Р Е Ш Е Н И Е                                            № 300                                София, 28.06.2010 г.                                   В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение  в  съдебно заседание  на двадесет и пети март две хиляди и десета година в състав                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА                                         ЧЛЕНОВЕ:  МАРГАРИТА СОКОЛОВА                                                                  ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА   с участието на секретаря Емилия Петрова                                                             изслуша докладваното от  съдията Д. Василева гр. дело № 169/ 2009 г. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 1* от 15.12.2009 г. по гр.д. № 169/ 2009 г. е допуснато касационно обжалване на решение №541 от 20.10.2008 г. по гр.д. № 567/ 2008 г. на Русенски окръжен съд, с което по повод предявен иск по чл.59 ЗЗД е прието, че собственик на един трафопост е ищецът “М” Е. , гр. Р., а не “Е” АД. Обжалването е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради констатацията, че по въпроса за собствеността на трафопостовете има противоречи съдебна практика. Според едното становище, което се поддържа и в обжалваното решение, собственик на трафопоста е търговското дружество, което го е придобило по пътя на преобразуването и приватизацията. Според другото становище тези обекти са държавна собственост, не се включват при приватизацията на държавните предприятия /ако чрез тях се снабдява с енергия повече от един потребител/ и следва да се изкупят от лицензираните енергийни предприятия. На основание чл.291, ал.1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение посочва, че намира за правилно второто становище, изразено в представените решения № 883 от 26.07.2007 г. по гр.д. № 1207/ 2006 г. на ВКС, 2 г.о. и р. № 1* от 5.11.2008 г. по гр.д. № 3259/2007 г. на ВКС, 3 г.о. Относно собствеността на енергийните обекти принципът, залегнал в законодателството е, че те трябва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката, което е посочено в чл.58 от отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност и чл.40, ал.1, т.2 от действащия Закон за енергетиката. Затова §4, ал.1 от ПЗР на ЗЕ предписва, че енергийни обекти, които трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия, а принадлежат на трети лица, трябва да се изкупят от тях в осемгодишен срок от влизане на закона в сила. Във връзка с тази разпоредба е и текстът на §4, ал.11 от ПЗР ЗЕ, според който при приватизация на имуществото на фирми и дружества, в които има изградени енергийни обекти, те не се включват в предмета на сделката, а се прехвърлят на съответното енергийно предприятие. Изключение се допуска когато обектът снабдява с енергия само един потребител. Аналогични разпоредби са се съдържали и в §67, ал.2 и 9 ПЗР на предходния Закон за енергетиката и енергийната ефективност- ДВ бр.64/ 1999 г., отм. ДВ бр.107/ 2003 г. С тези разпоредби са създадени условия държавната собственост върху енергийните обекти, установена още с чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството от 1975 г. и чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството от 1948 г. да премине в собственост на енергийните предприятия. С оглед на изложеното следва да се приеме, че обжаваното решение на въззивния съд е неправилно, противоречи на цитираните материалноправни норми и затова следва да бъде отменено. От данните по делото е установено, че търговското дружество на ищеца е възникнало след приватизация на държавната фирма “М” гр. Р., която е изградила процесния трафопост. Трафопостът се ползва от ответника, като не е спорно, че той захранва и други потребители. Според ищеца при приватизацията на държавната фирма по силата на чл.17а ЗППДОП дружеството е придобило собствеността и на трафопоста и затова претендира обезщетение за ползването му за периода от 1.08. 2005 г. до 31.12.2005 г. За да уважи иска въззивният съд е изложил съображения, че това е именно придобивното основание / чл.17а ЗППДОП/, по силата на което ищецът се легитимира като собственик . С оглед на изложеното следва да се приеме, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон към фактите по делото. Основателни са възраженията на ответника, че в случая следва да намери приложение действащият към момента на приватизационната сделка § 67, ал.9 от ПЗР ЗЕЕЕ, според който трафопостът като енергиен обект не е следвало да се включва като предмет на приватизационната продажба, поради особения режим на тези обекти и изискването от държавни, те да станат собственост на енергийните предприятия. Налице е промяна във формата на собственост, която следва да се извърши по предписания от закона начин и затова нито собствениците, нито предприятията не могат необосновано да отказват да изкупят, съответно да продадат енергийните обекти- §67, ал.4 от ПЗР ЗЕЕЕ. С оглед на тези разпоредби следва да се приеме, че въпреки изграждането на трафопоста със средства на държавната фирма, поради забраната за включването му като предмет на приватизационната сделка, той не е станал собственост на ищеца и затова същият няма право на обезщетение за това, че обектът се ползва от ответника. Искът е уважен неправилно и след отмяна на решението подлежи на отхвърляне. Неоснователно е становището, което се поддържа от ищеца, че след като не е изтекъл определеният от закона 8 годишен срок за изкупуване и ответникът продължава да ползва обекта, той дължи обезщетение, тъй като право за такова обезщетение има само собственикът, а ищецът по изложените съображения няма такова качество. С оглед на изложеното и на основание чл.283, ал.1 ГПК настоящият състав на ВКС, І г.о.   Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 541 от 20.10.2008 г. по гр.д. № 567/2008 г. на Русенски окръжен съд и вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от “М” Е. гр. Р. против “Е” АД гр. В. за заплащана на сумата 8851 лв., представляваща частичен иск за обезщетение за ползване на един трафопост, находящ се в гр. Р., бул.”Л” № 135 за периода от 1.08.2005 г. до 31.12.2005 г. ОСЪЖДА “М“ Е. гр. Р. за заплати на “Е” АД, гр. В. разноски по делото за всички инстанции в размер на 1634 лв.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: