Р Е Ш Е Н И Е № 141 гр. София, 12.09.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на тринадесети юни две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретаря И. Рангелова в присъствието на прокурора Симов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 555 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимата Л. С. К. - Ж. против въззивно решение № 80/23.03.2016 г. на Пловдивски апелативен съд, първи наказателен състав, постановено по ВНОХД № 24/2016 г., с което е била потвърдена присъда № 55/12.11.2015 г. на Пазарджишки окръжен съд по НОХД № 369/2015 г. С тази присъда Пазарджишкият окръжен съд е признал подсъдимата Л. С. К. - Ж. за виновна в това, че на 10.01.2015 г., в [населено място], на [улица]срещу дом № .., при управляване на МПС – лек автомобил марка „О. Т.“, с рег. [рег.номер на МПС] , нейна собственост, нарушила правилата за движение – чл. 20 ал. 1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинила смъртта на К. С. Х., настъпила на 16.01.2015 г., като след деянието направила всичко, зависещо от нея, за оказване помощ на пострадалата, поради което и на основание чл. 343а ал. 1, б. „б“, вр. чл. 343 ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342 ал. 1 от НК, вр. чл. 373 ал. 2 от НПК и вр. чл. 58а ал. 1 от НК й е наложил наказание една година лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимата от право да управлява МПС за срок от една година. Произнесъл се е по веществените доказателства и е присъдил в тежест на последната заплащането на направените по делото разноски. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС от защитника на подсъдимата, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и при условията на алтернативност – оправдаване на подсъдимата по повдигнатото й обвинение или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд. Представя се и писмена защита. Повереникът на частните обвинители, както и лично явилият се частен обвинител Б. И. Х., намират жалбата за неоснователна и искат атакуваното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. Доводите за допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 339 ал. 2 от НПК, ограничило правото на защита на подсъдимата и свързано с липсата на собствен анализ от страна на апелативния съд на наведените във въззивната жалба възражения на защитата, не могат да бъдат споделени. При прегледът на извършената процесуална работа от контролираната инстанция ВКС установи, че в съответствие с правомощията си Пловдивският апелативен съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда и е направил обстоен анализ на всички съществени за вярното решаване на делото обстоятелства. Правилно е констатирал, че в съгласие с процесуалните правила производството пред Окръжен съд – Пазарджик е проведено по реда на глава 27 – чл. 372 ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК, като направеното от Л. К. - Ж. признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, е било доказателствено подкрепено. Видно от стр. 7-9 на атакуваното решение, апелативният съд е спазил изискванията на чл. 339 ал. 2 от НПК и е отговорил подробно и мотивирано на всички поставени от защитата възражения. Това важи и за тези, които са възпроизведените и в разглежданата в настоящото касационна жалба, и конкретно дали извършеното от подсъдимата представлява случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК с оглед момента, от който пострадалата е възникнала като опасност за движението, както и дали допуснатото от Л. К. - Ж. нарушение на правилата за движение правилно е квалифицирано като такова по чл. 20 ал. 1 от ЗДвП. Материалният закон е приложен правилно с потвърждаване на осъждането на подсъдимата по повдигнатото й обвинение, респ. с отказа да се приеме, че процесното деяние е случайно по смисъл на чл. 15 от НК, като всички изложени в обратния смисъл доводи на защитата са неоснователни. Разпоредбата на чл. 20 ал. 1 от ЗДвП е обща и възлага на водачите задължение да „контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“. Под контрол се разбира внимателно и всеобхватно наблюдение на пътната обстановка, респ. нейното изменение, както и всяко действие с органите на управление – което безспорно включва и задействането на спирачната система. Ако не се касае за нарушение, свързано с режима на скоростта, каквито данни по настоящото дело няма, хипотезите, които могат да бъдат обхванати от тази обща норма са много. В случая, въз основа на няколко назначени в хода на досъдебното производство автотехнически експертизи за изясняване механизма на процесното ПТП от фактическа страна е категорично установено, че с оглед скоростта на движение на МПС на подсъдимата (която е била от порядъка на 53 км./ч.), управлението му в условията на нощна видимост, тъмните дрехи на пешеходците и осветеността пред автомобила от късите му светлини, в конкретната пътна обстановка, при своевременна реакция от страна на Л. К. – Ж., тя е имала техническата възможност да спре преди точката на удара. Основната причина за настъпилото ПТП е закъснялата реакция на водача при възникналата пътна ситуация. Въззивният съд задълбочено е анализирал заключението на назначената на досъдебното производство по искане на защитата допълнителна автотехническа екпертиза, с която са направени изчисления за механизма на процесното ПТП с оглед момента, в който пострадалата се е намирала до двойната осева линия, преди навлизането й в лентата на движение на лекия автомобил. Предвид експертните изводи в последната и двете преходни инстанции са изложили подробни и убедителни доводи, защо не възприемат поддържаната и пред ВКС защитна теза, че пострадалата е възникнала като опасност не от момента, в който обективно е могла да бъде възприета от Л. К. – Ж. в зоната на осветения участък от фаровете на автомобила й, а когато е показала недвусмислено, че ще предприеме неправомерно пресичане на лентата на движение на подсъдимата, с които настоящият състав напълно се солидизира и не намира за необходимо да преповтаря. Въпреки това, на касатора трябва отново да бъде обърнато внимание на следното: Неправомерно предприетото пресичане на пътното платно от пострадалата и свидетеля К. още от самото начало е създало опасност за движението. Въз основа на конкретно изследваните и установени пътни условия, моментът, от който подсъдимата е имала обективната възможност да възприеме съществуващата опасност, е именно когато пешеходците са попаднали в осветения участък от късите фарове на автомобила й. При една по-голяма концентрация и съсредоточеност върху пътната обстановка и навременна реакция от страна на Л. К. – Ж., от техническа гледна точка ударът е бил предотвратим. С оглед обективните данни за механизма на пътнотранспортното произшествие и поведението на подсъдимата е очевидно, че последната не е изпълнила задължението си внимателно и всеобхватно да наблюдава пътната обстановка, което е обусловило и последвалото твърде закъсняло действане с органите на управление на МПС – задействането на спирачната система. В пряка причинна връзка с настъпването на съставомерния резултат е допуснатото от Л. К. – Ж. нарушение на чл. 20 ал. 1 от ЗДвП. Тя сама се е поставила в невъзможност да предотврати удара с неправилно пресичащата пешеходка, поради което и няма място за обсъждане приложението на чл. 15 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 80/23.03.2016 г. на Пловдивски апелативен съд, първи наказателен състав, постановено по ВНОХД № 24/2016 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ