Р Е Ш Е Н И Е
№ 61
София, 08.07.2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в ОТКРИТО съдебно заседание на седми март две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретар Ани Давидова
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 669 /2010 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Й. Х. В.- П. и Е. Г. П., и двамата от [населено място] обжалват и искат да се отмени Решение 19.10.2009 година, постановено по гр. възз.д. Nо 3632/2007 година на Софийския градски съд по отхвърлените искове по чл. 108 ЗС на вилна сграда и идеални части от дворно място в [населено място], кв. П., заявени срещу Ю. М..
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение, е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон,основание за отмяна по чл. 281 т.3 ГПК.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация Ю. М. чрез адв.М.К. САК, с който се оспорват релевираните отменителни основания.В съдебно заседание се поддържат доводи за законосъобразност на обжалваното решение.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията по чл. 291 ГПК и чл.293 ГПК, намира :
Производството е висящо в частта , с която Й. В.- П. и Е. П. са предявили срещу Ю. М. искове по чл. 108 ЗС за предаване владение на част от собствен недвижим имот- а именно западната част от вилна сграда, построена в дворно място от 965 кв.м. в в.з. „Г.” кв. П.- С. парцел IV-1268 от кв. 7 по плана на местността и 330/965 идеални части от дворното място, поддържайки , че ответникът Ю. М. ползва без правно основание тези част и не желае доброволно да я освободи въпреки отправената покана за доброволно изпълнение.
С обжалваното решение , Софийският градски съд при повторно разглеждане на делото като въззивна инстанция / след отменително решение на ВКС/ е оставил в сила решението на първата инстанция , в частта , с която са отхвърлени предявените от Й. и Е. П. срещу Ю. М. искове на основание чл. 108 ЗС за предаване владението на западната част от вилата, построена в парцел IV- * от кв. 7 по плана на вилна зона „Г.” кв. П.- С.. Прието е, че ищците не са доказали , че са собственици на ревандикираната част от вилната сграда и дворното място.
Прието е , че доводите на ищците за липсата на правно защитим интерес от страна на ответника, даващ правото да се оспорва действителността на сделката с държавата/ договор за изкупуване на идеална част от имота/ поради липсата на самостоятелни права по отношение на спорния имот , са неоснователни, като по същество е прието, че Договорът за покупко-продажба от 1997 година , на който ищците основават правата си на собственост по отношение на спорната част , е нищожен.
Прието е , че ответникът по ревандикационен иск винаги има правото да оспорва придобивното основания на ищеца , тъй като за него не е без значение кой е собственик на вещта, дори когато не твърди ,че вещта е негова.
За да се постанови крайния резултат и се отхвърлят исковете , решаващият съд е приел, че сделката-Договор от 1997 година , легитимиращ ищците като собственици на цялата сграда и дворно място е нищожен, поради противоречие със закона.
Допустимостта на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК е обусловена от установеното противоречиво разрешаване от страна на въззивния съд на въпроса за обхвата на проведения по делото косвен инцидентен съдебен контрол на влязъл в сила административен акт/ конкретно този за узаконяване на сградата / разрешението по Решение Nо 203/2009 г. на ВКС-III отд. , както и на въпроса за наличието на правно защитим интерес на ответника за оспорване чрез възражение правата на собственост на ищците, придобити чрез правна сделка , като нищожна и за допустимостта да се разгледа такова възражение,когато оспорващият ответник не противопоставя собствени права , с Определение Nо 374/7.05.2009 година по гр.д. Nо 110/2009 година на ВКС-I отд..
Като прецени наведените доводи на страните и изложени съображения по представената съдебна практика и на основание чл. 291 ГПК , настоящият състав приема:
Защитата на ответника по същество, срещу основателността на претендираното от ищците материално право, съставлява поредица, подчинена по време и начин на установените правила от действащия процесуален закон / арг. чл. 131 ГПК / процесуални действия на страната , с които същата противопоставя на твърденията на ищеца, своята правна позиция по спора относно твърдяните в исковата молба фактите и правните им последици. Тези процесуални действия могат да бъдат в насока на оспорване, отричане, признание, възражение, доводи относно последиците на фактите.
Възраженията,общоприети като правоизключващи, правопогасяващи или правоунищожаващи , релевирани от ответника в хода на съдебния исков съдебен процес , винаги са били и са допустимо процесуално средство за защита по същество срещу предявения спрямо него иск . Касае се до процесуално средство за защита срещу основателността на заявения иск ,чието упражняване и доказване цели да обори материално-правната легитимация на ищеца като носител на защитимото субективно материално право и приключване на процеса с произнасяне на решение , с която защитимото право на ищцовата страна бъде отречено изцяло или отчасти, т.е. цели ответникът да получи изгоден за него правен резултат , ползващ се със силата на пресъдено нещо.
Въпросът за наличието на правно защитим интерес на ответника за оспорване чрез възражение правата на собственост на ищците, придобито чрез правна сделка , като нищожна и за допустимостта да се разгледа такова възражение,когато оспорващият ответник не противопоставя собствени права , следва да се разреши в широк аспект, като се приеме за правилен, посочения извод на ВКС по Определение Nо 374/7.05.2009 година по гр.д. Nо 110/2009 година на ВКС-I отд. по чл. 288 ГПК и постановеното съответно по реда и на основание чл. 290-293 ГПК Решение Nо 86 от 07.04.2010 година по гр.д. Nо 110/2009 година на ВКС-I отд. , а именно , че релевираните възраженията , макар и да не изискват постановяване на изричен дипозитив на съдебното решение , подлежат на разглеждане и решаващият съд дължи произнасяне , независимо от това дали ответникът противопоставя собствено субективно материално право след като целта на оспорването е да се обори материално-правната легитимация на ищците по иска за собственост.
Оспорването от страна на ответника на материално-правната легитимация на ищеца като собственик по заявен положителен установителен иск, ревандикационен или конститутивен/ иска за съдебна делба / е допустима форма на защита по същество и вменява в тежест на ищеца да докаже фактите , въз основа на който твърди , че притежава защитимото от него парво на собственост. Възражението за нищожност на правната сделка , като придобивно правно основание , е от категорията на правоизключващите и цели да изключи определен факт или фактически състав/ сделка/ като основание за възникване на правото.Ответникът има право да проведе защитата си по същество като оспори действителността на правната сделка, релевирайки възражение за нищожност.
С оглед на изложеното следва , че изводите на възивния съд за неоснователност на доводите на ищците, че липсата на правно защитим интерес от страна на ответника, не му дава правото да се оспорва действителността на сделката - договор за изкупуване на идеална част от имота, поради липсата на самостоятелни права по отношение на спорния имот , както и изводът , че ответникът по ревандикационен иск винаги има правото да оспорва придобивното основания на ищеца , тъй като за него не е без значение кой е собственик на вещта, дори когато не твърди,че вещта е негова, са правилни.
По отношение на поставения въпрос за обхвата на проведения по делото косвен инцидентен съдебен контрол на влязъл в сила административен акт/ конкретно този за узаконяване на сградата / и разрешението по Решение Nо 203/2009 г. на ВКС-III отд., следва да се приеме , че изразеното становище по цитираното решение е относмо, правилно и съответно приложимо.
С цитираното решение е прието, че съдебната практика няма колебания относно допустимостта на т.н. косвен съдебен контрол на административни актове, пораждащи гражданско -правни поледици за страната , която ги представя в рамките на висящия исков процес относно тяхната валидност. Нищожността на административния акт може да бъде релевирана в рамките на един гражданско—правен спор и съответно констатирана от гражданския съд в рамките на задължението му за преценка на правопораждащите факти, доколкото конкретен административен акт има значение за конкретния материално-правен спор. По този въпрос настоящият състав няма различно виждане освен , че при осъществяването на косвения съдебен контрол за валидност на административен акт , решаващият съд следва да съобрази и съдебна практика по Тълкувателно решение Nо 78/1973 на ОСГК на ВС, постановена в смисъл, че в рамките на задължителната преценка на правопораждащите факти , решаващият съд може да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това, без да го изменява или отменява , да приеме съществуването или не на определение правоотношение, и изцяло разясненията, дадени с ТР 1/1991 година на ВС ОСГК, касаещи понятието нищожност на административния акт, когато последния е издаден при компетентност на административния орган.
Въпросът за допустимостта в рамките на един гражданско-правен спор да се релвират доводи за материално-правна незаконосъобразност на административния акт не може да получи еднозначен отговор.
Изразеното с посоченото решение на ВКС становище , че след като ответникът е засегнат от гражданско-правните последици на административния акт / в случая по силата на който е отстъпено право на строеж/ , то съдът следва да проведе косвен съдебен контрол за материално-правна законосъобразност- т.е. дали при издаването му са спазени и действащите материални закони, може да бъде споделено като парвилно.
Съдебна практика и в други решение на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК / Решение Nо 679 от 13.01.2010 година по гр.д. N 1496/2008 година –I отд./ приема , че след като административното производство се развира между заинтересованите лица- молители и административния орган и в това производство не се разглеждат спорове за материално право, то следва , че в рамките на висящ исков граждански процес , при спор за правото на собственост, третите лица , засегнати от последиците на административния акт, да могат да се защитят правото си на собственост като оспорят законосъобразността/ процесуална и материално правна / на административния акт и това оспорване следва да бъде разгледано при релевиран довод от страна на ответника , като трето засегнато от поледиците лица, в рамките на осъществяваната защита по същество и доколкото процесният административен акт е издаден в нарушение на установен процесуален ред или в нарушение на материалната компетентност на административния орган. Въззивният съд , като решаваща по съществото на делото инстанция следва да съблюдава установената задължителна практика, тъй като от една страна се касае до процесуална възможност , която засегнатата страна може да упражни в рамките на исковия процес по спора за съществуването на спорното вещно право като оспори административна процедура , по която не е бил страна , а от друга страна –упражненото възражение като защитно средство срещу заявения иск задължително следва да бъде разгледано от въззвината инстанция в установените за нея правомощия –арг. чл.271 ал.1 ГПК, но само ако правните последици на административния акт засягат и правната сфера на ответника. Ако правната сфера на ответника не се засяга от административния акт, то последният няма правен интерес от оспорването защото не защитава свое имуществено право.
С оглед на изразеното становище по поставените спорни и обусловили изхода на делото пред въззивния съд правни въпроси и като съобрази доказателствата по делото във връзка с релевираните основания за отмяна , настоящият състав на ВКС намира касационната жалба за основателна.
Ищците Й. Х. В.-П. и Е. Г. П. установяват материално правната си легитимация на собственици на имот: ДВОРНО МЯСТО от 965 кв.м. , парцел IV- * в кв. 7 по плана на вилна зона „Г.” кв. П.- С., заедно с построената в това място едноетажна масивна вилна сграда от 76 кв.м. с гараж и три мазета под сградата, на основание: Договор за продажба по НА Nо */1986 година, Договор за дарение по НА Nо */87 година и Договор от 10.12.1997 година за продажба на 330/965 идеални части от процесното дворно място и ½ идеална част от построената масивна едноетажна вилна сграда.
Правилно и законосъобразно , решаващият съд е приел за допустимо и е разгледал възражението на ответника Ю. М. за нищожност на Договор от 10.12.1997 година за продажба/ изкупуване от държавата/ на 330/965 идеални части от дворно място , парцел VI-* в кв. 7 вилна зона „Г.” кв. П., заедно с ½ идеална част от построената в мястото вилна сграда , но неправилно е приел това възражения за основателно.
Изводите за нищожност на процесния договор от 1997 година са неправилни, направени в разрез с доказателствата по делото и закона . Сделката между Държавата и ищцата Й. Х. В.-П., е действителна , валидна и е породила вещно-правните последици.
Договорът от 1997 година не е нищожен, същият има за предмет на сделката притежаваните и надлежно разпоредени от Държавата вещни права по отношение на части от процесния имот – 330/965 идеални части от дворно място и съответната ½ идеална част от построената в имота и преустроена , при одобрения архитектурен проект от 1997 година , еднофамилна масивна вилна сграда.
За да приеме, че сделката е валидна, настоящата инстанция при повторно разглеждане на делото, приема за следното.
1./ С влязлото в сила Решение Nо 103 от 15.02.1984 година на ВС на НРБ по гр.д. Nо 298/1983 година , е прогласена нищожността на договор за покупко-продажба от 05.08.1967 година , обективирана в НА Nо */1987 година , сключен между М. Д. В. и И. Й. С., като сключен за заобикаляне на закона, а именно ЗРПВПВННИ и на основание чл. 34 ал.2 ЗЗД е отнето даденото от страните в полза на Държавата , като Ю. С. М. е осъдена да предаде полученото по договора и отнетото в полза на държавата - 330/965 идеални части от дворно място, парцел VI-* в кв. 7 вилна зона „Г.” кв. П., заедно югозападната част от сградата .
2,/ Въз основа на това решение е издаден и А. Nо */ 04. 09. 1986 година, като конфискувания недвижим имот е описан като : „западна част от вилата близнак, която се състои от стая, антре , тераса и мазе , заедно с от 330/965 кв.м. от дворното място парцел VI-* в кв. 7 вилна зона „Г.” кв. П..
3./През 1997 година за същия имот е издаден нов АчДС Nо 349/21.10.1997 година , в който акт като държавна собственост е описан следния недвижим имот- „ дворно място от 330/965 кв.м. идеални части и ½ идеална част от вила със застроена площ от 76 кв.м.”Този акт за държавна собственост / а няма никакъв спор , че именно държавата е титуляр на правото на собственост , но спорът е дали е собственик на реална част от вилата и съответни идеални части от дворното място или на разпоредената с договора от 1997 година ½ идеална част от вилната сграда, заедно с посочените идеални части от терена.
4./ Проектът за узаконяване на вилната сграда като еднофамилна е одобрен през 1991 година , с Акт за узаконяване Nо 0088/09.05.1991 година и няма спор , че е реализиран на място и отменен , а проектът , одобрен през 1997 година , след отмяната на предходния проект , с Акт за узаконяване Nо 074 от 22.08.1997 година, при посочената разлика - отваряне на врата между обособените две части , е влязъл в сила през същата година-1997 година.
Приемайки , че като влязъл в сила индивидуален административен акт , този проект, съставляващ административен акт с гражданско-правни последици, засягат само титулярите на правото на собственост на обекти в парцел VI- * в кв. 7 вилна зона „Г.” кв. П.,- т.е. само правата на собственост на Д. и на Й. Х. В. , настоящият състав счита , че само те биха могли в рамките на гражданско правен спор по общия ред да искат да се провери налице ли са били предпоставките на материалния закон за узаконяването като съответстващо на законите волеизявление на компетентния оторизиран държавен орган. Ответникът по исковете Ю. М. няма защитими вещни права от отношение на имота, поради което , макар и да оспорва и да иска доказване на легитимацията на ищците като собственици, то същата не може да оспорва материална законосъобразност на административен акт , въз основа на който са настъпили промени в отношенията на титулярите на правото на собственост по отношение обектите на собственост.
С оглед на горното и изложените по реда на чл. 291 ГПК правни съображения , настоящият състав на ВКС приема , че с обжалваното решение въззивният съд е допуснал нарушения на процесуалните правила като се е произнесъл по доводи на ответника по иска и обсъждал доказателства извън рамката на правомощията си като инстанция по същество .
Отделно от разширения обхват на преценка на доказателствата касаещи недопустимото възражение относно материалната незаконосъобразност на Акта за узаконяване на сградата от 1997 година , въззивният съд неправилно е ценил доказателствата , като не е зачел произтичащите последици на влезлия в сила административен акт.
Съгласно проектът за узаконяване на вилната сграда и издадения АчДС Nо 349/21.10.1997 година , в процесния имот - парцел VI-* в кв. 7 вилна зона „Г.” кв. П., към момента на сключване на Договора за продажба от 10.12. 1997 година е налице изградена еднофамилна масивна вилна сграда на 76 кв.м., в режим на съсобственост между собствениците на дворното място при РАВНИ ПРАВА / т.е. при права по ½ идеална част по арг. на чл. 30 ал.2 ЗС/.
Въззивният съд е следвало да зачете констатациите на акта за собственост, без да има правото и задължението на преценка на законосъобразността на проекта за узаконяване и провеждането на косвен съдебен контрол. Възприетият извод , че проектът не може да се зачете , защото съгласно първият проект от 1962 година има изградени два самостоятелни обекта, че именно единият от тях е разпореден в полза на ищцата от нейния баща / НА Nо */1986 година / и това е налична на ползване на сградата, се явяват неотносми към спора, тъй като отразената по АчДС Nо 349/21.10.1997 година , съсобствеността е в резултат на един последващ юридически факт от 1997 година- надлежното преобразуване на двата обекта в един по силата на разрешение , издаден по желание на съответните титуляри на правото на собственост на терена и санкцията на оторизираните административни органи.Изводите на въззивния съд са неправилни и поради несъобразяването им с доказателствен материал по делото- в т.ч. и Решение Nо 898/ 12.08.1998 година постановено по гр.д. Nо 266/1998 година на ВКС , постановено реда на чл. 225 и сл. ГПК, редакция до ДВ. бр.59/1997 година, с което изрично е посочено , че т.н.”западен близнак” няма самостоятелност като обект на парвото на собственост.
Направеното от Ю. М. оспорването , че процесния договор от 10.12.1997 година , като правопораждащ собствеността за ищците юридически факт, от гл.т. на това за какво е постигнато съгласие между съконтрахентите по сделката и това , какви са притежаваните права по легитимиращите ги за собственици документи - АчДС 349/1997 година, е неоснователно. Узаконеният проект от 1997 година с Акт за узаконяване Nо 074 от 22.08.1997 година. , може да бъде оспорен като констатация за отразените в него обстоятелства само от лицата , чиито права се засягат т.е. от титулярите на правото на собственост , но не и да се повдигат служебно от съда или от ответника – в случая Ю. М., която към този момент е само наемател в имота.
С оглед на изложеното следва , че релевирания с касационната жалба довод за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение поради разширен е обхвата на косвения съдебен контрол , като е недопустимо приложен спрямо влязъл в сила стабилен индивидуален съдебен , е обосновано.
Незаконосъобразно се явява решението на въззивния съд и досежно изводите за нищожност на Договора от 10.12.1997 година поради противоречие със закона, изразяващо се в нарушение реда за разпореждане от страна на държавата с реални части от съсобствен недвижим имот- чл. 36 ЗС във вр. с чл. 72 от ППЗДС/отм./ действаща към 10.12.1997 година . След като Държавата към посочената дата е съсобственик именно на идеални части съответно от сградата и парцела , то изводите на възззивния съд , че се касае до продажба на реални части в противоречие със закона сочените нарушение на правилата на материалния закон, се явяват неотносими към конкретната хипотеза и не може да се отрече приложимостта на чл. 36 от ЗС, нито събраните доказателствата по делото за точното спазване на установените изисквания на правната норма..
По изложените съображения и на основание чл. 295 ГПК , настоящият състав намира , че обжалваното решение бъде отменено и вместо него се постанови ново решение , с която заявените искове по чл. 108 ЗС срещи Ю. С. М. бъдат уважени.
При изложените съображения за правно релевантните факти, настъпилите правни последици , процесуални възможности за защита на ответника и приложимо материално право, следва да се приеме за безспорно , че при условията на пълно и главно доказване , ищците Й. Х. В.- П. и Е. Г. П. са доказали правата си на собственост/ отчасти индивидуална собственост на ищцата и отчасти в режим на съпружеска имуществена общност/ на следния недвижим имот- ДВОРНО МЯСТО от 965 кв.м. , парцел IV- * в кв. 7 по плана на вилна зона „Г.” кв. П.- С., заедно с построената в това място едноетажна масивна вилна сграда от 76 кв.м. с гараж и три мазета под сградата, на заявените придобивни основания: Договор за продажба по НА Nо */1986 година, Договор за дарение по НА Nо */87 година и Договор от 10.12.1997 година за продажба на 330/965 идеални части от процесното дворно място и ½ идеална част от построената масивна едноетажна вилна сграда, сключен с Д..
С оглед на изрично постановеното определение по реда на чл. 109 ал.4 ГПК / отм./ и лисата на спор в рамките на притеклия процес , следва , че именно ответника Ю. С. М. се намира в имота, ползвайки части от него- а именно западната част от вилата , построена в парцел IV-* в кв. 7 по плана на вилна зона „Г.” кв.П. , ведно със съответните 330/965 идеални части от парцела.
При събраните по делото писмени доказателства - Уведомително писмо Nо РД 94-Ю-26114.03.2000 година , копие на Телеграма Nо 113276 от 27.03.2000 година до Ю. М., Заповед Nо ЖН-06-27/ 20.08.1990 година на ОбНС „П.”, следва , че Ю. М. се намира без основания в имота на ищците, тъй като наемното правоотношение с държавата е прекратено, а трансформирания в безсрочен наемен договор с купувачите на държавната собственост е прекратен едностранно от новите собствениците.
По искането за разноски е основателно предвид основателността на заявения иск, направено е своевременно и следва да бъде уважено в размер на сумата 1575 лв./ хиляда петстотин седемдесет и пет лева/ за всички инстанции, като в тези разноски не се включва заплатена сума от 1000 лв. / хиляда лева/ адвокатски хонорар за втори адвокат пред въззивния съд, тъй като страната има право на разноски за един адвокат.
По изложените съображения и на основание чл. 295 ал.1 и ал.2 ГПК, състав на ВКС-второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА Решение 19.10.2009 година, постановено по гр. възз.д. Nо 3632/2007 година на Софийския градски съд по отхвърлените искове по чл. 108 ЗС на вилна сграда и идеални части от дворно място в [населено място], кв. П., заявени срещу Ю. М. и вместо него п о с т а н о в я в а :
ОСЪЖДА Ю. С. М. с ЕГ Nо [ЕГН], жив. С.-кв.П.-вилна зона Г. ул.”.” Nо 2, ДА ПРЕДАДЕ на Й. Х. В.- П. и Е. Г. П. , и двамата от [населено място],[жк]бл. 189 вх.А ап. 20 ВЛАДЕНИЕТО на ползваната от нея без основание части от следния недвижим имот : стая и коридор с мивка в западната част от вилата , построена в парцел IV- * в кв. 7 по плана на вилна зона „Г.” кв.П. , ведно със съответните 330/965 идеални части от парцела, на основание чл. 108 ЗС, както и ДА ЗАПЛАТИ сумата от 1575 лв./ хиляда петстотин седемдесет и пет лева/ разноски за всички инстанции.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |