10 Р Е Ш Е Н И Е № 42 гр.София, 28 юли 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети май през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 147 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия П. П. - адв. П. срещу решение № 246 от 19.12.2019 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 246/2019 г. С жалбата се поддържат и трите отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК, като са направени алтернативни искания: за отмяна на въззивното решение и за пълно оневиняване на подсъдимия или за изменяване на въззивния акт и намаляване на срока на всяко от наказанията лишаване от свобода и лишаване от право да управлява моторно превозно средство и прилагане на института на чл. 66, ал. 1 НК по отношение на първото от тези наказания. В съдебното заседание пред настоящата инстанция адв. П. поддържа касационната жалба, изложените в нея доводи и направените искания. Другият упълномощен защитник на подсъдимия - адв. П. също заявява солидарност със съображенията, изтъкнати в касационната жалба. В допълнение настоява, че лишаването на страните от възможност да заявят позицията си по приемането на изслушаните в съдебното заседание пред първостепенния съд експертни заключения е предопределило невъзможността им да направят искания във връзка с тези заключения. Възразява, че в състава на екипа, изготвил авто-техническата експертиза не е участвал трасолог и поради това важни за делото въпроси са останали нерешени. Предлага въззивното решение да бъде изменено, като наложеното на подсъдимия наказание да бъде намалено с приложението на чл. 55, ал. 1 НК. В тази връзка настоява, че е налице съпричиняване от страна на двамата пострадали, доколкото авариралият микробус е бил установен на платното за движение, а те двамата са се намирали в близост до осевата линия. Аргументира искането и с данните за личността на подсъдимия, изтъквайки липсата на предходни негови осъждания, фактът, че не е напуснал местопроизшествието след настъпването на злополуката, фактът, че е професионален шофьор, както и фактът на липсата на предходни нарушения на правилата за движение по пътищата. Като смекчаващ фактор сочи и времевия интервал от извършването на деянието. Пледира за прилагане на института на чл. 66, ал. 1 НК, заявявайки становище, че ефективното изтърпяване на наказанието не би гарантирало постигане на целите по чл. 36 НК. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила. Акцент поставя на факта, че управлявания от подсъдимия автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение при ляв за него завой и в участък от пътя, в който му е било забранено такова действие. Счита, че процесуални нарушения от категорията на съществените не са допуснати, а материалният закон е правилно приложен. Убедително защитен в съдебните мотиви е според прокурора и размерът на наложените санкции. Всеки от поверениците - адв. Н. (за частните обвинители И. Г. и С. Г.), адв. П. (за частните обвинители А. С., М. С., Е. С. и Д. С.) и адв. Х. (за частните обвинители Т. С. и Н. Д.) моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, като счита, че фактите са правилно установени от съдилищата и са в съответствие с доказателствата и еднозначно сочат, че причина за автопроизшествието са действията на подсъдимия, осъществени в нарушение на правилата за движение по пътищата. Наложеното наказание преценяват като справедливо. Подсъдимият заявява съгласие с казаното от защитниците му. В последната си дума изразява съжаление за случилото се. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 25 от 29.03.2019 г., постановена по НОХД № 104/2018 г., състав на Габровския окръжен съд е признал подсъдимия П. В. П. за виновен в това, че на 13.08.2014 г., около 03:30 часа на главен път І-4, километър 50+515, в землището на [община] при управляване на моторно превозно средство - влекач, марка „М.“ с рег. [рег.номер на МПС] и полуремарке с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 20, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. А. С. и Т. С. Г., поради което и на осн. чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пр. 3, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 54 НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода, като на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е постановил това наказание да бъде изтърпяно при условията на първоначален общ режим. Със същата присъда и на осн. чл. 343г НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 59, ал. 4 НК от срока на наказанието, свързано с лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство е зачетено и е приспаднато времето, през което той е бил лишен от това право по административен ред до влизането на присъдата в сила. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК съдът е възложил в тежест на подсъдимия направените по воденето на делото разноски. С оспорения по касационен ред въззивен съдебен акт присъдата е изменена, като подсъдимият е оправдан по обвинението за това да е извършил престъплението при допуснато нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и е отменено приложението на чл. 59, ал. 4 НК. Подсъдимият е осъден да заплати направените по въззивното разглеждане на делото разноски. В останалата й част присъдата е потвърдена. Жалбата срещу това решение е неоснователна. Част от направеното с нея оспорване не третира проблем, по който е възможна касационна проверка, а представя собствените на защитника оценъчни съждения относно част от доказателствените източници, противопоставяйки ги на съжденията на въззивния съд и оспорвайки правилността на част от формулираните от този съд фактически изводи. По същество тези възражения (преповтарящи направените във въззивното производство) оспорват обосноваността на атакувания съдебен акт, независимо от класифицирането им към аргументите, предназначени да установят касационни основания сред визираните в чл. 348, ал. 1 НПК. Предвид ограничителните норми на чл. 347 и чл. 348 НПК касационната инстанция няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество и да формулира нови фактически изводи и свои констатации за доказаност или недоказаност на обвинението. Изключение в това отношение прави хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, която в случая не е налице. Ето защо отговор по касационен ред могат да получат единствено доводи срещу законосъобразността на цялостния процес по изграждане на вътрешната увереност на контролирания съд по релевантните факти, както и тези относно правилното прилагане на закона с осъждането на подсъдимия и справедливостта на наложените наказания. По същата причина ВКС би могъл да оправдае подсъдимия единствено ако установената от въззивния съд фактология не сочи деянието да е извършено, да е извършено от него или ако не очертава признаците на престъпление. В конкретния случай насочените към върховната инстанция очаквания да пререши делото по същество, оневинявайки подсъдимия, са неизпълними, доколкото приетите от въззивния съд факти описват извършено от П. вмененото му престъпление. Без основание се твърди в касационната жалба, че заложените в оспорения с нея съдебен акт фактически изводи са базирани на предположения, а съжденията на въззивния съд при тяхното аргументиране противоречат на правилата на формалната логика. Преди всичко, предположението и вероятностния извод, с който се характеризира то, са свързани с отсъствие на доказателства, необходими за формиране на категорично становище и за установяване с достоверност на действителното фактическо положение. В случая съдилищата от предходните инстанции са дали отговор на всеки от въпросите относно мястото, времето, механизма на злополуката, причините за възникването й, участвалите в нея лица и тяхното поведение преди и в момента на възникването й, както и относно поведението на подсъдимия след автопроизшествието и до пристигането на екип на полицията на мястото. Съдебните изводи по тези въпроси имат своето легитимно основание в наличните доказателства и използваните средства за тяхната проверка, съответно и нужната солидна фактическа и логическа опора. В оспореното съдебно решение липсват проблематични съждения на съда, лишени от доказателствена или логическа обоснованост по отношение на основните въпроси от предмета на доказване, както той е определен в чл. 102 НПК. Включително и по отношение на извода, че в района на произшествието лентата, по която се е движела управляваната от подсъдимия товарна композиция е била свободна от опасни препятствия по нея и превозното средство е могло, при правилна преценка на обстановката от страна на водача му, да премине през този район безаварийно и оставайки в същата лента, като при това би останала свободна част от 1,5 м. от широчината й. Истинността на този извод не зависи по какъвто и да е начин от това дали в момента на произшествието велосипеда на постр. Т. Г. е бил позициониран на мястото, на което е бил установен и фиксиран при огледа на местопроизшествието или е бил разположен в лентата, заета от микробуса на постр. С. (пред или зад него). Вещите лица, изготвили основната и допълнителната комплексни медико-автотехнически експертизи очертават една и съща картина на механизма на пътно-транспортното произшествие, независимо от наличното противоречие между част от доказателствата по отношение на точното разположение на велосипеда при възникването на злополуката. Не произволно, а след цялостна проверка и старателна преценка на показанията на свид. Д. С. и съпоставката им със съобщеното от свид. Ш. С., както и с твърденията на подсъдимия, че преди пристигането на полицейския екип на мястото е променил местоположението на велосипеда, въззивният съд е потвърдил извода на съда от първа инстанция , че към момента на възникване на автопроизшествието велосипедът на постр. Т. Г. е бил установен именно в заетата от авариралия микробус пътна лента. Паралелът между съдържанието на обвинителния акт и на въззивното решение показва, че по въпроса за местоположението на велосипеда на Т. Г. към момента на настъпването на ПТП съдебните изводи (че той се е намирал в заетата от авариралия микробус пътна лента) са съществено различни от приетото от прокурора за установено (че в този момент велосипедът е бил в попътната на товарната композиция лента, като предното му колело се намирало на асфалта, непосредствено до банкета, а задното - върху банкета). Противно на мнението на защитата обаче това различие не е съществено от гледище на относимите към предмета на доказване обстоятелства, свързани с транспортното произшествие, в което е участвал подсъдимия и механизма на възникването му. Съобразно с възведеното обвинение, важно е било установяването на мястото на удара, скоростта на движение на управляваната от подсъдимия товарна композиция, възможността на подсъдимия на премине през района на произшествието без да напуска пътната лента, предназначена за движение в избраната от него посока, вкл. и с оглед наличието или отсъствието по нея на препятствия. Всички тези въпроси са получили категоричен отговор при съдебното разглеждане на делото, потвърждаващ обвинителните фактически изводи на прокурора. Различието във фактите, на което акцентира защитата се отнася до обстоятелство, което създава максимална точност на картината на обстановката в района на събитието и показва прецизност в дейността на съдилищата, а не представлява съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, накърняващо правните възможности на подсъдимия за защита. Възраженията си срещу качеството и процесуалната стойност на показанията на свид. Д. С. защитникът е поставил на вниманието и на въззивния съд и е получил аргументиран и обстоятелствен отговор (стр. 5 - 10 от решението), който опровергава претенцията на защитата за липса на анализ и проверка на твърденията на посочения свидетел. Макар да настоява за допуснато нарушение на правилата на формалната логика в съжденията на съда, признаващи частична достоверност на показанията на Д. С., защитникът не е посочил конкретни измерения на тези нарушения, като вместо това практически е утвърдил собствената си гледна точка към достоверността на съобщеното от посочения свидетел и е отрекъл правилността на съжденията на съда, определяйки ги като неправилни. Така практически защитникът се е противопоставил на обосноваността на съдебния акт, която не би могло да бъде обсъждана от върховната инстанция. Отделно от това, част от предложените с касационната жалба съждения не изразяват законите на логиката, като напр. това, че след като свидетелят е бил на мястото на злополуката, то не е възможно да не е видял оставената до задната лява част на микробуса гума. По правилата на логическия извод от твърдения на свидетеля, че не е видял нещо не следва, че твърденията му са неистински, както практически се настоява в жалбата. Възприемането на факти, тяхното запаметяване и последващото им възпроизвеждане зависят от редица фактори, като напр. пълнота на възприятията, пълнотата на запомнянето, нагласите на паметта, възрастта на лицето, психо-емоционалното негово състояние в момента на запаметяването или в момента на възпроизвеждането и пр. Всичко това е добре обмислено от въззивния съд и е съобразено при анализа и оценката на показанията на Д. С.. Несъгласие защитата е заявила и с подхода на въззивната инстанция да кредитира показанията на Д. С. въпреки наличното противоречие между показанията му от двете фази на производството по отношение на част от фактите. В принципен план няма и каквато и да е пречка в една тяхна част свидетелските показания (както и обясненията на обвиняемия/подсъдимия) да бъдат преценени като верни, а в друга тяхна част - не. НПК не се съдържа забрана за постановяване на осъдителен акт, когато отделни доказателства или доказателствени източници са с противоположна насоченост. Щом са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14, ал. 1 НПК, на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК и убеждението на съда по фактите е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, възражението, че възприемането на обвинителната теза е в отклонение от процесуалния регламент се явява лишено от основания. Такъв именно е настоящият случай. Въззивният съд не е подминал факта на вариативната нагласа на посочения свидетел към факта на местоположението на велосипеда на Т. Г. към момента на злополуката, като оценката, която е дал на неговите показания е основана на професионално обсъждане на съдържанието им, съобразяване на вътрешно-логическите му характеристики и съгласуваността му с останалите доказателства по делото. Няма недостатъци в правилността и в последователността на съдебните разсъждения, които да компрометират формулирания от състава на АС познавателен резултат. Всяко от възраженията за допуснато от първостепенния съд нарушение на чл. 284 НПК и за ограничаване на правото на страните, в частност на подсъдимия и защитниците му, като не е взето становището им по приемането на изслушаните в съдебното заседание експертизи, е получило обстоятелствен и съдържателен отговори с въззивното решение. В допълнение към отговора по втория от така поставените проблеми може единствено да се добави следното: Правото на защита, предоставено от чл. 15 НПК на участващите в наказателното производство лица, в т.ч. и на страните, генерира процесуална тяхна активност, като им предоставя ред процесуални възможности за реализиране на това право в различните му аспекти. Съдържащият се в посочената норма императив задължава ръководно-решаващият в съответната процесуална фаза орган да предостави на тези лица всички средства, предвидени в процесуалния закон и практическа възможност за реализиране на това право. За конкретния случай правото на подсъдимия и на защитниците му да участват в съдебното производство се реализира, наред с всичко останало, и чрез възможността да правят искания, бележки, възражения, вкл. и във връзка с всяко от извършените процесуално-следствени действия. По силата на заложения в чл. 15 НПК императив съдът е ангажиран да подпомага дейността на страните в тази насока, като им предостави условия за осъществяване на процесуалните им права и ползване на съществуващите процесуални средства за това. В този аспект, след изслушването на експертните заключения и разпита на изготвилите ги вещи лица би следвало съдът да предостави възможност на всяка от страните да вземе отношение по приемането на обсъжданото заключение с оглед на неговата пълнота, яснота, обоснованост, да противопостави възраженията си, ако има такива, да направи евентуално съответните искания. От гледище постигането на системност, в процесуалната дейност на съда и организираността на процеса, а и за постигане на процесуална икономия и бързина на производството това би следвало да бъде сторено непосредствено след приключването на разпита на вещите лица и преди произнасянето на съда по приемането на експертното заключение. Няма пречка обаче страните да заявят позицията си по отношение на експертизите по делото и в по-късен момент, съпътствано или не от допълнителни искания. В случая въззивният съд е констатирал, че такава именно е настоящата ситуация, доколкото във всяко от заседанията, състояли се на 18.02.2019 г. и на 27.03.2019 г., в които експертизите по делото са изслушани и са приети, съдът е предоставял възможност на страните да направят допълнителни искания, като те последователно са заявявали, че нямат такива. В рамките на така предоставената им възможност те са имали неограничена възможност да направят искания, да противопоставят възражения, вкл. и срещу макар вече приетите експертизи, да направят искания във връзка с тях. При това положение няма причина да се счита, че процесуалните права на подсъдимия и на защитниците му са били нарушени. Не се е стигнало и до информационен дефицит по делото чрез невключването на вещо лице - трасолог в състава на експертния екип, изготвил основната и допълнителната КМАТЕ, като направеното в тази насока възражение от страна на адв. П. настоящият състав не се наема да коментира, доколкото е неясно как изследването на начина, по който върху намерената на местопроизшествието автомобилна гума са попаднали установените дреха и маратонка би подпомогнало доказателствения процес. Обобщено, процесуалната дейност на въззивния съд не страда от претендираните от защитата недостатъци. Лишено от основания е и възражението, че съдилищата, в т.ч. и въззивния съд, не са се съобразили със заложения в чл. 2, ал. 2 НК принцип, преценявайки приложимото за престъплението по чл. 343, ал. 3 НК наказание. Заслужената чрез поведението на подсъдимия санкция за това престъпление въззивният съд е преценявал, съобразявайки именно по-благоприятната редакция на приложимия чл. 343, ал. 3 НК - тази, действала към датата на престъплението и е утвърдил отмереното при условията на чл. 54 НК наказание лишаване от свобода към минималния възможен размер. Макар обсъдения проблем да изчерпва претенцията на касатора за неправилно прилагане на материалния закон, конституционното правомощие на върховната съдебна инстанция да следи за точното и еднакво прилагане на закона изисква корекция на въззивното решение в материално-правен аспект. Налична е материална незаконосъобразност на въззивното решение, допусната с утвърждаването на извършеното от прокурора и прието от първостепенния съд включване на квалифициращия признак по чл. 343, ал. 4 НК в правната квалификация на извършеното престъпление. Изложените в тази връзка разсъждения на въззивния съд показват неправилно тълкуване на тази разпоредба. Ал. 3 и ал. 4 на чл. 343 НК визират различни хипотези на особености, свързани с престъпния резултат, който предполага увреждане на повече от едно лица и в двата случая, но в едината хипотеза - тази по чл. 343, ал. 3 в самостоятелен квалифициращ признак е въздигнато причиняването на смърт на повече от едно лице (какъвто е настоящия случай) или на телесна повреда (средна или тежка) на повече от едно лице. А квалифицираният случай, който има предвид чл. 343, ал. 4 НК - причиняване на смърт на едно или повече лица и телесна повреда на едно или повече лица, визира хипотезите на увреждане на няколко лица, част от които (едно или повече) са получили телесни повреди, а друга част (едно или повече) са загинали. Т.е. за да е налице хипотезата на ал. 4, би следвало причиняването на смърт на едно или повече лица да е съпътствано с причиняване на телесни повреди на едно или повече други лица, какъвто резултат в настоящия случай липсва. Налице е неправилно тълкуване на нормата на чл. 343, ал. 4 НК, което може и следва да бъде отстранено от ВКС по реда на чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК, като това би било в полза на подсъдимия, с оглед коректното отразяване на правната квалификация на извършеното от него деяние. Що се касае до възражението за явна несправедливост на наложеното наказание, в общ план то е неоснователно, макар част от подкрепящите го доводи да не са лишени от основание. Несъгласието на защитата със съдебните изводи по този въпрос е подкрепено с доводи за липсата на предходни осъждания на подсъдимия, с факта, че не е напуснал местопроизшествието след настъпването на злополуката, че е професионален шофьор, че няма предходни нарушения на правилата за движение по пътищата. Като смекчаващ фактор се сочи и времевия интервал от извършването на деянието. Онези от така посочените от защитника обстоятелства, които са потвърдени в процеса, вече са отчетени от въззивния съд, а именно чисто съдебно минало, добра личностна характеристика, липса на нарушения на правилата за движение по пътищата и изразеното отношение към случилото се. Правилно като смекчаващо обстоятелство съдилищата не са третирали оставането на подсъдимия на местопроизшествието до идването на органите на полицията. Касае се за едно от основните задължения на водачът на моторно превозно средство, който е участвал в пътно-транспортно произшествие, неизпълнението на което би обусловило по-тежка правна квалификация на извършеното с включване и на квалифициращия признак по чл. 343, ал. 3 НК „бягство на дееца от местопроизшествието“. Като отегчаващи отговорността обстоятелства въззивният съд е преценил, че следва да бъдат третирани действията на подсъдимия по промяна на обстановката на местопроизшествието преди пристигането на органите на полицията, нарушаването на режима на скоростта, доколкото е установено, че към момента на злополуката се е движел със скорост, надвишаваща максимално допустимата за участъка. Неправилно обаче като отегчаващ фактор съдът е оценил причиняването на смърт на две лица. Това обстоятелство е част от фактическия състав на престъплението по чл. 343, ал. 3, б. „б“ НК, включен в квалификацията на престъплението, като по отношение на него е важима забраната по чл. 56 НК. С основание се възразява от страна на защитата срещу направената от въззивния съд интерпретация на поведението на постр. С. като участник в движението по оставяне на авариралия микробус на пътното платно при налична техническа възможност да го премести и установи на разрешено за това място съобразно с правилото на чл. 97, ал. 1 ЗДвП. Според тази разпоредба, на път извън населено място водачът на недвуколесно пътно превозно средство, спряно на платното за движение поради повреда, е длъжен незабавно да го измести извън него. Това е първостепенно задължение на водача, като предписаното с ал. 3 отклонение от него с оставяне на превозното средство в попътната лента и незабавното му сигнализиране е допустимо само в указаната от закона хипотеза на невъзможност поради възникналата повреда то да бъде преместено. В случая актът по преместването е бил технически възможен според експертното мнение. Независимо от спуканата задна гума водачът е могъл да изведе микробуса в зоната на намиралата се в непосредствена близост отбивка, извън платното за движение и там да извърши нужните ремонтни дейности. Като не е изпълнил това си задължение като водач на МПС, постр. М. С. сам е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, което е станало фактор за развитието на причинно-следствения процес, започнал с практически безпричинното отклоняване на управляваната от подсъдимия товарна композиция вляво , навлизането й в лентата за насрещно движение и удара й в авариралия там микробус и телата на двамата пострадали. Направените при касационната проверка констатации относно приноса на пострадалия С. за настъпването на злополуката и неспособността на факта, че е причинена смъртта на две лица да служи като отегчаващ отговорността на подсъдимия фактор не налагат корекция в размера на наложените на подсъдимия наказания. Всяко от тях е справедливо отмерено. Невъзможно е в тази връзка да се пренебрегне обстоятелството, че въпреки допуснатото от М. С. нарушение на чл. 97, ал. 1 ЗДвП, според заключението на КМАТЕ авариралият микробус е бил достъпен за възприемане от подсъдимия на разстояние от 280 м. преди мястото на злополуката чрез подаваната от него аварийна светлинна сигнализация. Фактор със съществено значение при преценката на справедливостта на наказанието са характера и конкретните измерения на допуснатото от подсъдимия нарушение, намиращо се в причинна връзка с престъпния резултат. Касае се за напускане на собствената лента за движение и преминаване в лентата, предназначена за движение в обратна посока, което всякога е особено грубо и рисково, като характеристиките на допуснатото в случая нарушение са от съществено значение за тежестта на отговорността на подсъдимия. Наказанието от четири години лишаване от свобода и кумулативно наложеното лишаване от право да се управлява моторно превозно средство са пропорционални спрямо конкретно извършеното престъпление и личността на подсъдимия. Няма причини продължителността на процеса да бъде ценена сред обстоятелствата, предопределящи допълнително смекчаване на наказанието. Наложените наказания са адекватни, както от гледище на горепосочените обстоятелства, така и от гледище на същността на наказанието да бъде средство за индивидуално въздействие и за стимулиране на подсъдимия към спазване и на отговорностите, които има като член на обществото. Доколкото наложените санкции гарантират постигането на нужния баланс между обществения интерес от санкциониране на престъпната проява и индивидуалния интерес на самия подсъдим от налагане на справедливо наказание, не се налага корекция в размера им. Въззивният съд е дал отговор за причините, поради които е отказал приложението на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. "б" НК, към който отговор настоящата инстанция може единствено да се присъедини. Няма в случая такъв превес на смекчаващите обстоятелства, който да определя по-ниска обществена опасност на извършеното в сравнение с обикновените и типични случаи на престъпления от конкретния вид. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 246 от 19.12.2019 г., постановено по ВНОХД № 246/2019 г. на Великотърновския апелативен съд, като преквалифицира извършеното от подсъдимия П. В. П. престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК. ОСТАВЯ в сила въззивното решение в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: + ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.