Р Е Ш Е Н И Е № 161 гр. София, 29.01.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора И. Симов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 451 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Г. И. Г. против въззивно решение № 104/16.03.2018 г. на Софийския апелативен съд, НО, втори състав, постановено по ВНОХД № 1398/2017 г., с което е била частично изменена и потвърдена присъда № 181/27.06.2017 г. на Софийски градски съд по НОХД № 1695/2016 г. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С първоинстанционната присъда СГС е признал подсъдимия Г. Г. за виновен в това, че на 17.08.2013 г., около 09.00 ч., в [населено място], на строителен обект ”.....” (УПИ V, кв. ... по плана на [населено място],район „Л.”, местност „Б. г. ,П., І-ва ч.”) причинил по непредпазливост смъртта на М. Г. Г., ЕГН [...], поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност, като в качеството си на управител на [фирма] (подизпълнител на строително монтажни работи ”груб строеж”) и технически ръководител на обекта, допуснал строително монтажни работи (поставяне на армировка - натрупване на снопове пакетирана армировка върху кофраж) в нарушение на строителните правила и нормативи и на техническите и технологичните изисквания (подробно цитирани разпоредби от ЗУТ, ЗЗБУТ, Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, Наредба № 5/11.05.1999 г. за реда, начина и периодичността на извършване на оценка на риска, Наредба №7/23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване и Наредба № РД-07-2/2009 г.), поради което на основание чл. 123, ал. 1, вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година и 6 месеца, чието изпълнение е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. Присъдил е в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото разноски. С въззивното решение, предмет на касационната проверка, Софийският апелативен съд е изменил постановената присъда, като е оправдал подсъдимия за допуснати нарушения по чл. 160, ал. 1 и ал. 3, по чл. 163, ал. 1 от ЗУТ, както и по чл. 12, ал. 1, т. 1-4, чл. 13, ал. 1 и чл. 15 от Наредба № РД-07-2/2009 г. Потвърдил е осъждането му за престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК във връзка с останалите инкриминирани му нарушения на строителните правила и норми по цитираните нормативни актове. Доколкото въззивното решение е обжалвано единствено от подсъдимия, то извън обхвата на касационната проверка е неговата изменителната оправдателна част. Касационната жалба е частично основателна. В касационната жалба доводите за допуснати процесуални нарушения са разположени в две основни направления. Първото касае недостатъци на обвинителния акт, изразяващи се в недостатъчно пълно описание на дължимото фактическо поведение, което подсъдимия е следвало да прояви, за да не настъпи резултата, което е довело до затруднения при осъществяване на правото му на защита. ВКС намира това възражение за неоснователно. По същината си то е идентично на направеното пред въззивния съд, който подробно го е разгледал и отчел за неоснователно, излагайки по този повод аргументирани съображения. ВКС ги споделя и не намира за нужно да ги преповтаря. Единствено следва да се отрази, че не само в обвинителния акт детайлно са били формулирани нарушените разпоредби на отделните закони и наредби, имащи отношение към извършваната от подсъдимия работа, източник на повишена опасност (като е отделен въпроса дали всички от тях са приложими за конкретния случай и обуславят пряка причинна връзка с резултата), но са налице и твърдения за дължимото му поведение за избягване на аварийната ситуация, изложени на л. 8 (като напр.„...да не допуска престой на обекта на пострадалото лице, да е проверил укрепването и годността за натоварване на кофража и да е изготвил протокол за приемане на същия, да не е разпоредил поставяне на армировка – натрупване на снопове пакетирана армировка върху кофража”...при предвидено друго място за складиране на позиция 13, която е била свободна и т. н.). Всичко това е било достатъчно за ориентиране на подсъдимия относно фактическата и правна същност на обвинението, както и за избора на съответна линия на защита, която е била ефективно осъществена. Второто направление в категорията процесуални нарушения е мотивирано с непълна и едностранна оценка на доказателствените източници, довело до неправилно формиране на фактическите и правни изводи. В тази посока са развити съображения за неоправдано кредитиране на експертните заключения, които са се основавали не на пряко възприети от вещите лица данни, а на документална информация от органите на ДНСК, несъобразяване с обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите, работили на строежа – по въпросите за механизма на произшествието, данни за отстоянията на подпорите в участъка на срутването, за тяхното състояние и на площадката непосредствено преди започване на строителната дейност на 17.08.2013 г., разполагането на армировката и самата товароносимост на конструкцията. ВКС оценява посочените възражения за неоснователни. Механизмът на произшествието е бил изяснен на база комплексна оценка на доказателствените източници, които в преобладаващата им част са били непротиворечиви и проверени надлежно по експертен път. Безспорно е било установено, че срутването на кофража и пропадането му във фуниевидна форма на долното ниво, където се е намирал пострадалия, е настъпило непосредствено след разтоварването на 13 снопа армирано желязо с общ тонаж около 17 тона, която дейност е била направлявана и контролирана от подсъдимия като технически ръководител, ангажиран с изпълнение на фазата „груб строеж”. Такова концентрирано складиране на материали поначало не е било разрешено, тъй като за това е била предвидена друга площ, извън кофража, а по изключение е било позволено там да се разтоварват само материали, подлежащи на непосредствено влагане в строежа. В тази връзка въззвният съд подробно е обсъдил новопредставената му проектна документация и констатациите на вещите лица по поставените им допълнителни задачи, като ясно е отговорил и на възраженията на защитата, които понастоящем са възпроизведени в касационната жалба – относно съдържанието на обяснителната записка към проекта и графичната му част. Всъщност, по делото е достатъчно изяснено, че причината за срутване на кофража не би могла да се дължи единствено и само на тежестта на струпаната армировка (доколкото предназначението му е да поеме доста по-голямо натоварване - бетонна плоча с армировка, част от която е била изпълнена ден преди инцидента), но и на проблеми с укрепването му. По този въпрос защитата е разчитала на предположения за умишлено разрушаване на част от подпорите в зоната на срутването, а обвинението – върху данни за некачествено изпълнение на укрепването на кофража, възприети от инстанциите по същество. Изводите в последната насока са били аргументирани не само с констатации, направени от органите на РДНСК при проверка на обекта след инцидента, възприети и от съдебните експерти (като завишено подпорно разстояние между стойките под кофража, неукрепени стойки в напречна посока и по вертикала в опорните им зони), но и с подкрепящите ги данни, съобщени от св. М. К. за недовършени зона на кофража, по-голямо разстояние на подпорите на мястото на срутване, паднали подпори под излятата част от бетонната плоча ден преди случая, в каквато връзка е провел разговор с подсъдимия. Допълнително разпитаните пред въззивния съд св. В. и Ц., участвали при разчистването на срутения участък, също са възприели счупени греди и подпори, но не и предварително отстранени елементи на кофража, евентуално с оглед удобство за разстилане на хидроизолационното платно, с каквато работа са се занимавали св. Й. и пострадалия преди срутването. Съответно, ВКС намира, че липсва основание да се счита, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 13 и 14 от НПК, както и е възприел безкритично констатациите на вещите лица за механизма на произшествието. Няма място и за споделяне на възраженията за игнориране на обясненията на подсъдимия. В съществената им част те не са били в противоречие с установеното от други доказателствени средства и експертни заключения, а за частите, които не са били кредитирани (за извършена проверка на обекта преди разтоварване на армировката) въззивният съд е изложил подробни съображения, които ВКС не намира за нужно да преповтаря, а и в тази връзка липсват възражения в касационната жалба. Въз основа на правилно анализираните доказателствени материали въззвният съд поначало вярно е приел, че в качеството си на подизпълнител на фазата „груб строеж” и технически ръководител, при разтоварването на армировката върху кофража, което е вид строително-монтажна дейност, източник на повишена опасност, същият е допуснал престой на/под обекта на пострадалия Г. (наред със св. Й. и Ф.), не е проверил укрепването и годността на натоварване на кофражната конструкция, нито е изготвил протокол за това, дал е указания за разтоварване и складиране на снопове пакетирана армировка върху кофража, вместо върху предвиденото за това друго място и не е оценил технологичния риск от тази дейност. Тези фактически данни обуславят извода, че осъждането на подсъдимия за съставомерно деяние по чл. 123, ал. 1 от НК правилно е било потвърдено във връзка с допуснати от него нарушения по чл. 163, ал. 2 и чл. 163а, ал. 4 от ЗУТ, чл. 16, ал. 1, т. 6 и 7 от ЗЗБУТ, чл. 26, т. 1, т. 3 и т. 8, б. „б” и „в” от Наредба №2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи (обн. ДВ., бр. 37 от 04.05.2004 г., в сила 05.11.2004 г.), чл. 3, т. 4, 5 и 7, както и чл. 11, ал. 1 от Наредба № 5/11.05.1999 г. за реда, начина и периодичността на извършване на оценка на риска (обн. ДВ., бр. 47 от 21.05.1999 г.). В тези норми са изложени конкретни предписания за начина на ръководство и контрол на строителната дейност, вкл. във връзка с монтажа на кофражи и други строителни подпори, правилното подреждане и съхранение на материалите върху строителната площадка, изготвянето на нужните протоколи, оценката на риска при въвеждане на нови материали. Техен адресат е техническият ръководител, каквото качество е имал подсъдимия, допуснал немърливото им изпълнение, вследствие на което е настъпило срутване на недостатъчно укрепения кофраж под натиска на концентрираното разполагане на тежка армировка и фатално притискане и смърт на пострадалия. ВКС намира за неоснователни възраженията на защитата за неотносимост на разпоредбите, свързани с осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд в строителството (по чл. 16, ал. 1 от ЗЗБУТ и по чл. 26, т. 1 и т. 3 от Наредба №2/22.03.2004 г.), тъй като подсъдимият не бил работодател на пострадалия и поради това не се явявал техен адресат. Напълно вярно е, че съгласно чл. 16, ал. 1 от ЗЗБУТ работодателят е посочен като принципен адресат на обвързващите предписания. Тази норма обаче не може да бъде разглеждана изолирано от фактическата дейност, осъществявана от подсъдимия (строителни и монтажни работи) и за която той, в качеството си на технически ръководител, е бил длъжен да „изпълнява и контролира спазването на изискванията на ЗБУТ”, вкл. „..към използваните технологии и проекти” (чл. 26, т. 1 и т. 3 от Наредба № 2/2004 г.). Сред отговорностите му (по чл. 163а, ал. 4 от ЗУТ) изрично са посочени и тези по чл. 163, ал. 2 от ЗУТ, а именно осигуряване на изпълнение на „...мерките за опазване на живота и здравето на хората на строителната площадка. Съответно, извън специфичните задължения, свързани с пряката дейност по извършване на строителната дейност, техническият ръководител се явява адресат и на предписанията по ЗЗБУТ, вкл. по чл. 16, ал. 1, т. 6 и 7 от ЗЗБУТ. С оглед направени от защитата възражения относно неправилно приложение на материалния закон, ВКС намира, че установените по делото факти не кореспондират на всички инкриминирани на подсъдимия и потвърдени с въззивното решение нарушения на строителните правила и норми за безопасност на труда, на базата на които е прието немърливо изпълнение на правно регламентирана дейност, вследствие на което се е стигнало до настъпване на резултата по чл. 123, ал. 1 от НК. За съставомерността на деянието се изисква да е налице пряка причинна връзка между нарушението на конкретното нормативно правило и настъпилия противоправен резултат. В случая приетата фактология не оправдава пряка причинна връзка с изискванията, предвидени в следните нормативни разпоредби: - по чл. 160, ал. 2 от ЗУТ - Взаимоотношенията между участниците в строителството се уреждат с писмени договори. - по чл. 18 и чл. 33 от ЗЗБУТ (изм. ДВ., бр. 40 от 2007 г.) чл. 18 Когато един обект, работно помещение или оборудване, работна площадка или работно място се използват от няколко предприятия или организации, работодателите съвместно по писмена договореност осигуряват здравословни н безопасни условия на труд, информират се взаимно за рисковете при работа и координират дейностите си за предпазване на работещите от тези рискове. чл. 33 Всеки работещ е длъжен да се грижи за здравето и безопасността си, както и за здравето и безопасността и на другите лица, пряко засегнати от неговата дейност, в съответствие с квалификацията му и дадените от работодателя инструкции. - по чл. 26, т. 2 от Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи (обн. ДВ., бр. 37 от 04.05.2004 г., в сила 05.11.2004 г.) Техническият ръководител:..т. 2. пряко участва при изработването на инструкциите за безопасност и здраве и ръководи и контролира тяхното прилагане. и по чл. 168, ал. 1 от Наредба № 7/23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване (обн. ДВ, бр. 88 от 08.10.1999 г.) Работещите трябва да бъдат запознати с опасностите, произтичащи от работното оборудване, включително и това, което те не използват непосредствено, намиращо се на: 1. работната им площадка, 2. местата, свързани с изпълнението на тяхната работа По повод тези нарушения въззивният съд не е изложил никакви конкретни съображения, а и посочените норми не се съвместяват с приетото за установено, че за деня на инцидента подсъдимият не е бил уведомен за осъществяване на дейност по хидроизолация и пребиваването на работници на другата фирма подизпълнител „....” на нивото под кофража, както и с това, че съгласуването на строителните дейности, изпълнявани от различни фирми, е било преди всичко отговорност на главния изпълнител на строежа [фирма], за което същият е възложил функции за контрол и връзка с подизпълнителите на технически ръководител (св. Е.). В този смисъл очевидната липса на координация и писменото й уреждане (по чл. 160 от ЗУТ или чл. 18 от ЗЗБУТ) не би могла да се обвърже единствено с поведението на подсъдимия, както правилно възразява защитата в касационната жалба, а и в мотивите си въззивният съд е излагал подобни разсъждения. Това се отнася и до ангажимента му пряко да участва при изработването на инструкциите за безопасност и здраве, както и ръководството и контрола по прилагането им по чл. 26, т. 2 от Наредба №2/22.03.2004 г. Отделно от това, в конкретния случай е било установено още, че дейност по хидроизолация изобщо не е била предвидена за извършване в зоната на срутване, а пострадалият Г. и св. Й. са се намирали там по техен избор - поради удобството, осигурено от по-голяма свободна площ за разкрояване на хидроизолационното платно, части от което е било намерено при разчистването на обекта след инцидента. Неотносима към отговорността на подсъдимия се явява и разпоредбата на чл. 33 от ЗЗБУТ както с оглед цитираното й съдържание по-горе, така и установените по делото факти. Същото важи и за текста на чл. 168, ал. 1 от Наредба № 7/23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване. Подсъдимият не е бил работодател на пострадалия, поради което и не се явява адресат на изискванията да го инструктира за опасности при работния процес. Същевременно, като технически ръководител на обекта, в процеса на складиране на армировката върху недостатъчно укрепения и проверен кофраж, той е имал задължение да не допуска в зоната на риск лица като пострадалия, каквито мерки не е предприел и именно това му поведение е било обхванато от посочените по-горе нарушения, приети в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Поради изложените съображения ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде изменено, като подсъдимия бъде оправдан да е извършил престъплението по чл. 123, ал. 1 от НК във връзка с допуснати нарушения по чл. 160, ал. 2 от ЗУТ, чл. 18 и чл. 33 от ЗЗБУТ, чл. 26, т. 2 от Наредба № 2/22.03.2004 г. и по чл. 168, ал. 1 от Наредба № 7/23.09.1999 г., а в останалата част същото да бъде оставено в сила. Липсва основание за ревизия на потвърденото от въззивната инстанция наказание на подсъдимия в размер на 1 година лишаване от свобода с прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. Не се наблюдава диспропорция между размера на санкцията, определена съобразно минимума по чл. 123, ал. 1 от НК и съотношението между констатирани по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. В последната категория въззивният съд е включил многобройност на допуснатите нарушения на нормативни актове, касаещи случая, която позиция не търпи съществена промяна след отчитане на част от тях като такива, които не са в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. В потвърдения размер наказанието е съответно на извършеното и достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК, поради което и липсва необходимост от намаляването му. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 и т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 104/16.03.2018 г. на Софийския апелативен съд, НО, втори състав, като ОПРАВДАВА подсъдимия Г. И. Г. да е извършил престъплението по чл. 123, ал. 1 от НК във връзка с допуснати нарушения по чл. 160, ал. 2 от ЗУТ, чл. 18 и чл. 33 от ЗЗБУТ, чл. 26, т. 2 от Наредба №2/22.03.2004 година за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи (обн. ДВ., бр. 37 от 04.05.2004 г., в сила 05.11.2004 г.) и по чл. 168, ал. 1 от Наредба № 7/23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване (обн. ДВ, бр. 88 от 08.10.1999 г.) СТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: