Р Е Ш Е Н И Е № 83 гр.София , 26 юли 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди двадесета и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ:ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП Момчил Бенчев след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 334/2022 г.и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от подсъдимата О. И. А., чрез защитника й адв. В.А., срещу въззивна присъда №80 от 03.07.2020 г., постановена по внохд №651/2020 г. по описа на Софийски градски съд, НО. В жалбата се релевира касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. Оспорва се направената от СГС оценка на гласните доказателствени средства- показанията на свидетелите Н., А.-л. и Ч., в контекста на приетия фактически извод, че върху процесния имот не е осъществявана фактическа власт от никого, вкл. и от подсъдимия П.. На следващо място се твърди неправилност в приетото от съда от правна страна, а именно, че нотариусът е орган на власт, както и че подсъдимата А. е извършила деянието при пряк умисъл. Моли се в условията на алтернативност- да бъде отменена въззивната присъда и подсъдимата- оправдана или делото върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимата А.- адв.А. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и с направените искания. Акцентира на обстоятелството, че О. А. не е присъствала на проведеното Общо събрание на етажната собственост, поради което не е могла да съзнава, че излага неверни твърдения пред нотариуса. Представителят на Върховната касационна прокуратура предлага да бъде потвърдена атакуваната въззивна присъда, тъй като не е налице претендираното касационно основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. Посочва, че спрямо процесния имот не е била осъществявана фактическа власт с намерение за своене от когото и да е било за времето от м. ноември 2003 г. до отварянето на помещението на 25.06.2016 г. Потвърждаването на неистински обстоятелства от подсъдимата А. пред нотариус в нотариално производство по реда на чл.587 от ГПК, според прокурора, е било с решаващо значение за издаването на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. На следващо място, прокурорът твърди, че подсъдимата е действала умишлено по смисъла на чл.11 ал.2 от НПК, тъй като е съзнавала, че депозира пред нотариус неистински показания в качеството на свидетел относно владеенето на инкриминирания имот от страна на подсъдимия П. за повече от десет години. Що се отнася до оплакването в жалбата, че нотариусът не е орган на власт, прокурорът взема становище, че действително той не е такъв, но в конкретния случай осъществява функции, сходни с тези на органите на съдебната власт. Подсъдимата О. И. А., редовно призована не се явява и не взема становище. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди релевираните в касационната жалба оплаквания, доводите на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното : С присъда от 24.10.2019 г., постановена по нохд №11888/2019 г., Софийски районен съд е признал подсъдимите В. П. К. и О. И. А. за невиновни и на основание чл.304 от НПК ги е оправдал в извършване на престъпление по чл.290 ал.1 във вр.с чл.20 ал.3 във вр.с ал.1 от НК- за подсъдимия К. и по чл.290 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 във вр.с ал.1 от НК- за подсъдимата А.. По протест на Софийска районна прокуратура, пред Софийски градски съд е било образувано внохд №651/2020 г., приключило с въззивна присъда №80 от 03.07.2020 г., с която е била отменена първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимата О. А. е била призната за невиновна и оправдана по обвинението й по чл.290 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 във вр.с ал.1 от НК, като вместо това същата е била призната за виновна в това, че на 21.11.2017 г. в [населено място], [улица], в нотариална кантора на нотариус М. К., пред надлежен орган на власт- нотариус М. К., вписана под №/номер/ в нотариалната камара, с район на действие Софийски районен съд, като свидетел в производство по обстоятелствена проверка за констатиране правото на собственост на В. К. П. по отношение на имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.401.151.1.16, находящ се в [населено място], [улица], по нотариално дело №273/2017 г. устно и съзнателно потвърдила неистина, че В. К. П. владее над десет години самостоятелен обект в сградата с идентификатор 68134.401.151.1.16, находящ се на посочения адрес, поради което и на основание чл.290 ал.1 от НК и чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК й е наложил наказание пробация със следните пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от шест месеца, два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от шест месеца. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. На първо място е необходимо да се отбележи, че въззивният съдебен акт досежно потвърждаването на първоинстанционната присъда в частта, в която подсъдимият В. П. е бил признат за невиновен и оправдан по обвинението му по чл.290 ал.1 във вр.с чл.20 ал.3 от НК е влязъл в сила. В тази част въззивната присъда има характер на решение и не подлежи на преглед по реда на касационното производство. Независимо, че в жалбата оспореното кредитиране на показанията на свидетелите Н., А.-Л. и Ч., в контекста на приетия от въззивната инстанция фактически извод, че „спрямо процесния имот не е осъществявана фактическа власт от никого, вкл. и от подсъдимия П.“, е свързано с касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, същото по своя характер представлява оплакване за необоснованост. Необосноваността не представлява касационно основание по смисъла на чл.348 ал.1 от НПК, поради което Върховният съд не дължи произнасяне по него. ВКС не е инстанция по фактите, не може да ревизира приетите такива от контролирания съд и се произнася във рамките на установената от него фактическа обстановка, като проверката му се свежда до това дали са допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането и оценката на доказателствата, начина на формиране на вътрешното убеждение на съда и правилното приложение на материалния закон. В касационната жалба не се претендира да са допуснати съществени процесуални нарушения от градския съд. Единствено за пълнота следва да се посочи, че в правомощията на решаващия съд е да кредитира с доверие фактическите данни, съдържащи се в някои гласни доказателствени източници, а други да отхвърли като необективни, стига да изложи убедителни съображения за взетото решение и преценката му да е изведена въз основа на тяхното действително съдържание. По настоящото дело, въззивният съд е направил подробен анализ на оспорените показанията на тримата свидетели, съпоставил ги е с останалите доказателствени материали и убедително е защитил в мотивите към присъдата направения извод за тяхната обективност и достоверност. На следващо място, Софийски градски съд не е допуснал нарушение на материалния закон, отхвърляйки тезата на първостепенния съд за това, че нотариусът не е орган на власт. Изложените от въззивната инстанция съображения в тази насока се споделят от настоящия касационен състав. Независимо, че в жалбата не са посочени никакви доводи, обосноваващи обратната хипотеза/възприета от първата инстанция/, а само декларативно е изразено несъгласие с правния извод на въззивния съд, доколкото това оплакване се поддържа, ВКС намира за необходимо да вземе отношение по него. Макар фигурата на нотариуса да не е включена сред органите на власт по смисъла на чл.93 т.2 от НК, неговите действия и възложените му функции се приравняват с тези на съдията и това е така, тъй като съгласно чл.2 ал.1 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност „нотариусът е лице, на което държавата възлага извършване на предвидените в закона нотариални действия“ / в този смисъл Р №461/2004 г. по н.д. №27/2004 г. на Второ н.о на ВКС/. Нотариалното производство, имащо за цел да удостовери правото на собственост върху недвижим имот на лица, които не притежават документ за правото си, е уредено в чл.587 от ГПК. Касае се до охранително производство, различно от производството по извършване на правни сделки с нотариални актове- чл.569 т.1 от ГПК и по удостоверяване на други факти, посочени в чл.569 т.2 от ГПК. Една от двете хипотезите за издаване на нотариален акт по реда на чл.587 от ГПК , е издаване на нотариален акт, удостоверяващ право на собственост по давност въз основа на обстоятелствена проверка –чл.587 ал.2 от ГПК. В рамките на това производство нотариусът извършва действия по събиране на доказателства- изслушва свидетели, преценява ги по свое убеждение и се произнася с мотивирано постановление, с което признава или не признава молителя за собственик. Въз основа на това постановление, ако собствеността е призната, нотариусът издава нотариален акт-чл.587 ал.3 от ГПК. В това производство нотариусът не удостоверява юридически факти, а се произнася по съществуването на едно право. Ето защо, съдържащата се в нотариалния акт по чл.587 от ГПК принадлежност на правото на собственост, представлява правен извод на нотариуса, а не удостоверен от него факт. По тази причина дейността на нотариуса в това производство не е свидетелстваща, каквато е при останалите нотариални производства, а решаваща /ТР №11/2012 г. на ОСГК на ВКС/. Следователно нотариусът, пред когото се е развило производството и който е издал констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка, като орган по охранителното производство осъществява юрисдикционни функции, присъщи на органите на съдебната власт. На следващо място, след като чл.82 ал.1 от ЗННД предвижда съдията по вписванията при районния съд да извършва нотариална дейност, когато няма нотариус в района, то по аргумент на по-силното основание следва, че законодателят третира нотариуса като натоварен с упражняването на властнически функции. Освен това, за да е налице лъжесвидетелстване е необходимо субектът на това престъпление да има качеството на свидетел. От това следва ,че „надлежните органи“ пред които той може да депозира лъжливите си показания са тези, които разпитват свидетели: съд, прокуратура, разследващи органи, административни юрисдикции, както и нотариусът, като орган на охранителното производство по чл.587 от ГПК. В производството нотариусът извършва разпит на свидетели, като преди това ги запознава и предупреждава за отговорността, която те носят по чл.290 от НПК. След преценка на събраните доказателства нотариусът прави своя извод относно принадлежността на правото на собственост като издава мотивирано постановление, а въз основа на него, ако признава собствеността, издава нотариален акт. Поради това, като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. По-нататък, първостепенният съд, за да приеме, че нотариусът не е орган на власт, е разгледал практиката на СЕС, по искове на Комисията на Европейските общности за установяване на неизпълнение на задължения по чл.43 ДЕО /чл.49 ДФЕС/ от страни членки на ЕС. За да разреши спора между ЕК и държавите- ответници по исковете, който спор е на плоскостта дали гражданството може да бъде пречка за упражняване на нотариалната професия, СЕС се е занимал и с въпроса дали нотариалната дейност в тези държави членки е свързана с упражняване на публична власт. Това е било необходимо доколкото държавите- ответници са се позовали на изключението от правото на установяване по чл.45 алинея първа от ДЕО. В тази насока в решенията на Съда /голям състав/ от 24.05.2011 г. по дело С-47/08 (Комисия/Белгия), дело С-50/08 (Комисия/Франция), дело С-52/08 (Комисия/Португалия), дело С-54/08 (Комисия/Германия), е посочено, че за да се прецени дали нотариусите упражняват публична власт е необходимо да се вземе предвид естеството на дейността, извършвана от представителите на тази професия в конкретните държави- ответници. Съдът е анализирал тяхната дейност, с цел установяване дали тя предполага пряко и конкретно участие в упражняването на публичната власт, като е основал проверката си на изследване на възложените им функции. В резултат на тази проверка СЕС е достигнал до извод, че нотариалната дейност, така както е определена в действащата понастоящем правна уредба на държавите ответници по исковете, не е свързана с упражняването на публична власт по смисъла на чл.45, първа алинея ДЕО. Изхождайки от горното, СЕС е постановил решения по горепосочените дела, че „като са наложили изискване за гражданство за достъп до професията нотариус, държавите- ответници не са изпълнили задълженията си по чл.43 ЕО“. Постановеното решение в производството за установяване на нарушение на държава- членка по чл.226 от ДЕО /чл.258 от ДФЕС/ по своя характер е декларативно, установително и констативно и има сила на пресъдено нещо. Решението е задължително за държавата, за която се отнася. То няма действие erga omnes, т.е единствено на държавата, чието поведение е определено като нарушение тежи задължението да се съобрази с него, като вземе всички необходими мерки. /С., А.. Съдът на ЕС. Институт по международно право. Институт по европейско право. 2011 /. Независимо от това, българското законодателство, касаещо надлежно упражняване на нотариална дейност е приведено в съответствие и не е в противоречие с цитираните решения. От друга страна обаче, решенията на СЕС в това производство имат сила на тълкуваното нещо. Съставът на неизпълнението, предмет на производството по чл.226 ДЕО / чл.258-259 ДФЕС/ се характеризира с два основни елемента, а именно: 1. задължението, произтичащо от Договорите и 2. неправомерното деяние, извършено от държавата. За разлика от неправомерното поведение, което е строго специфично за всяко отделно неизпълнение, идентифицирането на задължението, произтичащо от Договорите надхвърля рамките на конкретното дело. Това е така, тъй като правото на ЕС по принцип възлага едни и същи задължения на всички държави членки, от една страна, а от друга- в рамките на това производство СЕС по необходимост винаги пристъпва към тълкуване на разпоредби и принципи на правото на ЕС, източник на задължението на държавата членка-ответник. Тълкуването, което прави Съдът в решението си, се вписва в съответната разпоредба или принцип и става неделима част от нея. С други думи „силата на тълкуваното нещо“ засяга един от елементите на състава на нарушението, а именно задължението, произтичащо от Договорите. Силата на тълкуваното нещо не се отнася до другия елемент от състава на неизпълнението, а именно неправомерното деяние/поведение/. Това позволява на държавите членки да твърдят, че тяхното поведение е в съответствие със задължението, което е било предмет на тълкуване във вече постановено срещу друга държава членка съдебно решение, но не могат да оспорват обхвата и съдържанието на задължението си“. /К., А.. Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС. София: Сиела Н.. 2012/. Гореизложеното отнесено към коментираните решения на СЕС означава, че силата на тълкуваното нещо се отнася единствено до установения точен смисъл и значение на нормата, която поражда задължение за държавата- ответник, в случая това е чл.43 от ДЕО /чл.49 ДФЕС/, съгласно която „ограниченията върху свободата на установяване на граждани на държава –членка на територията на друга-държава членка се премахват…..Свободата на установяване включва правото на достъп до и упражняване на дейност като самостоятелно заето лице….., при условията определени от правото на държавата,където се извършва установяването за нейните собствени граждани…..“. Тълкуването на съответната норма или принцип, независимо, че съдебното решение е постановено по отношение на конкретна държава членка, е универсално. Силата на тълкуваното нещо обаче, не обхваща в конкретните решения изводите, направени от СЕС по отношение на това, че нотариусите не осъществяват публична власт. И това е така по две причини: 1. изследването на този въпрос е свързано с установяването на „неправомерното поведение“ като елемент от състава на неизпълнението, защото защитата на държавите -ответници се основава на визирано в чл.45 алинея първа от ДЕО /чл.51 ДФЕС/ изключение от правото на установяване. С други думи тези държави оспорват твърденията на Комисията за неизпълнение на задълженията по чл.43 от ДЕО, посочвайки, че тяхното поведение обективно отговаря на изискванията на правото на ЕС, защото по отношение на нотариалната дейност е налице изключението по чл.45 алинея първа от ДЕО. 2. изводът в решенията, че нотариусите не упражняват публични функции е относим само до представители на тази професия в държавите –ответници, понеже само тяхната дейност е била предмет на преценка в контекста на това, дали тя влиза в обхвата на изключението по чл.45, първа алинея ДЕО. Това изрично е било отбелязано в решенията – „нотариалната дейност, така както е определена в действащата понастоящем правна уредба на държавите- ответници по исковете, не е свързана с упражняването на публична власт по смисъла на чл.45, първа алинея ЕО“. За разлика от дейността на нотариусите, изследвана в посочените по-горе решения на СЕС, която е свързана преди всичко със съставянето на удостоверителни актове / „нотариусът заверява документите, които страните му представят, като тези документи са израз на свободната воля и съвпадащите волеизявления на страните. Той проверява спазването на всички законови условия за сключването на сделката, но не може да променя съдържанието на акта, като единствено е възможно да откаже да завери представения от страните акт, когато той не отговаря на изискванията на закона“/, то дейността на българските нотариуси по издаването на нотариални актове по реда на чл. 587 от ГПК, не е удостоверителна, а решаваща и се приближава до тази на съда. Това е единственото изключение, защото поначало нотариалната дейност е свидетелстваща, а дейността на съда е решаваща. В този случай обаче нотариусът не документира юридически факти, а се произнася по съществуването на едно право /ТР №94/87 г. на ОСГК/, като издава нотариален акт, който е официален диспозитивен документ, а не свидетелстващ. С оглед на всички изложени дотук съображения, настоящият касационен състав намира за неоснователен довода, наведен в касационната жалба, че нотариусът не представлява надлежен орган на власт. На следващо място, касаторът оспорва субективната съставомерност на престъплението по чл.290 ал.1 от НК, в извършването на което подсъдимата А. е призната за виновна. На л.52 от въззивното дело, градският съд е изложил подробни и верни съображения, свързани с наличието на пряк умисъл у подсъдимата А.. Действително същата не е присъствала нито на отключването на процесния имот на 25.02.2016 г., нито на провеждането на общите събрания на етажната собственост на сградата, находяща се на [улица] . Независимо от това обаче, твърдейки пред нотариус К., че през 2007 г. по предложение на В. П. тя е съхранявала в процесния имот кашони с лични вещи, докато е правила ремонт в дома си и оттогава знае, че ключът е в него и той го ползва като негов, е потвърдила неистина, тъй като по делото несъмнено е установено, че не само П., а и никой друг след 2003 г. до 25.02.2016 г. не го е ползвал, като това е и датата, на която съпроцесника й се е снабдил с ключ от помещението. При това положение, подсъдимата А. много добре е съзнавала, че е невъзможно тя да остави лични вещи в имота през 2007 г., тъй като по това време П. не е имал достъп до него, но въпреки това е свидетелствала за този факт. Съдът осмисли възможността подсъдимата евентуално да е сгрешила годината, но отхвърли тази възможност, защото в показанията си пред нотариуса, същата категорично е посочила, че си спомня годината /началото на 2007 г./ по ремонта, който е правила в дома си, т.е посочената от нея година е обвързана с друго събитие от нейния личен живот. След като към 2007 г., В. П. не е ползвал процесния имот и не е имал ключ от същия, не е възможно подсъдимата да е държала там свой вещи по предложение на П., поради което същата е съзнавала, че потвърждава неистина пред нотариуса. Депозираното от нея неистинно изявление е било от съществено значение за преценката, че П. владее имота непрекъснато в продължение на десет години- основание за придобиване право на собственост върху недвижим имот по давност. По изложените съображения, ВКС счита, че не е налице претендираното от касатора касационно основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, поради което прие, че следва да остави без уважение касационната жалба, а атакуваният съдебен акт- в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда №80 от 03.07.2020 г., постановена по внохд №651/2020 г. по описа на Софийски градски съд, НО. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/