определение по гр.д.№ 707 от 2022 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 211

София, 18.05. 2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на единадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 707 по описа за 2022 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. И. К. и И. К. И. срещу решение № 206 от 04.11.2021 г. по в.гр.д.№ 360 от 2021 г. на Сливенския окръжен съд, втори въззивен граждански състав, с което е изменено частично решение № 260156 от 16.10.2020 г. по гр.д.№ 1676 от 2018 г. на Сливенския районен съд, като по същество К. И. К. и И. К. И. са осъдени да заплатят солидарно на В. Д. И. обезщетения за имуществени вреди /платени разходи за дентално лечение, изграждане на мостова конструкция с поставяне на два предни изкуствени зъба/ и за неимуществени вреди /болки и страдания от избити зъби, счупени носни костици, стрес, уплаха, срам и унижение/, причинени от нанесен побой на 12.05.2016 г. в землището на [населено място], общ.С., м.“А.“, ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 12.05.2016 г. до окончателното плащане, както и разноски за адвокат по делото пред първата и въззивната инстанции.
Освен това, с решението на Сливенския окръжен съд К. И. К. и И. К. И. са били осъдени да заплатят по сметка на съда държавна такса и разноски за възнаграждение на вещо лице и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част- за отхвърляне на иска за неимуществени вреди за разликата до 14 000 лв.
В жалбата се твърди, че решението в обжалваните му части е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо и че противоречи на посочена от касаторите практика на ВКС /ППВС № 1 от 13.07.1953 г., решение № 116 от 15.05.2013 г. по гр.д.№ 745 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 81 от 09.06.2017 г. по гр.д.№ 2631 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 101 от 10.11.2020 г. по гр.д.№ 3668 от 2019 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 424 от 23.09.2013 г. по ч.гр.д.№ 5382 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 782 от 29.11.2013 г. по ч.гр.д.№ 7165 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и определение № 614 от 29.09.2015 г. по гр.д.№ 4512 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по следните въпроси:
1. Следва ли въззивният съд да основе своите изводи по значимите за спора факти само на част от събраните доказателства и доказателствени средства, без да обсъди всички събрани доказателства и да изложи съображения защо отхвърля необсъдената част от тях като недостоверни ?
2. Следва ли въззивният съд, независимо от влязла в сила присъда по наказателно дело, да търси обективната истина по спора и да основе фактическите си и правни изводи на доказателствата, събрани непосредствено по гражданското дело, включително и в случаите, когато тези доказателства установяват обстоятелства, различни от тези по наказателното производство ?
3. Следва ли въззивният съд задължително да спре производството по гражданското дело при направено искане за това, когато по делото се съберат доказателства, разкриващи престъпни обстоятелства, които са от значение за изхода на гражданския спор ?
В писмен отговор от 28.01.2022 г. ответникът по касационната жалба В. Д. И. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.
Не са налице обаче основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касацинното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд, поради следното:
1. Не се констатира противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената от касаторите практика на ВКС:
1.1. ППВС № 1 от 13.07.1953 г. касае въпроси, свързани със съдържанието на второинстанционното решение при действието на нормите в ГПК от 1952 г. /отм./, в редакцията им към 1953 г. Настоящото производство се развива по реда на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., в който второинстанционното производство е уредено по съществено различен начин- като ограничено въззивно произвоство, а не като контролно-отменително или като пълно въззивно производство, както е било при действието на ГПК /отм./. Поради това по отношение на обжалваното решение на Сливенския окръжен съд не се прилагат посочените в ППВС № 1 от 1953 г. правила и тълкувания, касаещи необходимото съдържание на второинстанционното решение при действието на ГПК /отм./.
1.2. В решение № 116 от 15.05.2013 г. по гр.д.№ 745 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че когато фактическият състав, обуславящ отговорността за вреди, включва вредата да е настъпила в резултат на престъпление, установено по надлежния ред, искането за спиране на гражданското дело на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до установяване на престъплението е основателно и следва да бъде уважено от гражданския съд, тъй като присъдата по наказателното дело обуславя изхода на гражданския спор. Прието е още и че съдът е длъжен да спре гражданското дело на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК и без наличие на образувано наказателно производство, когато по делото се разкрият престъпни обстоятелства, ако изходът на гражданския спор зависи от установяването им по надлежния ред. В същия смисъл са и посочените от касатора определение № 424 от 23.09.2013 г. по ч.гр.д.№ 5382 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 782 от 29.11.2013 г. по ч.гр.д.№ 7165 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и определение № 614 от 29.09.2015 г. по гр.д.№ 4512 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Приетото в обжалваното решение не противоречи на горепосочените решение и определения на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тях, въззивният съд не е спрял производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като за процесния деликт вече е била налице влязла в сила присъда по н.о.х.д.№ 682 от 2017 г. на Сливенския районен съд, с която със задължителна за гражданския съд сила съгласно чл.300 ГПК е установено: извършването на деянието на 12.05.2016 г., неговата противоправност и вината на ответниците и касатори в настоящото производство К. И. К. и И. К. И.. Напълно в съответствие със закона и с практиката на ВКС по приложението на чл.229 ГПК, с определение от съдебно заседание, проведено на 20.10.2021 г., въззивният съд е отказал да спре производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК, тъй като по гражданското дело /включително и от показанията на разпитаните по гражданското дело свидетели и заключението на експертизата/ не са разкрити други престъпни обстоятелства, различни от установените с влязлата в сила присъда по н.о.х.д.№ 682 от 2017 г. Представените от касаторите пред въззивния съд писмени доказателства за образувано досъдебно производство по чл.290 НК и чл.291 НК касаят събрани доказателства по друго дело- по наказателното дело, постановената по което дело присъда е влязла в сила и все още не е отменена, поради което на основание чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд.
1.3. В решение № 81 от 09.06.2017 г. по гр.д.№ 2631 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о. е прието, че въззивната инстанция дължи излагане на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл.269 ГПК, и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Когато по делото са приети противоречиви доказателства, въззивният съд дължи обосноване в мотивите защо и на кои вярва, кои възприема и кои не. Напълно в съответствие с това решение на ВКС, в обжалваното решение съставът на Сливенския окръжен съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата по делото, достигнал е до собствени фактически и правни изводи и се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните. Тъй като е приел, че няма противоречия в събраните по делото доказателства /свидетелски показания и заключение на съдебно-медицинска експертиза/ относно вида и характера на претърпените от пострадалия неимуществени вреди и причинно-следствената връзка между вредите и противоправното поведение на К. И. К. и И. К. И., въззивният съд не е дължал произнасяне относно това кои от доказателствата кредитира и кои счита за недостоверни.
1.4. В решение № 101 от 10.11.2020 г. по гр.д.№ 3668 от 2019 г. на ВКС, ГК, III г.о. е прието, че висящото производство по иска за установяване на нищожността на отказа от наследство, който отказ е заявен от наследник, привлечен да отговаря за задължения на наследодателя, има обуславящо значение за правилността на решението по иск с правно основание чл.240 ЗЗД. Това решение на ВКС е напълно неотносимо към конкретното дело, което е образувано по предявени искове по чл.45 ЗЗД и по което пасивно материално легитимирани да отговарят са лично извършителите на непозволеното увреждане, а не техни наследници.
2. Не е налице и соченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице в няколко случая: когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; когато е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или когато са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, което налага промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В конкретния случай и по трите поставени от касаторите в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, свързани с тълкуването и пралагането на чл.12, чл.235 ГПК, чл.236 ГПК, чл.229, ал.1, т.4 и т.5 ГПК и чл.300 ГПК, има безпротиворечива практика на ВКС /включително такава практика е посочена от касаторите и бе обсъдена по-горе в т.1 от настоящото определение/, на която обжалваното решение не противоречи. От постановяването на тази практика не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяната й.
3. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. По мотивите, изложени в т.1.2 от настоящото определение, ВКС счита, че няма съмнение за недопустимост на решението и на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК.
Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 000 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 206 от 04.11.2021 г. по в.гр.д.№ 360 от 2021 г. на Сливенския окръжен съд, втори въззивен граждански състав.
ОСЪЖДА К. И. К. от [населено място], [улица] И. К. И. от [населено място], [улица], ап.5 да заплатят на В. Д. И. от [населено място],[жк], вх.Д, ап.5 на основание чл.78 ГПК сумата 1 000 лв. /хиляда лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.