Р Е Ш Е Н И Е   № 252   София, 19.03.2010 година     В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 16 март две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЖАНИН СИЛДАРЕВА   ЧЛЕНОВЕ:  ДИЯНА ЦЕНЕВА                                       БОНКА ДЕЧЕВА   при участието на секретаря Емилия Петрова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело 399 /2009 година Производството е по чл. 290 от ГПК С определение № 507/09г. от 19.06.2009г. по гр.д. № 399/2009г. е допуснато касационно обжалване на решение № 943/31.07.2008г., постановено по гр.д. № 1623/2007г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 1546//21.05.2007г., постановено по гр.д. № 2547/2005г. на Варненски РС и вместо това e отхвърлен иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, предявен от касаторката П. Г. Б. да се признае за установено по отношение на М. П. Н., З. Н. Н., П. К. Т., К. П. Т., М. П. Н., Д. Б. И., Е. Б. М., Г. С. Г., П. С. Я., К. С. С., С. Н. С. и Н. Kеделчева Г. , че към 1956г. П. Д. Г. е притежавала в режим на съпружеска имуществена общност с Н. Н. Г. правото на собственост върху нива от 12,160 дка в м.”Д” и нива от 12,130 дка в м. “Ч” придобити на основание Закона за селскостопанско настаняване на бежанците /ДВ бр. 213/1926г. и при условията на евентуалност, и на придобивна давност. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – СК от 1968г и необоснованост. Ответниците по касация не вземат становище. Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена против подлежащо на обжалване въззивно решение на Варненски окръжен съд, изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, поради което съдът я преценява като допустима По делото е установено, че ищцата П е наследник на майка си С, която е наследник на П. Г. Д. , починала на 12.04.1971г. Ответниците са наследници на Н. Н. П. , починал на 17.05.1975г. Двамата наследодатели Н. и П. са сключили граждански брак на 28.10.1971г. и двете страни не са техни общи наследници. С протокол от 15.10.1927г. наследодателят на ответниците Н е оземлен като бежанец по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците /ДВ бр. 213/1926г./ Издаден е н.а. № 46,т.VІІ/11.09.1943г., с която е удостоверено придобиването от държавата по този закон на четири имота от Н. Н. , между които и имота от 12,16 дка и от 12,13 дка. С решение № 0169/11.11.1993г. е признато правото на възстановяване на собствеността върху този имот, доказан с нот. акт46/1943г., а с решение № 8*0г. е признато правото на възстановяване върху нивата от 12,13 дка, от която реално е възстановена площ от 8,9 дка. РС е уважил иска, като е приел, че имотите са придобити по време на брака на наследодателите, с внасянето им в ТКЗС не е изгубена собствеността върху тях и тъй като към момента на смъртта на съпругата е действал СК от 1968г. /отм/ на осн. чл. 103 от същия, имотите са станали съпружеска общност, тъй като придобити възмездно С обжалваното решение въззивният съд е отменил решението на РС, като е приел, че предявеният иск е неоснователен, поради това, че с включване на процесните имоти в ТКЗС е изгубено правото на собственост от наследодателя на ответниците Н, починал на 16.05.1975г. и независимо, че брака, сключен между него и П. Д. Г. през 1937г. и прекратен със смъртта й на 12.04.1971г.е бил заварен от СК от 1968г., то имота, придобит през 1943г. не е станал съпружеска общност. Съдът е изложил съображения и относно това, че наследодателя на ответниците автоматично е изгубил собствеността върху процесните земеделски имоти, които е придобил на основание Закона за селскостопанско настаняване на бежанците /ДВ бр. 213/1926г., тъй като е преустановил плащането на вноските. За последния извод, съдът се е позовал на чл. 1 б. “б” от Наредбата-закон за облекчаване бежанците, настанени по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците ДВ бр. 201/ 14.09.1937г. в редакцията му, приета с Указа за изменение и допълнение на Наредбата-закон за облекчаване на бежанците, настанени по ЗССНБ /ДВ бр. 177/30.07.1948г./ Преценен е като неоснователен и евентуалния иск за придобиване правото на собственост по давност, тъй като имотите са станали държавна собственост и не е могло да се придобиват по давност, съгласно 222 и чл. 223 от Закона за държавния бюджет, отчетността и предприятията/ ДВ бр.7/1934г. Решението по основно предявеното придобивно основание е неправилно, защото е постановено при противоречие с материалния закон и е необосновано. Съгласно чл. 3 от Законът за селскостопанското настаняване на бежанците /ЗССНБ/ ДВ бр. 213/18.12.1926г./ бежанците стават собственици на домовете и земите които са настанени от момента на настаняването им. За обективиране на този момент няма доказателства. Протокола за оземляване от 15.10.1927г. не е представен, поради което не може да се приеме, че още от 1927г. /преди да сключи брак с П. Д. /.наследодателят на ответниците е бил настанен в процесните земеделски земи. Такъв извод не може да се направи и от у-ние № 438/04.03.1940г., тъй като съдържанието му удостоверява само това, че има оземляване с посочените протоколи и цената на имотите. Затова съгласно чл.3 от ЗССНБ следва да се приеме, че правото на собственост е възникнало от момента на сключване на договора с държавата, оформен с н.а. № 46/11.09.1943г. Към този момент наследодателите на страните са били в граждански брак, сключен още 1937г.. Неправилно, в противоречие с материалния закон и Решение № 4/1996г., с които ВКС се съобразява в задължителната си практиката /ТР № 1/2004г. на ОСГК, както и в противоречие с тази задължителна практика, въззивният съд е приел, че с внасяне на имотите в ТКЗС е изгубено правото на собственост върху тях. Както е подчертано в посочените актове, с внасяне на имотите в ТКЗС са изгубени само реалните им граници. Правото на собственост върху тях обаче никога не е било отчуждавано от държавата. ТКЗС е установило право на кооперативно земеползване върху внесените земеделски земи и тези, които са изключени от регулацията, но то не е придобило правото на собственост върху тях на никакво основание. Предвид изгубване на реалните граници върху имотите е било ограничено и правомощието на собствениците за разпореждане с имотите. Формално обаче те са останали собственост на тези, които са ги притежавали до отнемането им от ТКЗС, тези земи е могло да бъдат предмет на делба, съгласно чл. 71 от ЗН, отменен едва през 1992г. /ДВ бр. 60/24.07.1992г./ Възивният съд е отговорил неправилно и на въпроса станало ли е това имущество съпружеска общност. Имотите са придобити възмездно с договор с държавата през времетраенето на брака между наследодателите преди колективизацията и брака е заварен от СК от 1968г Съгласно чл. 103 от СК от 1968г. правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити преди влизането му в сила от съпрузи при заварени бракове. Налице са всички предпоставки на този текст, поради което имотите, с които е бил възмездно оземлен наследодателят на ответниците, за които е издаден н.а. № 46/1943г. са станали съпружеска общност. Въззивното решение е постановено в противоречие с този текст и последователната практика по приложението му, поради което е неправилно и на това основание. Касационно разглеждане е допуснато и по въпроса изгубено ли е правото на собственост върху имотите, придобити по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците, ако след колективизацията е преустановено плащането на вноските, покриващи цената. Изводът на въззивния съд, че автоматично наследодателят на ответниците е изгубил правото на собственост, тъй като не е платил четири последователни вноски е формиран в противоречие с чл. 1 б. “б”, ал.3 и чл.18-б от Наредбата-закон за облекчаване бежанците, настанени по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците ДВ бр. 201/ 14.09.1937г. в редакцията му, приета с Указа за изменение и допълнение на Наредбата-закон за облекчаване на бежанците, настанени по ЗССНБ /ДВ бр. 177/30.07.1948г. Действително цитираната норма предвижда, че неплащането на четири последователни вноски представлява отказ от недвижим имот. Отпадането на правата обаче не е предвидено като автоматично, а се извършва по административен ред, съобразно редакцията на същия текст, а текста на чл. 18-б от същия нормативен акт изисква за отнемане на имота министърът на финансите да издаде заповед, в която да уреди и въпроса с изплатените вноски до този момент.. По делото липсват доказателства за констатирано не плащане на вноски от наследодателя, а и за издаване на заповед на министъра на финансите за отнемане на имота. Нещо повече, видно от счетоводните книги на ТКЗС, от които са представени две страници към м. 01.1953г. Наум Н. – син на Н. П. е внесъл в ТКЗС нива от 8 дка и нива от 12 дка, а към 1956г. наследодателят на ответниците Н е внесъл в ТКЗС нива от 12 дка. Тъй като правото на собственост върху имотите, с които са оземлени бежанците не се губи автоматично и не е издаден административен акт – заповед на министъра на финансите за отнемането му, наследодателят на ответниците е запазил правото на собственост върху имотите, с които е оземлен. Именно с това тълкуване на закона следва да се разбира и приетия Закон за опрощаване на задължения към държавата /Обн., ДВ, бр. 73 от 15.09.1964 г./, който възивният съд не е приложил. С чл.1, ал.1 б. “к” от същия изрично и безусловно е предвидено опрощаване на задълженията по отменения Закон за селскостопанско настаняване на бежанците. Така възивното решение е постановено и в противоречие с този нормативен акт. Предвид констатираното противоречие с материалния закон и необоснованост, обжалваното решение следва да се отмени. Тъй като спора е изяснен от фактическа страна и делото не се нуждае от събиране на нови доказателства и на основание чл. 293, ал.3 от ГПК, настоящата инстанция следва да постанови решение по същество. След прекратяване на съпружеската общност поради смърт на съпругата и при приложението на чл. 14, ал.7 от СК от 1968г., според който съпругът при сънаследяване с низходящи не наследява от частта от прекратената съпружеска общност след смъртта на другия съпруг, следва да се приеме, че наследодателката на ищцата П притежава ½ ид.ч. от възстановените два земеделски имота. Или в обобщение, касационната жалба е основателна, поради което въззивното решение следва да се отмени, като вместо това се постанови решение по съществото на спора, с което предявеният иск се уважи. Съобразно този резултат, на касаторката П. Г. Б. следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски, доказани до размер 175 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И:   ОТМЕНЯ решение № 943/31.07.2008г., постановено по гр.д. № 1623/2007г. на Варненски окръжен съд и вместо това постановява: ПРИЗНАВА за установено по отношение на М. П. Н., З. Н. Н., П. К. Т., К. П. Т., М. П. Н., Д. Б. И., Е. Б. М., Г. С. Г., П. С. Я., К. С. С., С. Н. С. и Н. Н. Г., че към 1956г. П. Д. Г. е притежавала в режим на съпружеска имуществена общност с Н. Н. Г. правото на собственост върху нива от 12,160 дка в м.”Д” и нива от 12,130 дка в м. “Ч” придобити на основание Закона за селскостопанско настаняване на бежанците /ДВ бр. 213/1926г. ОСЪЖДА М. П. Н., З. Н. Н., П. К. Т., К. П. Т., М. П. Н., Д. Б. И., Е. Б. М., Г. С. Г., П. С. Я., К. С. С., С. Н. С. и Н. Н. Г. да заплатят на П. Г. Б. деловодни разноски за трите инстанции в размер на 175 лв.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: