О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 167 София,16.03. 2022 г. Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ МАРИЯ ХРИСТОВА като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2579 по описа за 2021 г. взе предвид следното Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. М. С., чрез адвокат И. Т., срещу въззивно решение № 374/12.04.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 136/2021 г. Излага доводи за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото. Насрещната страна П. Н. И., чрез адвокат Н. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, приел за установено, че Д. М. С. дължи на П. Н. И. сумата от 42 000 лева, дължима по запис на заповед от 18.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.10.2017 г. до окончателното издължаване. Осъдил е С. да заплати на И. съдебноделоводните разноски по делото. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 18.05.2016 г. С. издала в полза на И. запис на заповед, с който се задължила безусловно да му заплати сумата от 42 000 лева на посочения падеж – 17.06.2016 г. Няма погашение на посочената дата и понастоящем. В исковото производство С. поддържа, че е издала записа на заповед в момента, в който с И. са постигнали съгласие той да ѝ предостави сумата в заем, но не е получавала реално парите. Съдът квалифицирал твърдението на С. като такова за обещание за заем по чл. 241 ЗЗД или като преддоговорно отношение за заем. Такова по делото не е установено. При редовен от външна страна запис на заповед съдът приел, че в полза на поемателя И. съществува вземане към издателя С. в размер на 42 000 лева. Допълнил, че кредиторът не е длъжен нито да сочи кауза, нито да доказва наличие на свое вземане по каузално отношение, обезпечено от записа на заповед. Доказателствената тежест да установи, че ефектът обезпечава невъзникнало каузално задължение по договор за заем /защото сумата реално не е предадена на С., а заемът е реален договор/ тежи върху С., но възраженията ѝ в горния смисъл не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с въпросите: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направено искане от страна по делото пред първа инстанция, по което няма произнасяне, относно допускането на свидетел; как следва да се докаже отрицателния факт на неплащане, когато съдът не се е произнесъл по направените доказателствени искания, с които се целѝ именно това; от кой момент следва да се счита, че е сключен договор за заем – от момента на постигане на съгласие между страните или от момента на реално предаване на договорената заемна сума и в случай, че до предаване на пари не се е стигнало, налице ли е предварителен договор за заем; може ли да се приеме, че когато е предявен менителничен иск, ищецът при никакви обстоятелства не е длъжен да сочи кауза, нито да доказва наличие на своето вземане по каузално отношение, обезпечено от записа на заповед. Тези въпросите не могат да обуславят допускане на касационно обжалване, защото нямат отношение към постановеното от въззивния съд: той не е пропуснал, а изрично се е произнесъл по доказателственото искане във въззивната жалба, като не го е уважил, защото намерил, че не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК; всяка страна доказва твърденията си с допустимите и надлежно посочени доказателствени средства, а когато такива няма или те не са допуснати от съда, той установява релевантните факти, като прилага последиците от разпределението на доказателствената тежест в граждански процес. Въззивният съд не е установявал наличие на договор за заем, а и никой не твърди, че такъв между страните съществува. Съдът е изследвал твърдение на самата Д. С. за обещание на И. да и даде в заем 42000 лева. Тя е тази, която твърди, че записът на запис обезпечава предоговорно правоотношение между страните, тя трябва да го установи. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът поставя въпросите: следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото; длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона, т.е. всички норми, които регулират спорното правоотношение; Въпросите са принципно значими и относими за всяко исково производство. В случая въззивният съд е приложил точно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като в пълно съответствие със съдебната практика по тълкуването на цитираните разпоредби е преценил всички релевантни доказателства по делото заедно и поотделно, направил е фактически изводи и обосновани и логични правни заключения. Въззивният съд се е произнесъл като втори по ред съд по съществото на спора, излагайки свои мотиви по фактите и правото. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 2 500 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 374/12.04.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 136/2021 г. ОСЪЖДА Д. М. С. да заплати на П. Н. И. сумата в размер на 2 500 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: