Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е

№ 60087

София, 28.06. 2021 год.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

при секретаря Славия Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3984 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Н. Т., Н. Т. Т. и Ц. Т. С., чрез пълномощника им адвокат Г. Д., против решение № 260009 от 19.08.2020 г., постановено по гр.д. № 9 по описа за 2020 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 191 от 24.07.2019 г. по гр.д. № 1228/2018 г. на Районен съд-Ботевград в частта, с която е уважен предявения от Р. М. С. против Т. Н. Т. и М. Д. Т. /починала в хода на въззивното производство и наследена от Т. Н. Т., Н. Т. Т. и Ц. Т.С./ установителен иск за собственост на основание чл.79, ал.1 ЗС – по давностно владение, считано от 2002 г. – по отношение на вилна сграда, със застроена площ от 55.9 кв.м., състояща се от три спални, хол, кухня и склад, с пристройка от 8.7 кв. м., гараж със застроена площ от 15.6 кв. м., пристройка-външна тоалетна и баня от 8.4 кв.м. и паянтова сграда-склад с площ от 8.70 кв. м., построени в поземлен имот, съставляващ южната част от имот пл. № * по кадастралния план на [населено място], [община], изготвен през 1963 г., сега поземлен имот - нива с площ от 1.227 дка, пета категория, м. „О.“, представляващ имот № * по картата на землището на [населено място].
Р. М. С., чрез пълномощника си адвокат П. А. оспорва касационната жалба и претендира възстановяване на направените разноски
С определение № 113 от 16.03.2021 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: за значението на уредения в преходните разпоредби на ЗУТ режим на търпимост на незаконни строежи и на удостоверението за търпимост при спорове за собственост на незаконен строеж. Прието е, че по въпроса липсва изрично разрешение в нормативната уредба и отговора на въпроса предпоставя тълкуване дали незаконният строеж без удостоверена /по административен ред или от съда/ търпимост е годен обект на вещни права при отчитане нормите на § 16, ал.4 ПР ЗУТ, § 127 ПЗР ЗИД ЗУТ, ДВ бр.101 от 2015 г., реституционното законодателство и практиката на ВКС по прилагането му, в което незаконното застрояване след одържавяването или отчуждаването на имота е пречка за реституцията с изключение на хипотезите на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, както и уредбата относно последиците от незаконно строителство по отменените нормативни актове /още от първият ни благоустройствен закон/ и при отчитане кои строежи се считат за незаконни.
Въпросът е относим към настоящия правен спор, по който въззивният съд е приел за установено, че Р. М. С. е наследник по закон, внучка, на П. С. Д., починал на 16.11.1988 г. По реда на ЗСПЗЗ с решение от 18.03.1993 г. е възстановено правото на собственост на наследниците на П. С. Д. на нива от 1.175 дка в землището на [населено място], имот пл. № * по кадастрален план от 1963 г. С договор за доброволна делба от 16.09.1993 г. наследниците на П. С. Д. постигнали съгласие този имот да остане в дял на Ц. П. Й. срещу заплащане на парично уравнение дела на останалите съделители, включително и на ищцата Р. М. С.. С договор за продажба, оформен с нотариален акт № 195, том IV, дело № 1703/1995 г. Ц. П. Йончовска и съпругът й Д. М. Й. прехвърлили имота на дъщеря си М. Д. Т., описан като дворно място, нива, незастроено, от 1175 кв.м. в [населено място]. С нотариален акт № 186, том I, рег. № 2208, дело № 167 от 20.09.2010 г. Т. Н. Т. и съпругата му М. Д. Т. са признати за собственици на поземлен имот с начин на трайно ползване – нива, с площ от 1.227 дка, м.“О.“, представляващо имот № * по картата на землището на [населено място]. Експертното заключение е установило идентичността на процесния имот с имот пл. № * по плана на [населено място] от 1963 г., както и че за имота няма издадени разрешения за застрояване и няма нанесени сгради в кадастралния план на селото и в картата на възстановената собственост, макар в действителност да е застроен преди 1980 г. и вещото лице е описало наличните сгради и ги е отразило на скици.
Съдът е отчел и свидетелските показания на А. Б., Г. Д., Ц. Й. и Н. Т. /конституиран като страна в процеса във въззивното производство на мястото на починалата М. Т./, като е посочил, че същите са непосредствени и непротиворечиви и установяват, че спорният имот е бил засаждан с царевица. В него е имало стара къща, собственост на П. Д. и съпругата му, които съборили тази къща и се преместили да живеят на друго място в селото. През 1980 г. бащата на ищцата М. Д. решил да се премести да живее в [населено място] и започнал да застроява този имот, като построил сега съществуващата на място вила, която е с четири стаи, отвън дървена, а отвътре с вата и стиропор. Строежът завършил около 1982 г. и той заживял там, направил гараж и допълнителни постройки. При строежа му помагали роднините по бащина линия и съседите. Бащата на ищцата живял в тази вила до смъртта си. След това вилата е ползвана от ищцата и брат й, който след 2001 г. преустановил идването си в имота, тъй като желаел този имот да остане за сестра му (ищцата). След смъртта на своя баща през 1993 г. до 2016 г. ищцата ползвала сградите, построени от баща й, които са електроснабдени, без противопоставяне от ответниците, които я допускали в тях до 2016 г., когато започнали споровете помежду им.
При така възприетите факти, въззивният съд е направил извод, че процесните сгради – основна и второстепенни – са построени през 1982 г. от бащата на ищцата /внук на П. С. Д./ и същият ги е ползвал като свои (живял е в тях) до смъртта си през 1993 г. без ничие противопоставяне, като към 1992 г. е бил собственик на тези сгради на основание придобивна давност. Посочил е, че съгласно § 16 ПР ЗУТ строежите, изградени до 07.04.1987 г., за които няма строителни книжа, но са допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване. Безспорно е, че сградите са без строителни книжа, но същите са търпими строежи съгласно параграф 16, ал.1 от ПР на ЗУТ, тъй като към настоящият момент реално съществуват и няма открита процедура за тяхното премахване, поради което представляват обект на право на собственост. В периода 2002 г. – 2012 г. ищцата е придобила в пълен обем правото на собственост върху процесните сгради на основание непрекъснато, явно и спокойно владение (за частта над тази, придобита по наследство от своя баща). Същата е манифестирала собственическите си намерения върху спорните сгради, които е стопанисвала със съгласието на ответниците, които многократно я допускали в сградите. Ето защо и при приложение нормата на чл. 69 ЗС е завършен фактическият състав на придобивната давност по отношение на идеалните части от правото на собственост върху сградите над частта, придобита по наследство от М. П. С. - установено в период по-дълъг от 10 години, считано от 2002 г., постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно владение, поради което и процесните сгради са индивидуална собственост на ищцата.
По основанието за допускане на касационно обжалване:
Самостоятелен обект на вещни права е строеж, който съществува фактически /с погиването на вещта се погасява и правото на собственост върху нея/ и който отговаря на юридическите критерии за обособеност /съобразно вида и предназначението на построеното/.
Исторически, още от създаването на третата българска държава, приетата нормативна уредба въвежда разрешителен режим на строежите, предвижда премахване на незаконните строежи, но установява и режим на търпимост, ако за строежа е могло да бъде издадено строително разрешение /например чл.68 ЗБНМКБ от 1905 г./ или са налице многобройни други специфични условия /например чл.173 ЗТСУ, § 2 ПР ЗИД ЗТСУ от ДВ бр.102/1977 г./, както и режим на узаконяване на незаконните строежи.
ЗУТ уеднаквява предпоставките за търпимост на незаконен строеж – да са били допустими по плановете, правилата и нормативите по време на изграждането им или по сега действащите – като с § 53 ЗИД ЗУТ, ДВ бр.101 от 22.12.2015 г., се разрешава същите да бъдат пристроявани и надстроявани или в тях да се извършват основни ремонти, реконструкции и преустройства, включително и промяна на предназначението /ако са с постоянен устройствен статут по действащия ПУП/, респ. да се преустройват вътрешно, да се променя предназначението им и да се ремонтират, без да се изменя външното им очертание в хоризонтално или вертикално отношение и без да се правят нови или да се укрепват носещи конструкции /ако нямат постоянен устройствен статут/.
Режимът на търпимост по ЗУТ касае само строежите, извършени до влизането му в сила, т.е. до 31.03.2001 г. Изградените след тази дата строежи са нетърпими. Понастоящем /след изтичане срока по § 184, ал.2 ПР ЗИД ЗУТ, ДВ бр.65 от 22.07.2003 г. и § 127, ал.3 ПЗР ЗИД ЗУТ, ДВ бр.82 ат 26.10.2012 г./ липсва възможност за узаконяване на незаконни строежи, независимо от времето на построяването им и дали са се считали търпими по някои от специфичните условия на отмененото законодателство или съобразно § 16 ПР ЗУТ. Незаконните строежи подлежат на премахване съгласно глава ХХI ЗУТ.
Незаконен е всеки строеж, за който собственикът не може да представи строителна документация и за който в общините не се съхранява такава. Допустимо е, ако собственикът разполага с част от строителна документация, по съдебен ред да възстанови строителните книжа /чл.145, ал.5 ЗУТ/. Липсва възможност обаче за установяване, че са съществували строителни книжа и сградата е законна. Доказването на законността се извършва само със съответните строителни разрешения и документация. Строежът е незаконен и ако е осъществен въз основа на строителни книжа, но строителното разрешение е отменено. За строежите, изградени след 31.03.2001 г. критериите за определяне строежа като незаконен са посочени в чл.225, ал.2 ЗУТ.
От гледна точка на реституционния процес всяко строителство, вкл. и незаконното, извършено от държавата/ТКЗС /а в някои хипотези и от други субекти/ след одържавяването или обобществяването на имота, е пречка за възстановяване на собствеността. Изключенията са две – чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, като в тези хипотези правото на собственост се възстановява заедно с незаконния строеж. В случаите на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ изрично е уредено задължението на реституирания собственик да заплати обезщетение за незаконния строеж при условията на чл.74 ЗС, като съдебната практика приема, че той не може да иска премахване на строежа от лицето, което го е изградило, с иск по чл.109 ЗС /решение № 140 от 6.12.2016 г. по гр.д. № 1109/2016 г. на ВКС, II гр.о./. Същевременно извън тези две хипотези, наличието на незаконен строеж обуслови запазване собствеността от държавата, респ. от прекратените по силата на § 12 ПЗР ЗСПЗЗ организации. За териториите по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ застрояването на имота е предпоставка за придобиване собствеността от ползвателя, като в Тълкувателно решение № 2 от 13.05.2011 г. по т.д. № 2/2011 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че не е необходимо сградата да отговаря на изискваният на строителните правила и норми, установени в действащите към момента на построяването нормативни актове. В случаите на § 4а, ал.4 ПЗР ЗСПЗЗ /когато застроилия имот ползвател не заплати земята и реституирания собственик не заплати сградата и възниква суперфициарна собственост/ кмета следва да изнесе имота, включително и незаконната сграда на публична продан по реда на ГПК след влизане в сила на плана за новообразуваните имоти. До този момент между реституирания собственик и бившия ползвател-собственик на сградата се прилагат правилата, уреждащи суперфицията, включително и правото на изкупуване по чл.66 вр. чл.33 ЗС. Подобно законодателно разрешение е прието и с чл.7 ЗВСГЗГФ, с изключение на незаконните сгради, собственост или съсобственост на търговски дружества с държавно участие или на ведомства, общини и обществени организации за нуждите, свързани със социалния отдих и туризма, които са пречка за реституцията и чиято собственост се запазва от посочените лица.
До влизане в сила на ЗУТ не е имало изискване за установяване законността на строеж при извършване на разпоредителни сделки, т.е. всеки самостоятелен обект на вещни права е можел да бъде предмет на прехвърлителна сделка независимо дали е законен или не. Изискването за установяване законността на строежа, респ. на търпимостта на незаконен строеж, е въведено с § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ /ДВ бр.82/2012 г./. и то с оглед на нотариалното производство. Липсва изискване за установяване законността, респ. търпимостта на строежите за държавните и общински имоти-частна собственост, които се прехвърлят с писмен договор или в процеса на приватизация. Липсва подобно изискване при индивидуалното принудително изпълнение или универсалното принудително изпълнение в производство по несъстоятелност.
Издаването на удостоверение за търпимост не гарантира, че строежът няма да бъде премахнат. В практиката на ВКС преобладаващо се приема, че удостоверението за търпимост урежда правното положение на незаконните строежи от гледна точка на благоустройствените закони /установява, че няма да бъдат премахнати от държавата/, но е неотносим към вещноправните последици от незаконното строителство. Статутът на търпимост не може да породи за собственика на терена задължение да търпи създаденото от незаконния строеж ограничение на правото си на собственост, поради което негаторният иск по чл.109 ЗС е приложим по отношение на незаконни строежи, които са в режим на търпимост /както и по отношение на законни строежи, за които при издаване на строителните книжа е допуснато нарушение на материално-правни изисквания, като режима на нетърпимост на незаконния строеж не е основание за уважаване на иска, а следва да се докаже с какво този строеж пречи/. Налице са решения, в които се приема, че незаконният строеж не следва да се премахва, дори и да навлиза в имота на ищеца, ако установяването на това навлизане е резултат на по-точните съвременни методи на измерване и не е можело да бъде установено с ползваните към момента на изграждането на сградата методи, при които са допускани по-големи отклонения /гр.д. № 702013 г., ВКС, I гр.о./; че в производство по съдебна делба съдът дължи установяване дали строежа е законен или незаконен в режим на търпимост, като е относима нормата на § 16 ПР ЗУТ /гр.д. № 7365/2013 г., I гр.о./. Налице е и тълкуване, че незаконният строеж, дори в режим на нетърпимост, е годен обект на вещни права и съответно на прехвърлителни сделки /решение № 280 от 6.12.2016 г. по гр.д. № 2394/2013 г., IV г.о./, както и практика на граждански съдилища, че нормата на § 16 ПР ЗУТ не е императивна и сделка с незаконен строеж без удостоверение за търпимост е валидна, тъй като смисълът на уредената в § 16, ал.1 ПР ЗУТ забрана за прехвърляне на строежи, за които няма строителни книжа, без да е представено удостоверение за търпимост не е да извади тези строежи от гражданския оборот, а единствено да обърне внимание на приобретателя, че ако строежът подлежи на премахване като незаконен, той ще поеме разходите по премахването му.
Същевременно съдебната практика продължава последователно да прилага т.7 на ППВС 6/74 г. /разясняващо, че щом собственика приема имота в застроено състояние, е налице подобрение, като при определяне стойността на обезщетението, което собственика дължи на владелеца, се държи сметка за евентуалното премахване на незаконния строеж/. Начинът собственикът да покаже, че не желае незаконния строеж, е като с ревандикацията съедини иск по чл.109 ЗС за премахването му.
Тълкуването в практиката на административните съдилища е, че единствената цел на издадено удостоверение за търпимост е да позволи нотариалното прехвърляне на строежите, но удостоверенията не обвързват органите на строителния контрол, когато те се стремят да определят дали даден строеж е незаконен и като такъв подлежи на премахване, нито съдилищата, които извършват контрол на техните заповеди. В такова производство органите на строителния контрол и съдилищата трябва сами да се уверят в търпимостта на строежа /т.е. придобиването на незаконен строеж с удостоверена от администрацията търпимост, не е пречка държавата да премахне този строеж/.
Следва да се отчете и практиката на ЕСПЧ /решение от 21.04.2016 г. по делото на И. и Ч. срещу България/, че отнемането на жилище е крайна форма на намеса в правото на неприкосновеност на жилището и при прилагането на тази мярка следва да се отчита изискването за пропорционалност между обществения интерес и личните обстоятелства, като факторите, които могат да бъдат от значение са дали жилището е изградено незаконно, дали въпросните лица са го направили съзнателно, какво е естеството и степента на въпросната незаконност, какво е точното естество на интереса, който трябва да бъде защитен чрез разрушаването, и дали за лицата, засегнати от разрушаването, е на разположение подходящо алтернативно настаняване, дали има по-леки начини за справяне и др. Пропорционалността на мярката се преценява от съда и понастоящем по някои административни дела се отчитат и индивидуалните особености на случая.
Същевременно правото на държавата да събори незаконния строеж се погасява по давност на основание чл.282, ал.1, т.9 АПК /изпълнението се прекратява, ако от влизане в сила на административния акт до получаване на поканата за доброволно изпълнение са изтекли пет години и длъжникът се позове на давността/.
При липсата на изрична правна норма и от посоченото неизчерпателно изброяване на нормативната уредба и начина на прилагането й от гражданските и административните съдилища, е видно, че законодателят не е изключил незаконните строежи от обектите, върху които могат да съществуват вещни права, нито ги е изключил от гражданския оборот. Изискването на § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ за удостоверяване търпимостта на незаконния строеж в нотариалното производство цели уведомяване на приобретателя за риска, че придобива незаконен строеж, който може да бъде премахнат от органите на строителния контрол или който не би могъл да ползва по предназначението, за което го придобива. Липсата на удостоверение за търпимост, както и статута на нетърпимост на строеж не е пречка за прехвърлянето му по нотариален ред, но в тази хипотеза нотариусът в изпълнение задължението по чл.25 ЗННД е длъжен да провери в Единния публичен регистър за устройство на територията по чл.5а ЗУТ дали има издадена заповед по чл.225 или чл.225а ЗУТ /след създаването на регистъра съобразно срока по § 50 ПЗР ЗИД ЗУТ, ДВ бр.16 от 23.02.2021 г./, както и да уведоми страните за последиците с оглед статута на незаконност, респ. на нетърпимост на незаконния строеж.
След като незаконният строеж е годен обект на вещни права, същият може да бъде придобиван от субектите по всички уредени в закон придобивни способи. При спор за собственост на незаконен строеж е относимо единствено дали има влязла в сила заповед по чл.225 или чл.225а ЗУТ за премахване на строежа и то само, ако не е налице позоваване, че правото на принудително изпълнение на държавата е погасено по давност съгласно предпоставките на чл.282, ал.1, т.9 АПК
По основателността на касационната жалба:
Неоснователен е довода на касаторите, че въззивното решение е недопустимо, като постановено по недопустимо допуснато след срока по чл.214, ал.1 ГПК изменение на петитума на иска. В случая в с.з. на 25.03.2019 г. първоинстанционният съд е допуснал не изменение на иска /замяна на заявения петитум с друг/, а уточнение в индивидуализацията на сградите, описани в исковата молба и предмет на правния спор, относно тяхната площ, съобразно установеното от експертното заключение. Следва да се отбележи, че и без извършеното от ищцата уточнение, задължение на съда е да отрази в диспозитива на решението си настоящата индивидуализация на спорния имот, установена от доказателствата по делото. В тази връзка неоснователен е довода, че отразената в диспозитива индивидуализация на спорните сгради по площ, установена от експертното заключение, води до неправилност на решението.
С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване неотносими към спора за собственост се явяват доводите на касаторите относно незаконността на сградите, предмет на иска.
Неоснователни са и доводите за необоснованост на фактическите изводи на съда относно осъществявано от ищцата владение върху сградите. Касаторите извеждат твърдението си, че ищцата не е упражнявала владение, от съдържанието на актовете за собственост – в договора за доброволна делба на праводателите им от 16.09.1993 г., в който няма данни ищцата или трето лице да е получила владение върху някоя от постройките, както и от твърдението си, че от 1995 г., когато са закупили имота, са установили фактическа власт върху имота и постройките в него. Позоваването на съдържанието на договора за доброволна делба е неотносимо, тъй като от една страна в него изобщо страните не са отразили съществуването на постройки в имота, а от друга страна – владението като елемент на придобивното основание по чл.79 ЗС е фактическо състояние, което по определение съставлява упражняване на фактическа власт върху чужд имот. Твърдението на касаторите за установена от тях фактическа власт върху постройките от 1995 г. се опровергава от събраните свидетелски показания и влязлото в сила решение № 159 от 30.07.2018 г. по гр.д. № 1499/2016 г. на Районен съд-Ботевград, постановено между страните, с което е възстановено владението на ищцата, нарушено от ответника чрез разбиване на врата и поставяне на катинари, непозволяващи достъп до сградите, които доказателства въззивният съд е преценил съобразно изискванията на чл.172 ГПК и е изпълнил задължението си по чл.236, ал.2 ГПК.
С оглед изложеното въззивното решение се явява правилно и следва да бъде оставено в сила.
Касаторите следва да възстановят на Р. М. С. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 400.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат П. А..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260009 от 19.08.2020 г., постановено по гр.д. № 9 по описа за 2020 г. на Софийски окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. Н. Т., ЕГН [ЕГН], Н. Т. Т., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] и Ц. Т. С., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] всички със съдебен адрес: [населено място],[жк], [улица], ет.3, адвокат Г. Д. да заплатят на Р. М. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.5, кантора 9, адвокат П. А. разноски по повод касационната жалба в размер на 400.00 лв.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: