Р Е Ш Е Н И Е № 332 София, 07.09.2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети юни две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 239 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.307 ал.2 от ГПК. Образувано е по молбата на /РЗК/ В. с искане да бъде отменено решението на Варненския окръжен съд /В./ № 597 от 12.V.2010г. по гр.д. № 512/2010г. Молбата се основава на твърдения, че след влизане в сила на решението молителят открил нови обстоятелства и нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни, установяващи, че на ответницата по молбата /ищца в инстанционното производство/ Р. С. П. не е следвало да бъде изплащано обезщетение за временна нетрудоспособност за исковия период на основание чл.46 ал.1 т.2 от КСО – тъй като за същия период тя се е самоосигурявала в собственото си Занаятчийско предприятие “Радост” с пълни месеци отработени дни, като е представила болнични листове само пред работодателя си РЗК в противоречие с чл.8 ал.1 от НМЕР /отм./. Ответницата по молбата за отмяна Р. С. П. от [населено място] е заела становище за нейната недопустимост, евентуално за неоснователност. За да се произнесе, ВКС на РБ, състав на ІV ГО, съобрази следното: С решението от 12.V.2010г. по гр.д. № 512/2010г., влязло в сила в атакуваната му по настоящото производство част на 14.VІ.2010г., В. е оставил в сила решението на Варненския РС от 29.ХІІ.2009г. по гр.д. № 886/2007г. в частта, с която РЗК е осъдена да заплати на Р. Ст.П. 1272.36лв., представляващи неплатено обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 04.VІІ. – 18.ІХ.2006г. /през който те са били в трудово правоотношение/ по пет болнични листа, ведно със законната лихва, считано от 02.VІІ.2007г. до окончателното изплащане. С протокол, връчен на РЗК на 03.ХІ.2010г., е констатирано от финансов ревизор при Р. В., че за посочения период по болнични листа, представени от Р. П. пред работодателя й РЗК, й се следва обезщетение в размер на 1149.20лв., както и че за същия период тя е подала информация за пълни месеци отработени дни като самоосигуряваща се в собственото си ЗП “Радост”. Въз основа на констативния протокол е издадено разпореждане № 1048/11.ХІ.2010г., с което е отказано от НОИ изплащането /възстановяването/ на РЗК на парични обезщетения за процесния период. Разпореждането е оставено в сила с решение на директора на ТП на НОИ В. № 23/27.ХІІ.2010г. От Справка от Персоналния регистър на НОИ за осигурителните периоди от 01.І.2005г. до 31.ХІІ.2010г. на Р. П. е видно, че през исковия период – месец юли – месец септември 2006г. тя е имала пълни месеци работни дни и едновременно с това е била съответно 20, 23 и 19 дни в болнични и е имала 1, 0 и 0 дни с осигурителен доход /графи 12, 13 и 20 от справката/. При тези обстоятелства се налага извод, че възражението на ответницата по молбата за отмяна за нейната недопустимост поради просрочие е неоснователно. Съгласно чл.305 ал.1 т.1 от ГПК тримесечният срок за подаване на молбата започва да тече от деня, в който на молителя е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който той е могъл да се снабди с новото писмено доказателство. В случая за обстоятелството, че П. не е представила болнични листове за исковия период пред собственото си ЗП “Радост” и че през този период тя е имала пълни месеци отработени дни, РЗК е узнала от връчения й на 03.ХІ.2010г. /а не 2009г., както очевидно погрешно е записано в молбата за отмяна, на което е основано възражението на П. за недопустимостта й/ констативен протокол. Молбата е депозирана в съда на 18.І.2011г., т.е. преди изтичането на 03.ІІ.2011г. на преклузивния срок. Разгледана по същество, молбата за отмяна е основателна. Представените писмени доказателства съдържат данни, че Р. П. през исковия период е била осигурявана по трудовото й правоотношение с РЗК и се е самоосигурявала за упражняваната от нея трудова дейност и като собственик и управляващ ЗП “Радост”, че е ползвала отпуск за временна нетрудоспособност само по отношение на РЗК, както и че през същия период тя е полагала труд в предприятието си през всички работни дни от месеците юли, август и до 18 септември. Последното обстоятелство е от съществено значение за спора по делото, тъй като то сочи неспазване от П. на определените й от здравните органи болнични режими – домашен амбулаторен и стационарен плюс домашен, а с това разпоредбата на чл.46 ал.1 т.2 от КСО свързва неизплащането на парично обезщетение за временна нетрудоспособност. Това обстоятелство е ново по смисъла на чл.303 ал.1 т.1 от ГПК – както вече бе посочено, то е узнато от молителя от връчения му след влизането в сила на атакуваното решение констативен протокол. Знанието на РЗК, че П. е собственик на ЗП “Радост”, не е основание да се приеме в случая, че незнанието на релевираното като основание за отмяна обстоятелство към момента на приключването на устните състезания пред въззивния съд се дължи на неположена от К. дължима грижа за добро водене на делото. Изложените съображения налагат извод, че са налице предвидените в чл.303 ал.1 т.1 от ГПК предпоставки за исканата отмяна, поради което такава следва да бъде постановена. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА на основание чл.303 ал.1 т.1 от ГПК решението на Варненския окръжен съд, ГО, № 597 от 12.V.2010г. по гр.д. № 512/2010г. в частта, с която е потвърдено решението на В. от 29.ХІІ.2009г. по гр.д. № 886/2007г. в осъдителната му част за сумата 1272.36лв., представляващи обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 04.VІІ.2006г. – 18.ІХ.2006г., ведно със законната лихва, считано от 02.ІІ.2007г. до окончателното изплащане. ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за ново разглеждане от друг негов състав в отменената част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: