О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
София, 24.02.2021г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети февруари, две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Боян Балевски
т.дело № 941/2020 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „МЛЕКА ГРОУП“ЕООД –гр.Перник , ЕИК[ЕИК] чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 3 от 06.01.2020 г. по в.гр.д. № 56/2019 г. на Апелативен съд – Велико Търново , с което е потвърдено решение № 421 от 26.10.2018 г. по гр.д. №204/2018 г. на Окръжен съд – Велико Търново , с което е отхвърлен искът на касатора срещу Н. П. Н. ЕГН: [ЕГН] за вземания в размери на: 36 000 лева и на 50 000 лева, съотв. произтичащи от уговорки в чл. 2.4 във връзка с чл. 2.2 и чл.2.3 от договор за правна защита и съдействие за оказани такива от страна на ответника в качеството му на адвокат-процесуален представител на „Диско Дура Тера“АД по дело с вх.№ 15 479/17.11.2014 г. на ВКС по КЖ срещу решение по в.т.д. №103/2014 г. на АС-Велико Търново и договор за цесия от 28.06.2017 г. , по силата на който „Диско Дура Тера“АД е прехвърлило процесните вземания на ищцовото дружество, както и в частта за присъдените разноски.
Касаторът се позовава на неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите, подробно изложени в изложението на основанията за допускане до касация..
По реда на чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по КЖ Н. Н., в която е изразено становище за липса на основание за допускане до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните , приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност.
При постановяване на въззивното решение, второинстанцинният съд е приел следното:
Предявен е главен иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.286 от ЗЗД във връзка с чл.36 от ЗА за сумата 86 000 лева по договор за правна защита и съдействие №7/20.11.2014г., и акцесорен иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за сумата 10 532,13 лева, представлаваща мораторна лихва върху главницата от 86 000 лева за периода от 28.07.2016г. до 03.10.2017г.. Праводателят на ищеца по делото и ответника са страни по договор №7 от 20.11.2014г. за правна защита и съдействие, по силата на който ответникът адвокат Н. се е задължил да окаже на „Диско Дура Тера“ АД правна защита и съдействие, изразяващи се в защита и представителство по дело с вх. № 15479/17.11.2014г. по описа на Върховния касационен съд. По силата на договор за цесия от 28.06.2017 г. , „Диско Дура Тера“АД е прехвърлило процесните вземания на ищцовото дружество
Ищецът основава исковата си претенция на чл.2.4 от договора, съгласно който адвокатът се задължава да върне на клиента авансово заплатената сума от 50 000 лева, както и полученият хонорар, описан в чл.2.2 по-горе, в случай на потвърждаване на решението по в.т.д. 103/2014г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, от ВКС или връщане на делото за разглеждане на предходна инстанция, в 7 дневен срок от датата на постановяване на съответния съдебен акт.
Съгласно чл.1 от същия договор адвокатът се задължава да оказва правна защита и съдействие, а именно защита и представителство по дело на ВКС, образувано по касационна жалба срещу въззивно решение на Великотърновския апелативен съд по в.т.д. №103/2014г. срещу договорено възнаграждение.
Възнаграждението е предмет на чл.2 от договора. В чл.2.1 е посочено, че страните констатират минимален материален интерес по делото в размер на 500 000 лева. В чл.2.2 е предвидено за защита и представителство по конкретното дело, с материален интерес сумата 500 000 лева, че се дължи възнаграждение в минимален размер 36 000 лева с включен ДДС, изчислен съгласно Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която сума ще бъде изплатена по следния начин: сумата от 18 000 лева с ДДС в 7 дневен срок от подписване на договора и издаване на данъчна фактура; сумата от 18 000 лева с ДДС в срок до 20.12.2014г. В чл.2.3 е договорено че с оглед фактическата и правна сложност на делото, страните се споразумяват че клиентът ще заплати авансово на адвоката за защитата и представителството в конкретното съдебно производство при условията на чл.36 ал.4 от ЗА сумата от 50 000 лева, в деня на подписване на договора.
В уговорката в т.2.4 от Договора, ответникът –адв. Н., се задължил да върне на клиента сумата от 50 000 лв., както и описания в чл. 2.2 от Договора хонорар в случай на потвърждаване на решението по ВТД 103/2014г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново от ВКС или връщане на делото за разглеждане на предходна инстанция в седемдневен срок от датата на постановяване на съответния съдебен акт. ,Диско Дура Тера“ АД заплатило на адв. Н. посочените суми. С Решение № 122/21.07.2016г. по т.д. № 3484/2014г. ВКС е потвърдил Решение № 165 от 19.06.2014г. по в.т.д. № 103/2014г. на Апелативен съд - Велико Търново. Ответникът не е изпълнил задължението си по чл. 2.4 от Договора да върне заплатените суми.
Според състава на ВТАС, постановил обжалваното решение, клаузата на чл.2.4 от договора е нищожна поради противоречие на закона, в хипотезата на чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, каквото възражение за нищожност е навел по делото ответникът в отговора на исковата молба т.е. в срок. Противоречието е с разпоредбата на чл.36 ал.1 от ЗА. Съгласно тази разпоредба „Адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд“ като с оглед на чл.36 ал.2 от ЗА размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката на Европейския съюз и клиента, и този размер трябва да бъде справедлив и обоснован, и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес.
Следователно, според съда, тъй като между страните е сключен договор за поръчка с предмет процесуално представителство и защита от адвокат по съдебно дело, по реда на чл.36 от ЗА адвокатът има право на възнаграждение за свършена работа. Няма твърдения от ищеца за неизпълнение на поетото договорно задължение от страна на адвокат Н.. По договор за процесуално представителство с адвокат възнаграждение се дължи винаги съгласно чл.36 ал.1 от ЗЗД и това е изключение от общото правило на чл.286 от ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи, само когато е уговорено. В случая е уговорено възнаграждение в общ размер 86 000 лева и не се прави възражение за прекомерност. Изрично в договора е предвидено заплащане на възнаграждение. Възможността за уговаряне на резултативно адвокатско възнаграждение съгласно чл.36 ал.4 от ЗАдв, не изключва правото на довереника да получи възнаграждение за своя труд, което правило е въведено в чл.36 ал.1 от ЗА.
Съгласно теорията и съдебната практика договорът за правна помощ е специален вид договор за поръчка, за който са предвидени специалните правила по Закона за адвокатурата. В случая са налице предпоставките за заплащане на адвокатското възнаграждение по реда на чл.36 ал.1, ал.2 и ал.4 от ЗА, а именно: между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение; ответникът е изпълнил своето задължение да предостави правна защита и съдействие, договорено е адвокатско възнаграждение и ищецът го е заплатил на ответника. Отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат от специалната регламентация на ЗАдв, който принципно предвижда дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор – чл.36 ал.2 от ЗАдв. В отклонение от общото правило на чл.286 от ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само, когато е уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги и за всяка инстанция – чл.36 ал.1 от ЗАдв.
Апелативният съд е приел, че в случая, страните по спора са били обвързани от валидна облигационна връзка по договор за поръчка, и по-конкретно от неформален договор за правна помощ, в изпълнение на който ответникът е предприел съответните правни и фактически действия за защита на клиента, което обстоятелство не се спори. Спори се само дължи ли се възнаграждение предвид резултата по делото. В тази връзка са изложени съображения, че договорът за правна помощ е специален вид договор за поръчка, за който се прилагат специалните правила на ЗАдв. Единствената допустима от закона хипотеза на лишаване на адвоката от правото му на възнаграждение се съдържа в нормата на чл.35 ал.4 от ЗАдв, когато съдебното производство бъде прекратено по вина на адвоката без възможност същото да продължи, каквато хипотеза в случая не е налице. Според съда, ЗАдв като специален закон, не предвижда никакви други имуществени последици, свързани с намаляване, връщане или неплащане на възнаграждение на адвоката, при различните форми на пълно или частично некачествено изпълнение на задължението му, каквото не се констатира в конкретния случай. Дължимостта на адвокатско възнаграждение винаги и за всяка инстанция, съгласно чл.36 ал.1 от ЗА, съобразно договорения размер, съгласно чл.36 ал.2 от ЗА, и правилото на чл.35 ал.4 от ЗА, че адвокатът може да бъде лишен от адвокатско възнаграждение, само в случай че делото бъде прекратено по негова вина, без възможност за възобновяване, навежда на извод, че клаузата на чл.2.4 от договора, съгласно която възнаграждението на адвоката е уговорено в зависимост от изхода на делото, противоречи на специалните правила на Закона за адвокатурата, приложими към договора за адвокатска защита и съдействие, поради което тази договорна клауза е неприложима. Предвид изложеното , съдът е счел, че предявеният главен иск по чл.79 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.286 от ЗЗД във връзка с чл.36 от ЗА следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Предявеният акцесорен иск по чл.86 от ЗЗД за заплащане на мораторна лихва също следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
Настоящият съдебен състав на ВКС, Второ намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт по следните съображения:
В изложението на основанията за допускане до касация се навеждат общо пет въпроса, от които обуславящи изхода по спора се явяват първият и последният:1. нищожна ли е клауза в договор за правна защита и съдействие, в която самият адвокат е поел задължение за връщане, при определени условия, на предварително платено, но уговореното като резултативно , по смисъла на чл.36 ал.4 ЗАдв, възнаграждение, и 2. действителен ли е отказ от право на адвокатско възнаграждение, съдържащ се в самия договор за правна защита и съдействие.
В случая така формулираните правни въпроси се явяват обуславящи изхода на спора, тъй като именно въз основа на отговорите им въззивният съд е обосновал решаващата си воля.
Налице е соченото от касатора основание по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК по отношение на първия въпрос. Тази предпоставка се отнася до случаите, в които се налага тълкувателна дейност, т.е. при липсата на съдебна практика по конкретния въпрос, с оглед точното прилагане на закона и правилното решаване на конкретния правен спор. С оглед гореизложеното следва да се допусне касационно обжалване само в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение относно отхвърляне на иска за сумата от 50 000 лева, придобито от ищеца чрез цесия вземане, основано на уговорката в т.2.4 от договора, сключен между цедента и ответникът адв. Н., в която самият адвокат е поел задължение за връщане при определени условия на предварително платеното, но уговорено като резултативно възнаграждение, както и върху съответната част от акцесорната претенция на основание чл. 86 ЗЗД върху горната сума за периода: от 28.07.2016 г. до датата на подаване на ИМ -03.10.2017 г..
По втория въпрос обжалваното въззивно решение е в съответствие с константната практика на съдилищата по приложението на чл.36 ал.2 ЗАдв , относно безусловната дължимост на адвокатско възнаграждение за извършената от адвоката дейност по сключения между страните договор за това.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 3 от 06.01.2020 г. по в.гр.д. № 56/2019 г. на Апелативен съд – Велико Търново, само в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение относно отхвърляне на иска за сумата от 50 000 лева, както и на съответната част от акцесорната претенция на основание чл. 86 ЗЗД, върху горната сума за периода: от 28.07.2016 г. до датата на подаване на ИМ -03.10.2017 г...
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивното решение в останалата част.
УКАЗВА на касатора „МЛЕКА ГРОУП“ЕООД –гр.Перник , ЕИК[ЕИК] да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1000 лева в едноседмичен срок
Да се докладва на председателя на Второ т.о. , след внасяне на държавната такса, за насрочване в отрито заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: