъдата разноски и държавна такса, А В ГРАЖДАНСКО- ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА ЧАСТ ИЗМЕНЯ същата присъда № 170/03.06.2011 г., постановена по нохд № 1170/2010 г. на Софийския градски съд, наказателно отделение, единадесети състав КАТО УВЕЛИЧАВА ПРИСЪДЕНОТО ОБЕЗЩЕТЕНИЕ за неимуществени вреди на гражданските ищци С. С. Н. и Н. С. Н. от по 40 000 лв. за всеки един от ищците, на сумите от по 60 000 лева за всеки от един тях, които суми подсъдимият Б. В. К. осъжда да заплати на гражданските ищци, както и законната лихва, върху всяка от тях, считано от датата на увреждането - 16.04.2009 година, до окончателното изплащане на сумите по главницата.
ОСЪЖДА подсъдимия Б. В. К. да заплати на държавата допълнителна ДТ в размер на 1600 лева.
Първоинстанционната присъда в останалата й наказателно оправдателна част е ВЛЯЗЛА В СИЛА.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |