О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 397 гр. София, 29.06.2022 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1821/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Е. Г. от [населено място] - чрез адв. Н. Д. от САК, срещу решение № 10182 от 24.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1479/2020 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 8494 от 12.12.2019 г. по гр. д. № 2844/2018 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от П. Е. Г. против ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве“ иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата 40 000 лв. до претендираните 60 000 лв. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД, при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата. По съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението и за уважаване на иска в пълен размер с присъждане на разноски. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода по конкретното дело и са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС, както и с посочена практика на ВКС по чл.290 ГПК : „1. Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.ІІ на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост /противоречие с ППВС № 4/68 г., решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 43/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 259/19.12.2014 г. по гр. д. № 1746/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 104/25.07.2014 г., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 88/17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на ВКС, І т. о./; 2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС критерии и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените /противоречие с решение № 31/25.03.2014 г. по т. д. № 1203/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 217/20.12.2017 г. по т. д. № 990/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 15/12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на ВКС, ІІ т. о./; 3. Има ли задължение въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба и в производството пред въззивната инстанция доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение /противоречие с решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 221/08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, І г. о., и решение № 480/07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, І г. о./“. За въпроса по т.3 се поддържа бланкетно и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве“ със седалище в [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното : Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Е. Г. против ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве“ иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 23.10.2017 г., за разликата над сумата 40 000 лв. до претендираните 60 000 лв., Апелативен съд - София е приел, че сумата 40 000 лв. представлява справедливото обезщетение, което се дължи на ищеца като паричен еквивалент на понесените по повод на произшествието неимуществени вреди, и че претенцията за присъждане на обезщетение в по-висок размер е неоснователна. При разрешаване на спора за справедливия размер на обезщетението въззивният съд е обсъдил представената по делото медицинска документация, заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи - комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза и психиатрична експертиза, и показанията на свидетелката И. Г. - съпруга на ищеца. От заключението на комплексната експертиза съдът е приел за установено, че в резултат на произшествието от 23.10.2017 г. ищецът П. Г. /на възраст 64 г. към момента на реализиране на произшествието/ е получил травматично увреждане, изразяващо се в счупване на горното рамо на дясната лонна /пубисна/ кост на таза; За лечение на травмата ищецът е бил хоспитализиран за срок от три дни, през които е извършено закрито наместване на счупените кости и е проведено консервативно лечение с прилагане на инфузионна терапия, след което лечението е продължило в домашни условия при строг постелен режим за период от 45 дни; По време на лечението ищецът е получил усложнение - лекостепенна хематурия /кръв в урината/, което е овладяно бързо; Счупването е от тежка степен, тъй като засяга зоната на движение на тазобедрената става; Счупената лонна кост е зараснала за срок от 40 дни, след което ищецът е провел рехабилитация; Общо лечебният и възстановителният период за фрактурата на лонната кост е продължил по-дълго от обичайните за подобни случаи 3 месеца по причина на появило се неврологично страдание, „Радикулопатия в пояснокръстния отдел вляво“, което според вещите лица е хронично дегенеративно заболяване на гръбнака и е възрастово обусловено. В заключението е отбелязано, че към момента на извършване на прегледа за целите на експертизата /около една година след травмата/ счупената лонна кост е напълно зараснала и няма негативни последици, съотв. усложнения, по повод на нея. С оглед приетото като доказателство и неоспорено решение на ТЕЛК, с което на ищеца е призната временна неработоспособност за срок до 21.06.2018 г., въззивният съд не е кредитирал заключението в частта, посочваща по-кратък възстановителен период от 5 месеца. Въз основа на заключението на съдебнопсихиатричната експертиза съдът е приел за доказано, че в причинна връзка с произшествието ищецът е преживял силен стрес и е развил симптоми на посттравматичен стрес, характеризиращи се с постоянно напрежение, нарушен сън, кошмарни сънища, страхове във връзка с инцидента и опасения от трайна инвалидизация, които - на фона на повишена индивидуална уязвимост от предходно психично разстройство са се задълбочили във времето до изразена депресивна симптоматика; След проведено лечение е постигната терапевтична ремисия, без данни за последвали усложнения. Показанията на свидетелката И. Г. са преценени от въззивния съд в съответствие с правилото на чл.172 ГПК и от тях съдът е счел за доказано, че непосредствено след инцидента и в периода на последвалото лечение и възстановяване ищецът е търпял физически болки, страдания и неудобства, съпътствани със задълбочаване на депресията му и с невъзможност да работи в продължение на една година и да води нормален живот. Изхождайки от приетите за установени факти, въззивният съд е формирал извод, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 40 000 лв. Съдът е изложил съображения, че определеното по справедливост обезщетение е съобразено с възрастта на ищеца по време на настъпване на вредите, с характера и тежестта на полученото телесно увреждане, с интензитета и продължителността на болките и страданията, търпени за по-дълъг от обичайния период, с особеностите на възстановителния процес, по време на който ищецът не е можел да се придвижва и обслужва без чужда помощ за около 2 месеца, с усложняването на съществуващите преди инцидента заболявания - обостряне на лумбосакралната радикулопатия и депресивно разстройство, както и с икономическата конюнктура в страната по време на увреждането. Претенцията за присъждане на обезщетение за разликата над 40 000 лв. до 60 000 лв. е преценена от въззивния съд като неоснователна, включително поради установеното от заключението на комплексната експертиза пълно възстановяване на счупената лонна кост без остатъчни негативни последици и усложнения. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Първите два въпроса, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са относими към предмета на спора и са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд относно справедливия размер на претендираното с иска по чл.432, ал.1 КЗ обезщетение. По отношение на тях обаче не е изпълнено допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването им от въззивния съд не противоречи на посочената в изложението практика на ВС и ВКС. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост - чл.52 ЗЗД, като при прилагане на принципа за справедливост съдът се ръководи от критериите, указани в т.11 от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд. Възприятието за справедливост е различно на всеки етап от развитието на обществото, поради което в практиката на ВКС е прието, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчитат и обществено - икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите. Когато претенцията за обезщетение на неимуществени вреди е основана на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като ориентир за обществено - икономическата конюнктура в страната служат действащите към момента на настъпване на вредите нива на застрахователно покритие. С постановено по реда на чл.290 ГПК (редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. състав на ВКС, I т. о., се е произнесъл, че лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но в качеството им на ориентир за обществено - икономическата конюнктура към момента на проявление на вредите следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Съобразяването на обществено - икономическите условия гарантира, че присъденото от съда обезщетение ще осигури точен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди и по този начин ще се постигне най-пълно удовлетворяване на изискването за справедливост, заложено в чл.52 ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е обсъдил всички установени по делото правнорелевантни факти, които според указанията в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС формират съдържанието на понятието „справедливост“. Като релевантни за размера на обезщетението са преценени възрастта на пострадалия ищец към момента на настъпване на увреждащото ПТП, характера и тежестта на получената при произшествието травма, интензитета и продължителността на търпените по повод на травмата болки, страдания и неудобства, особеностите и времетраенето на лечебно - възстановителния период, настъпилите по повод на инцидента усложнения на съществуващи заболявания, невъзможността ищецът да полага труд за около една година, както и цялостното неблагоприятно отражение на произшествието върху психоемоционалната му сфера и начина му на живот. За да приложи чл.52 ЗЗД, въззивният съд е взел предвид и експертното мнение, че полученото при произшествието счупване на горното рамо на дясната лонна кост е зараснало напълно, без усложнения и без остатъчни негативни последици. В мотивите към решението въззивният съд е подчертал изрично, че при определяне на размера на обезщетението отчита икономическата конюнктура в страната към момента на проявление на вредите, чието отражение са нивата на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. От изложеното е видно, че въззивният съд е изградил решаващите си изводи за справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие със задължителната и с казуалната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Третият въпрос от изложението не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно за недопускане на касационно обжалване. В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е обсъдил всички оплаквания и доводи във въззивната жалба на касатора - ищец и се е произнесъл мотивирано по тях. Абстрактното поставяне на въпроса, без посочване на конкретни доводи и оплаквания, останали необсъдени от въззивния съд, не предпоставя допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК или на бланкетно заявеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторът е аргументирал основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с доводи, че „въззивният съд е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, тъй като съгласно чл.269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, а съгласно чл.297 и чл.299 ГПК е обвързан от влязлото в сила решение на СГС, с което със СПН се установяват всички правопораждащи факти, обуславящи активната материалноправна легитимация на ищеца“; че „неспазвайки установените критерии за справедливост по чл.52 ЗЗД, установени от трайната съдебна и застрахователна практика по подобен род въпроси, въззивният съд е допуснал нарушение, което води до очевидна неправилност на съдебното решение, тъй като е налице видимо тежко нарушение на закона и явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване, съдебен акт“. Поддържаните доводи не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, изведени в практиката на ВКС. Въз основа на мотивите към обжалваното решение съставът на ВКС не констатира нито явна необоснованост на изводите на въззивния съд, нито прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, поради което намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1479/2020 г. на Апелативен съд - София. Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10182 от 24.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1479/2020 г. на Апелативен съд - София. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :