9 Р Е Ш Е Н И Е № 199 [населено място], 10.05.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо търговско отделение, в открито заседание на тридесети ноември, през две хиляди и петнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА ИВО ДИМИТРОВ при участието на секретаря Наталия Такева, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 3137/2014 год. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. В., М. В. и Л. Б. против решение № 78/ 21.01.2014 год. по гр.д. № 3543/2013 год.,допълнено с реш.№ 543 / 21.03.2014 год. по същото дело на Софийски апелативен съд,с което е оставено в сила решението на Софийски градски съд, постановено на 22.02.2013 год. по гр.д.№ 5562/2010 год., коригирано с решение за поправка на очевидна фактическа грешка от 19.06.2013 год..С потвърденото решение са отхвърлени исковете на касаторите против [фирма],за осъждане ответника да плати, на основание чл.407 ал.1 /отм./ ТЗ, обезщетение за търпими неимуществени вреди в причинна връзка с ПТП,настъпило по вина на водач на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ лек автомобил. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, досежно решаващия извод на съда за отхвърляне на исковете, поради надвишаване на застрахователната сума,договорена в застрахователната полица до размера от 130 000 лева, при две и повече увредени лица,с оглед изплатени на пострадали от същото застрахователно събитие,трети за спора лица, застрахователни обезщетения, изчерпващи същата.Оспорват и правилността на извода,че в такава хипотеза съдът не е задължен да съобрази броя на претендиращите обезщетение лица и да присъди пропорционални /съразмерни/ обезщетения на всяко от тях,общо до размера на застрахователната сума.Касаторите излагат и доводи за неправилност на въззивното решение,поради съобразяване в размера на застрахователната сума и начислимите - върху изплатените обезщетения на трети за спора лица,пострадали от същото застрахователно събитие,съответно от 90 000 лв. и 10 100 лв. - лихви за забава, считано от датата на увреждането,с които именно лихви изплатените обезщетения възлизат на 242 080,81 лева. Ответната страна [фирма] – оспорва касационната жалба, като акцентира на две обстоятелства : 1/ Ищците са предявили претенциите си единствено по съдебен ред, поради което застрахователят не следва да се счита изпаднал в собствена забава по отношение издължаване застрахователните обезщетения,т.е. забавата е в причинност единствено с поведението на делинквента ,вкл. за периода след предявяването на исковете срещу застрахователя и 2/ Ако не би бил сезиран с колективна претенция,съдът няма задължението да редуцира размера на обезщетенията на други пострадали от същото застрахователно събитие лица / без да са страни по спора /, вече определени им, вкл. със сила на пресъдено нещо и заплатени от застрахователя, спрямо размера на застрахователната сума по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите,за да би могъл да удовлетвори и ищците.Няма,според ответната страна, правна норма, която да задължава съда да прилага принцип на пропорционалност в обезщетяването при такива обстоятелства. С определение № 584/16.07.2015 г. на ВКС,І т.о., касационното обжалване е допуснато по правния въпрос : Следва ли при определяне на обезщетение до размера на застрахователната сума, до която е ограничена отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„, да се съобрази размера на присъдено, на друг пострадал от същото застрахователно събитие,обезщетение за забавено изпълнение, съизмеримо със законната лихва за забава върху застрахователното обезщетение, считано от увреждането ? С други думи – за установяване изчерпването на застрахователната сума съобразяват ли се само дължими застрахователни обезщетения / главници/ или и дължими обезщетения за забава,съизмерими със законната лихви за забава, считано от увреждането? Счетено е,че въззивното решение е постановено в противоречие с казуална съдебна практика, обосновала хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване - решение № 834 по гр.д.№ 917/2009 год. на Софийски апелативен съд - в което и при идентично възражение за ограничена до размера на застрахователната сума отговорност на застрахователя / чл.405 вр.с чл. 396 вр. с чл.390 ал.5 отм.ТЗ / съдът е съобразявал размер на дължимо застрахователно обезщетение, изключая размера на присъдима върху същото законна лихва,считано от увреждането. Върховен касационен съд,съобразно доводите и възраженията на страните и в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК,намира следното : Въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение на СГС с решаващия извод,че изплатените - на трети за спора,пострадали от същото застрахователно събитие и ангажиращи застрахователната отговорност на същия ответник, на основание същото застрахователно правоотношение, лица - застрахователни обезщетения, в които обезщетения се включват освен главници по обезщетението и лихви за забава върху същите,считано от увреждането, надхвърлят застрахователната сума по сключената застрахователна полица - 130 000 лева при пострадали две и повече лица /какъвто е процесния случай /. Това съдът е приел за достатъчно основание за отхвърляне на исковете.Приел е,че липсва правно основание за присъждане на обезщетенията в полза на всеки от пострадалите пропорционално /съразмерно/ спрямо и до размера на застрахователната сума,тъй като влезлите в сила съдебни решения в полза на трети за спора пострадали лица задължават ответника и в този смисъл липсва правно основание за последващото му освобождаване, макар и частично, от отговорност по присъдените обезщетения в полза на ищците по тези искове. По правния въпрос : Съгласно чл.80 ал.1 Закона за застраховането /отм./, при действието на който е настъпило процесното застрахователно събитие,по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност” застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени или неимуществени вреди,свързани с притежаването и използването на МПС,за които застрахованият отговаря според българското законодателство / респ. според законодателството на страната в която е настъпила вредата /. Приложимият към същия момент чл. 405 /отм./ ТЗ, но също и чл.223 ал.1 КЗ / отм./ и чл.429 ал.1 т.1 КЗ / в сила от 01.01.2016 год./, предвижда, че с договора за застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят се задължава да покрие в границите на определена в договора сума отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди.Отговорността на застрахователя е договорна и функционално обусловена от деликтната отговорност на причинителя на вредата, съгласно чл.45 и сл.ЗЗД.Следователно, застрахователят ще отговаря за ония вреди,за които би отговарял делинквента – виновно причинени от същия,при презумиране на вината,които са в пряка и непосредствена причинна връзка с увреждането,съгласно чл.51 ал.1 ЗЗД,както и при условията при които би отговарял делинквента,вкл. за забавата в издължаване на обезщетението - обезщетение за която делинквента дължи и без покана, съгласно императивната разпоредба на чл.84 ал.3 ЗЗД. С. спор относно дължимостта от застрахователя на лихвите за забава,считано от увреждането, при действието на Закона за застраховането / в сила от 01.01.1997 год./,по силата на застрахователния договор, а не на различно правно основание – чл.86 ЗЗД във връзка с вече осъществилият се фактически състав на делинктната отговорност,е преодолян чрез задължителна съдебна практика / реш.№ 100 по т.д.№ 92 / 2009 год. на І т.о., реш.№ 126 по т.д.№ 290 / 2009 год. на ІІ т.о. , реш.№ 45 по т.д.№ 525/ 2008 год. на ІІ т.о., реш.№ 72 по т.д.№ 475 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС и др./, в съответствие с която е и изричната последваща законодателна уредба . Стеснителното тълкуване на понятието „ пропуснати ползи„ в разпоредбите на чл.390 ал.3 /отм./ ТЗ и чл.18 ал.1 т.5 от Наредбата за задължителното застраховане, до такива,изключая лихвата за забава върху обезщетението,считано от увреждането, се подкрепя и от разделното им включване като понятия / „пропуснати ползи„ – „лихви за забава„/ в чл.223 ал.2 КЗ отм., чл.429 ал.2 т.2 и т.3 КЗ.Тази забава,обаче,е в пряка и непосредствена причинна връзка с поведението на делинквента единствено до уведомяване на застрахователя,респ. предявяване на прекия иск срещу същия,за присъждане на застрахователно обезщетение на пострадалия. Забавата в издължаването му след този момент,независимо от това дали застрахователят добросъвестно счита,че са налице основания за недължимост на застрахователното обезщетение или съзнателно упражнява превратно процесуалното си право за оспорване на претенцията, доколкото основание за отхвърлянето й не би било прието за доказано,е резултат единствено от поведението на застрахователя. Отговорността за вредите от тази забава в издължаване на застрахователното обезщетение,пряка и непосредствена последица от поведението на самия застраховател,за този именно период – от уведомяване от застрахования за настъпване на застрахователното събитие или от завеждането на пряк иск за застрахователно обезщетение насетне,когато не е предхождано от уведомяване на застрахователя от застрахования,предпоставя единствено неговата,не и на делинквента отговорност. Затова и обезщетението за забавено изплащане на застрахователното обезщетение,за периода до уведомяването на застрахователя, респ. завеждането на прекия иск,се включва в размера на застрахователната сума,тъй като е плащане на основание застрахователния договор,но не и обезщетението за забава след този момент,дължимо при общия фактически състав на отговорността за забава по чл.86 ал.1 ЗЗД. При действието на КЗ /отм./,горното разрешение е изрично изводимо от съвместното тълкуване нормите на чл.267 ал.4 КЗ /отм./ вр. с чл.227 т.2 КЗ /отм./, според които „присъдените срещу застрахователя лихви за забава и за съдебни разноски не се ограничават от размера на застрахователната сума„, а застрахователят„ има право на регресен иск за платените лихви за забава,съответстващи на периода от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване на обстоятелствата по чл.224 ал.1 от застрахованото лице или до датата на предявяване на прекия иск по чл.226 ал.1 КЗ,освен ако застрахованото лице не е изпълнило задълженията си по причини, които не могат да му се вменят във вина”. Аналогично на това тълкуване е и разрешението,дадено в чл.429 ал.3 вр. с ал.2 КЗ,в сила от 01.01.2016 год.: в застрахователното обезщетение се включват „лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, при условията на ал.3„, а тези условия са - само до размера на застрахователната сума / лимита на отговорност/.Изрично и ясно законодателят разграничава отговорността за забава на застрахования,погасявана от застрахователя, но само до размера на застрахователната сума, поради което и следва да се съобразява при усвояването на лимита на отговорност,от отговорността на забава на застрахователя, обезщетението за която не следва да се включва в застрахователната сума. Следователно,отговорът на правния въпрос е: Както при действието на Закона за застраховането / отм./ вр. с чл.405 и сл. / отм. ТЗ, така и при действието на КЗ, в сила от 01.01.2006 год./отм./ и КЗ , в сила от 01.01.2016 год./ в застрахователната сума / лимита на отговорност на застрахователя по конкретния застрахователен договор / се включват само лихвите за забава, дължими за периода от непозволеното увреждане до уведомяването на застрахователя, респ. до предявяването на прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на „гражданската отговорност„ на делинквента.Лихвите за забава след този момент,като обусловени от забавата на самия застраховател, не се включват в застрахователната сума,респ. не се съобразяват при усвояване лимита на отговорност на застрахователя, тъй като не са обезщетение за вреди в пряка и непосредствена причинна връзка с поведението на делинквента.С тях не се покрива отговорност на последния. По основателността на касационната жалба: Касационното обжалване е концентрирано до спор относно изчерпване застрахователната сума по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на делинквента – 130 000 лева / при непозволено увреждане към 12.12.2001 год./,предвид което въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение на първоинстанционния съд.От представените доказателства / реш.№ 1688 от 03.11.2011 год. по гр.д.№ 1252/2011 г. на Софийски апелативен съд и реш.№ 834/19.05.2011 год. по гр.д.№ 627/2011 год. на същия съд / се установява, че на други две пострадали от същото ПТП лица - П. Д. и С. А., с влезли в сила решения,са присъдени съответно: на П. Д. - застрахователно обезщетение в размер на 90 000 лева,ведно със законната лихва върху същото от 25.05.2002 год. / предвид уважено възражение за погасителна давност за период от увреждането до 25.02.2002 год.,при предявен иск на 25.05.2005 год./, а на С. А. – застрахователно обезщетение от 10 100 лева, ведно със законната лихва от 02.06.2002 год. / предвид уважено възражение за изтекла погасителна давност за предходен период , при предявен иск на 02.06.2005 год. /. Съдебно-икономическата експертиза , приета по делото,е установила,че общият размер на събраните в образуваните изпълнителни производства срещу ответника суми са в размер,надхвърлящ застрахователната сума от 130 000 лева, а именно – 242 080,81 лева. В противоречие с отговора на правния въпрос,съдилищата са съобразявали в размера на застрахователната сума и обезщетението за забава в изплащане на застрахователното обезщетение,за периода след предявяването на преките искове срещу застрахователя. Обезщетенията за забава за периода до предявяване на исковете,обаче,прибавени към размера на главниците,също надхвърлят застрахователната сума по договора.Същите възлизат на 35 027 лева / върху главницата от 90 000 лева / и на 3 923,18 лева / върху главницата от 10 100 лева/ или са в общ размер от 38 950,18 лева. Ако бъдат прибавени към главниците от общо 100 100 лева, се получава сума от 139 050,18 лева, надхвърляща застрахователната . Следователно,и с дължимата,съгласно отговора на правния въпрос,корекция на включващите се в размера на застрахователната сума пера, исковете подлежат на отхвърляне,тъй като съгласно чл.405 /отм./ ТЗ,действащ към момента на застрахователното събитие / аналогично и при действието на чл.223 ал.1 пр. първо КЗ /отм./ и чл.429 ал.1 т.1 КЗ,в сила от 01.01.2016 год./,застрахователят покрива отговорността на делинквента, за причинени от него имуществени и неимуществени вреди, пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие, до размера на застрахователната сума по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност„. Несъстоятелен е довода на касаторите,че при множество пострадали от едно и също застрахователно събитие и задължителна застраховка,сключена от делинквента с един застраховател, задължение на съда е във всички хипотези / вкл. при вече влезли в сила осъдителни решения в полза на трети за спора,пострадали от същото застрахователно събитие лица,на които са присъдени застрахователни обезщетения,изчерпващи застрахователната сума / да присъди застрахователното обезщетение по справедливост и ирелевантно на факта на изчерпана застрахователна сума.Подобно тълкуване не следва от никоя законова норма,нито с прилагане закона по аналогия или аналогия на правото, напротив противоречи на императивна разпоредба на закона.Договорната отговорност на застрахователя е изрично уговорена до размера на застрахователната сума,като за да гарантира удовлетворяването при повече от едно пострадали лица законодателят е въвел отделни задължителни минимални размери на застрахователно обезщетение /лимити/ и задължение на застрахования,както и право на пострадалите / до влизане в сила КЗ от 01.01.2016 год./ своевременно да уведомят застрахователя за всички вреди,респ. претенциите за обезщетяването им. Съобразяване изчерпването на застрахователната сума,при досегашната законодателна уредба, е възможно и задължително при колективно предявяване на претенциите на всички пострадали, тъй като само към един и същ момент на осъществима преценка за дължимото на всеки пострадал,справедливо по размер обезщетение, може да се приложи пропорционалното им, спрямо размера на застрахователната сума присъждане,с цел удовлетворяване на всички, доколкото липсва основание за предпочитането на едно спрямо друго лице с качество на пострадал, а при определяне на обезщетението съдът е длъжен да съобрази всички релевантни за определяне размера на обезщетението обстоятелства.Именно такова, преценимо по време висящността на спора по всеки иск на пострадал,обстоятелство е недостатъчният / спрямо справедливо определеният размер на обезщетението, по реда на чл.52 ЗЗД / размер на застрахователната сума.Последното,обаче, е обусловено от законодателно лимитираната договорна отговорност на застрахователя, което не конфронтира с принципа за обезщетяване на всички вреди от застрахователното събитие, доколкото отпадането на предпоставките за тази отговорност не рефлектира върху съществуването на отговорността на делинквента. При извънсъдебно удовлетворяване и на други пострадали от застрахователното събитие,при досегашната законодателна уредба ищецът може да бъде възмезден единствено за непокритата разлика до пълния размер на застрахователната сума / в този смисъл реш.№ 217 от 31.01.2013 год. по т.д.№ 1043/2011 год. на ІІ т.о. на ВКС / . На още по-голямо основание, същият извод следва в хипотезата, когато конкуриращите претенции на други пострадали са скрепени със сила на пресъдено нещо, какъвто е настоящият случай.Няма законово уредена, приложима към настоящия спор, с оглед временастъпването на застрахователното събитие, отговорност на застрахователя,за несъобразена от същия кумулация на множество претенции за обезщетение на пострадали от едно и също застрахователно събитие, нито изводима по аналогия на закона или на правото такава, като последица от законовоуредено задължение за пропорционално намаляване спрямо размера на застрахователната сума,когато е недостатъчна да удовлетвори всички пострадали в справедливия спрямо всеки от тях размер на застрахователното обезщетение, за разлика от новата уредба – чл.436 вр. с чл.432 ал.1 вр. с чл.380 КЗ, в сила от 01.01.2016 год.. Пострадалите от едно и също застрахователно събитие не са необходими другари,но интересът им от обезщетяване предпоставя конституиране в общ процес, при предпоставките на чл.213 ГПК, ако не би било налице съгласието за изначално общо предявяване. С новата законодателна уредба вече е предвидено изрично задължение,а не възможност за пострадалите за предявяване претенцията първо пред застрахователя / чл.432 ал.1 вр. с чл.380 ал.1 КЗ /, с цел провеждане от последния процедурата по чл.436 ал.1 КЗ, под страх от невъзможност за пострадалите да претендират вреди, ако вече определените на други пострадали от същото застрахователно събитие лица застрахователни обезщетения надхвърлят размера на застрахователната сума /ал.2/. Следователно, с правилото на чл.436 КЗ законодателят е създал задължение,а с чл.432 ал.1 вр. с чл.380 КЗ и гаранции за застрахователя да би могъл добросъвестно да прецени и упражни право на пропорционално обезщетяване до размера на застрахователната сума,при множество пострадали.Без тия гаранции в приложимото към спора право, както и без изрично предвиденото от законодателя задължение за пропорционално намаляване,вместо удовлетворяване претенциите по реда на постъпването им,отговорността на застрахователя не би могло да бъде ангажирана. С оглед гореизложеното,въззивното решение,като правилно в крайния си резултат, следва да бъде потвърдено. В частта,в която касаторите са заявили доводи за неправилност на въззивния акт,поради неразгледана тяхна жалба в частта по присъдени в тяхна тежест разноски от първоинстанционния съд,не се касае за допустим предмет на касационно обжалване,тъй като и срещу непроизнасянето на въззивния съд не е депозирано изрично искане за допълване на съдебното решение.Липсата на произнасяне със сочения предмет предпоставя и липса на такъв предмет на касационно обжалване. Ответната страна следва да бъде възмездена за понесените в настоящото производство разноски, които сама е ограничила в хипотезата на чл.7 ал.2 т.1 и т.2 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с присъждане възнаграждението, дължимо за искове с цена до 5 000 лева.С оглед принципа на диспозитивното начало, изричното искане на страната предпоставя присъждане на възнаграждение в размер на 1 740 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд,първо търговско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 78/21.01.2014 год. по гр.д.№ 3543/2013 год., допълнено с реш.№ 543/21.03.2014 год. по същото дело, на Софийски апелативен съд. ОСЪЖДА А. Б. В.,М. А. В. и Л. А. Б., на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.8 ГПК,да заплатят на [фирма] разноски в размер на 1 740 лева,за касационна инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: