Р Е Ш Е Н И Е № 155 София,18.12.2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 26.09.2017 година, в състав: РЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА при участието на секретаря Л.Златкова като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 2382 /2016 година за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 ГПК. Касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 251 от 22. 07.1016 г., по т.д.№ 749/2015 г. е допуснато на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по касационната жалба на [фирма], гр. П. с определение на ВКС,ТК № 337 от 25. 05. 2017 г. за проверка съответствието на възприетото от въззивния съд разрешение със задължителната практика на ВКС по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1.”За задължението на въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и да направи от тях собствени констатации за фактическата обстановка, като формира и собствени правни изводи.” и 2. „Дали предявяването на осъдителен иск спира и прекъсва давността по отношение частта от вземането в хипотезата на допуснато по реда на чл.214, ал.1 ГПК увеличение на първоначално предявения иск”. Със същото определение, постановено в производството по чл.288 ГПК до разглеждане по същество е допусната и касационната жалба на ответника по спора–ОБЩИНА С.. Процесуалноправния въпрос, по отношение на който е счетено, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е за правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт. С касационната си жалба всеки от касаторите оспорва правилността на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, в съответната му част, с оглед предприетото обжалване, излагайки подробни писмени съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: Пловдивският окръжен съд е сезиран с иск по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД за сумата 327 920.40 лв., представляваща обезщетение за пропуснати от касатора - ищец ТД [фирма], ползи от нереализирана печалба в периода 01.04.2009 г.- 01.04.2011 г., в резултат на договорно неизпълнение задължението на ответника [община], поето със сключен между страните договор от 01.06.2006 г. за извършване на услуга по сметосъбиране, сметоизвозване, почистване и поддържане чистотата на общинските площи, снегопочистване и зимно поддържане на територията на Общината. С първоинстанционното решение № 491 от 12. 08. 2015 г., по т.д.№ 250/2014 г. Пловдивският окръжен съд е уважил предявения осъдителен иск за част от общо претендираното вземане – 42 336 лв. за дейности по почистване и поддържане чистотата на общинските площи; 32 256 лева за сметосъбиране и сметоизвозване и 765.28 лв. за снегопочистване и за зимно поддържане, заедно със законната лихва върху тези суми, начиная от датата на исковата молба 01.04.2014 г. до окончателното и изплащане.В останалата част за разликата до пълния предявен размер общо от 327 920.40 лв., формирана от сумите 140 713.68 лв. за дейности по почистване и поддържане чистотата на общинските площи; 149 142.72 лв. за сметосъбиране и сметоизвозване и 5 808 лв. за снегопочистване и за зимна поддръжка, исковата претенция е отхвърлена като неоснователна. За да потвърди съдебния акт на първостепенния съд Пловдивският апелативен съд, се е позовал на влязлото на 25.07.2011 г. в сила решение на Пловдивския окръжен съд по приложеното като доказателство т.д.№ 9/ 2008 г., с което [община] е осъдена да изпълни реално конкретни свои задължения по процесния договор за услуга спрямо ищеца „К.”ОО. Приел е, че по този начин твърдяната облигационна връзка между страните е доказана, а основанието на висящото пред него дело се ползва със сила на пресъдено нещо, т.е. исковата претенция е доказана по своето основание. С оглед изложеното и като е споделил за основани на закона и доказателствения материал по делото фактическите и правни изводи на ПОС решаващият състав на въззивната инстанция е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, съобразно процесуалното правило на чл.272 ГПК. Констатирайки, че ответната ОБЩИНА е направила правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност по отношение увеличения по реда на чл. 214, ал.1 ГПК размер на предявения иск, след датата 25. 06. 2015 г. и възражение за прихващане на претендираното от ищеца вземане със стойността на закупените от същата, като възложител, определен брой съдове за сметосъбиране, за които според процесния договор задължението е на изпълнителя -ищец, решаващият състав на въззивната инстанция е счел за правилна преценката на ПОС за основателност на първото и неоснователност на второто от тези възражения. По отношение размера на уважената част от исковата претенция, който е и основният спорен въпрос в процеса, е посочил, че изводът на първостепенния съд според който с неоспореното от страните заключение на изслушаната по делото съдебно- счетоводна експертиза същият е доказан, е правилен. І. По правните въпроси, по които касационното обжалване е допуснато: Съгласно задължителна практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/65, ППВС № 1/85 г.,ТР № 1/ 2001 г. и постановените решения по чл.290 ГПК на ВКС, част от които цитирани от касаторите: № 94 от 28. 03.2012 г., по т.д.№ 701/2011г. на І т.о.; № 98 от 20.05.2013 г., по гр.д.№ 520/2012 г. на ІV г.о.; № 212 от 01.02.2012 г., по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о.; № 2020 от 21.12.2013 т., по т.д.№ 866/2012 г., на І т.о.; № 281 от 29.11.2017 г., по гр.д.№ 5235/16г.; № 281 от 29.11.2017 г., по гр.д.№ 5235/16 № 581 от 30.09.2010 г., по гр.д.№ 1019/2009 г.на ІІІ г.о. и мн. др., въззивната инстанция, чиято правораздавателна дейност е тъждествена на тази на първоинстанционния съд и представлява нейно продължение е задължена да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка всички допустими и относими доказателства, обсъди защитните тези на страните, доводите и възраженията им, което му задължение произтича от характера на въззивното производство и качеството му на съд по съществото на спора, изискващи извършване в същата последователност на всички онези процесуални действия, насочени към постановяване на решение за основателност или неоснователност на предявения иск. Затова и мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват единствено с констатации относно правилността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, а по необходимост трябва да съдържат изложение относно приетата за установена от въззивната инстанция фактическа обстановка по делото и изградените въз основа на преценка на ангажираните доказателства, доводите и възраженията на страните, правни изводи. Посочва се също , че излагането на ясни и убедителни мотиви в съобразителната част на въззивното решение, въз основа на които същото е постановено, е гаранция за процесуалната му законосъобразност и за реално реализирано право на защита на страните в процеса. Настоящият съдебен състав изцяло споделя възприетото разрешение в цитираната задължителна съдебна практика по разгледаните процесуалноправни въпроси, от която Пловдивският апелативен съд се е отклонил при постановяване на обжалвания съдебен акт. Вярно е, че с чл.272 ГПК, на която разпоредба е налице позоваване в обжалвания съдебен акт, законодателят е създал правна възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава решението и, но както е прието и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения по чл.290 ГПК на отделни състави на ВКС: №17/ 23.07.2014 г., по гр.д.№ 811/2012 г. на ІІ т.о.; № 73 от 21.08. 2015 г., по гр.д.№ 4704/2014 г. на ІV г.о. и др., дори и в сочената хипотеза въззивната инстанция не е освободена от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши самостоятелна преценка ангажираните доказателства и обсъди доводите и възраженията на страните, съобразно очертания с въззивната жалба предмет на обжалване. Задължителна практика е формирана и по материалноправния въпрос, обусловил достъпа до касационно обжалване и свързан със спиране и прекъсване на давността в хипотезата на допуснато по реда на чл.214, ал.1 ГПК увеличение на първоначално предявен осъдителен иск. Обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: № 63 от 28.05.2010 г., по т.д.№ 637/2009 г. на І т.о. и № 9 от 07.03.30110 г., по т.д. № 406/2010 г. на І т.о., същата, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, е в смисъл, че момента, към който следва да се преценява изтеклата погасителна давност, спрямо увеличения по реда на чл.116, ал.1, изр.2 ГПК/ сега отм./, разпоредба, аналогична на чл.214, ал.1 ГПК, размер на предявения иск, извън хипотезата на частичен иск, която трябва да е изрично заявена от ищеца, е от предявяването му с исковата молба. По същество на касационната жалба на „К.”О.: С оглед отговора на поставения материалноправен въпрос обжалваното въззивно решение, в частта, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт на ПОС за отхвърляне на предявената искова претенция за разликата над 75 357.28 лв. до пълния заявен размер от 327 920.40 лв. е неправилно и следва да бъде отменено. При постановяването му въззивният съд не е обсъдил доводите на въззивника „К.”О. относно приложението на института на погасителната давност в хипотезата на увеличен по реда на чл.214, ал.1 ГПК размер на първоначално предявен осъдителен иск , нито е изложил свои собствени съображения за така приетата частична негова основателност, което обосновава правен извод, че допуснато нарушение на процесуалния закон –чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК и на чл. 236, ал.2 ГПК, е съществено и обуславя връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд, поради необходимост от извършване на нови съдопроизводствени действия по изясняване на спора. При новото разглеждане на делото следва въззивната инстанция да съобрази допуснатото по реда на чл.214, ал.1 ГПК изменение в размера на първоначално предявения иск, който с оглед съдържанието на исковата молба, не притежава правната характеристика на частичен такъв, каквото твърдение не е било и наведено в хода на процеса. По касационната жалба на ОБЩИНА С.: Независимо от отговора на поставените от ответника- касатор процесуалноправни въпроси, касационната жалба се явява неоснователна. Зачитайки правните последици на влязлото в сила решение на Пловдивския апелативен съд по приложеното като доказателство т.д.№ 608/2011 г., правилно въззивният съд е счел за доказана оспорваната от ответника облигационна връзка между страните и основанието на предявения иск. За да присъди обезщетение по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, до размера на сумата от 75 357.28 лв. решаващият състав на Пловдивския апелативен съд, макар и с твърде лаконични мотиви, обосновано се е позовал на заключенията на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, въз основа на които е установена средната месечна печалба на ищеца, през относимия за осъществяваната дейност по договора, период. Съобразявайки срока на породените от на процесния договор насрещни права и задължения на страните и средномесечния разход за съдове, приспаднат от първостепенния съд, с оглед доводите на ответната Община, за намаляване със стойността на същите реализираната от ищцовото търговско дружество печалба за конкретния вид осъществявана дейност, въззивната инстанция правилно е определила размера на дължимите като обезщетение суми, възприемайки изградените в тази насока правни и фактически изводи на ПОС за основани на закона и доказателствата по делото. Обстоятелството, че съставените фактурите за закупените от Общината съдове за смет, в по- голямата си част са неотносими към визирания в исковата молба период, а приложените по делото писмени доказателства - частни свидетелстващи документи, които са преценени поотделно и във вр. с останалия доказателствен материал, вкл. установеното виновно неизпълнение на договорното задължение на ответника, сочат на безспорно извършеното от ищец, като изпълнител на възложената услуга, закупуване на договорените съдове за смет в началния период на изпълнение на договора, в съответствие с поетото задължение, в който см. е и заключението на изслушаната съдебно счетоводна експертиза, правилно е счетено за достатъчно за обосноваване на правен извод, че въведеното от [община] възражение за прихващане за конкретния уточнен в съдебно заседание пред ПОС от 13.11.2014 г. период 28.07.2011 г. - 01.06.2013 г. се явява неоснователно. Затова, като е съобразил изложеното, препращайки по отношение разгледаното възражение за прихващане към мотивите в първоинстанционното решение на ПОС, Пловдивският апелативен съд е постановил законосъобразен съдебен акт, в тази му част, който следва да бъде потвърден. При материалната законосъобразност на постановения краен правен резултат по делото, в частта, с която исковата претенция по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД е уважена за сумата 75 357.28 лв, допуснатото от въззивната инстанция процесуално нарушение на чл.236, ал.2 ГПК, във вр. с чл.272 ГПК, не се е отразило на изхода на делото, поради което не обоснова и основателност на касационната жалба на касатора - ответник. С оглед връщане делото за ново разглеждане въззивният съд, на осн. чл.294, ал.2 ГПК, следва да се произнесе и по отговорността за деловодните разноски, направени в касационното производство. Мотивиран от горното настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн.чл.293, ал.3 ГПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 251 от 22. 07.2016 г., по т.д.№749/2015 г., в частта, с която е отхвърлен предявения от [фирма], гр. П. срещу ОБЩИНА С. иск за заплащане на обезщетение за пропусната полза от нереализирана печалба за периода 01.04. 2009 г. - 01.04.2011 г., по договор от 01.06.2006 г. разликата над 75 35728 лв. до пълния предявен размер от 327 920.40 лв.. ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд при дадените задължителни указания. ОСТАВЯ В СИЛА решението на Пловдивския апелативен съд № 251 от 22.07.2016 г., по т.д.№ 749/2015 г. в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: