4 Р Е Ш Е Н И Е N 99 София, 22.06.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА при участието на секретаря В.Петрова като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова гражданско дело N 6817/ 2014 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази Производството е по чл.290 и сл. ГПК. В. Н. К. чрез пълномощника си адв. Д.А. е обжалвал въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1485 от 17.07.2014г. по гр.д.№ 866/2014г. по допускане на делбата. Ответникът М. Н. М. изразява становище в отговора по чл. 287 ГПК и съдебното заседание, че не са налице поддържаните основания по чл.281 ал.1 ГПК и касационната жалба е неоснователна. С определение № 122 от 05.03.2015г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по правния въпрос за задължението на въззивния съд да изготви собствени мотиви, когато въззивната жалба е мотивирана и в нея е направен изричен довод за частична недопустимост на първоинстанционното решение. Върховният касационен съд, първо гражданско отделение обсъди доводите на страните по основанията за допускане на касационното обжалване и по отменителните основания по чл.281 ГПК и намира следното: Пловдивският окръжен съд е потвърдил решението на Пловдивския районен съд № 231 по гр.д. № 12809/2013г. по допускане на делбата като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, позовавайки се на разпоредбата на чл.272 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 и сл. ГПК – решение № 120 от 04.04.2013г. по гр.д.№ 964/2012г.,ІІІ г.о., предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция , когато потвърждава постановеното от нея решение, не го освобождава от задължението да изготви и собствени мотиви. При мотивирана въззивна жалба, той може да препрати към фактическите изводи на първата инстанция, когато те не се оспорват от въззивника или частично към мотивите на обжалваното решение по приложението на закона, но следва да изложи и собствени мотиви по наведените доводи за неправилност на решението, както и по направен изричен довод за недопустимост на обжалвания съдебен акт. Препращането в последния случай към мотивите на първоинстанционния съд представлява липса на произнасяне от въззивния съд по въведения довод, защото първоинстанционния съд не би могъл да се произнесе по пороците на своето решение. Употребяването на стандартния израз, че обжалваното решение е валидно и допустимо в този случай е в нарушение на разпоредбата на чл. 236 ал.2 ГПК, която задължава всеки съд да изготви собствени мотиви с посочване на исканията и възраженията на страните и съответно правни изводи на съда. По основателността на касационната жалба. Във въззивната жалба, подадена от В. Н. К. са развити съображения, че инцидентен установителен иск по чл. 76 ЗН не е бил предявен и произнасяйки се по този иск, първоинстанционния съд е постановил недопустимо решение. На следващо място са развити съображения за нарушение на разпоредбата на чл. 69 ЗС и несъобразяване на задължителните указания, дадени в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК. При това съдържание на въззивната жалба и препращането от въззивния съд към мотивите на първоинстанционното решение, е основателен доводът на касатора за нарушение на процесуалните правила – отменително основание по чл.281 т.3 ГПК. Тъй като изложените доводи за недопустимост на първоинстанционното решение се отнасят и за недопустимостта на въззивното решение, Върховният касационен съд дължи произнасяне по тях. Съгласно задължителната съдебна практика – ТР 1/2004г. на ВКС, ОСГК и ТК, в делбеното производство, правото да се иска прогласяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни както чрез инцидентен, преюдициален и обуславящ, установителен иск , така и с чрез възражение. Спорът по чл. 76 ЗН се явява преюдициален за делбения процес, защото с решението по чл. 344 ал.1 ГПК следва със силата на пресъдено нещо да се установи кои са титулярите на правото на собственост. Приобретателят по сделката също има качеството на главна страна – ответник и необходим другар по иска за прогласяване на относителната недействителност. С оглед на това разрешение е неоснователен доводът на касатора, че не е предявен изрично инцидентен установителен иск и съдът не е следвало да се произнася по приложението на чл. 76 ЗН. След като в исковата молба за делба ищецът се е позовал изрично на относителната недействителност по чл.76 ЗН по отношение на конкретен договор и в делбата участва приобретателят по договора, с който е прехвърлена част от сънаследствения имот, първоинстанционният съд е бил сезиран надлежно и не е постановил недопустимо решение, съответно не е недопустимо и въззивното решение. Неоснователен е доводът на касатора, че ищецът по делото М. Н. М. не е легитимиран да се позове на относителната недействителност на чл. 76 ЗН. В посоченото тълкувателно решение е прието, че прехвърлителят на сънаследствения имот не може да иска прогласяване на относителната недействителност на договора, но тази хипотеза не е налице в разглеждания случай. Към момента на сключване на договора, предмет на нот. акт № 168/1994г. наследството на М. П. е било открито и М. Н. М. я е наследил по право на заместване на основание чл. 10 ал.1 ЗН от коляното на сина й Н. Т. М. с квота 1/6. Като сънаследник за 1/6 ид.ч. към момента на сключване на договора, предмет на нот.акт № 168/1994г. той има право да се позове на чл.76 ЗН, приложим по отношение на разпореждането , извършена от Т. М. П. с придобитата по наследство от съпругата му идеална част от имота, извън получената ½ ид.ч. от прекратената съпружеска имуществена общност. Д., че изводите на съда по правоизключващото възражение за придобивна давност, противоречат на разрешенията в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК, също е неоснователен. В тълкувателното решение е прието, че само в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Когато съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но държи вещта като обща, презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена. В практиката на ВКС се приема, че съсобственикът трябва да предприеме действия , чрез които по явен и недвусмислен начин да демонстрира отричане владението на останалите съсобственици, като при спор той носи доказателствената тежест да установи т.нар. „преобръщане на владението” - решение № 45 от 15.04.2014 г. по гр. д. № 6619/2013 г. на ВКС, II г. о. В разглеждания случай ответникът по делото – касатор В. Н. К. не е доказал извършването на действия , с които е демонстрирал пред съсобственика си М. Н. М. отблъскване на неговото владение, поради което изводът на съда за неоснователност на възражението за придобивна давност, е законосъобразен. С оглед на изложеното обжалваното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила. Разноски на ответника не следва да се присъждат, защото не са поискани. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1485 от 17.07.2014г. по гр.д.№ 866/2014г. по допускане на делбата. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: