Р Е Ш Е Н И Е № 263 гр. София, 16 юни 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 614 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. А. П., чрез защитника му адвокат Д. П. от АК – [населено място], срещу решение № 422 от 13 януари 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 1-ви въззивен състав, по внохд № 848 / 2013 година, с което е потвърдена присъда от 09 юли 2013 година на Окръжен съд – гр. Монтана, постановена по нохд № 20 / 2013 година по описа на този съд. Касационната жалба съдържа формално позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Всъщност, внимателният й прочит дава основание за извода, че предмет на оспорването е доказателствената дейност на съда и формираните в резултат на същата изводи по фактите, което ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Основното, отправено до съда искане, е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий, а алтернативното – за намаляване на срока на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от право да управлява МПС”. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият И. П. не участва лично, като не е намерен на посочените от него адреси. Представлява се от защитника си адвокат П., която поддържа жалбата при направените в нея възражения и изложени доводи в тяхна подкрепа. Частният обвинител З. Т. Г. и повереникът му адвокат К. Я. от АК – [населено място], също не участват лично пред ВКС, редовно призовани. Не са представили писмено становище по жалбата на подсъдимия П.. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда, с която подсъдимият И. А. П. е признат за виновен в това, че на 28. 08. 2011 година, в [населено място], област Монтана, при управление на моторно превозно средство (МПС) – лек автомобил „Опел ..........., в нарушение на правилата за движение – чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 116, предл. 1 от ЗДП, умишлено е причинил средна телесна повреда на З. Т. Г., изразяваща се в луксация на дясната раменна става, довела до трайно затруднение движението на крайника за повече от месец, поради което и на основание чл. 342, ал. 3, б. „б”, предл. 1, във вр. чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила, както и на лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия П.. Жалбата срещу въззивното съдебно решение е неоснователна. Направените в жалбата възражения срещу дейността на съда по анализ и оценка на доказателствата по делото и формираните изводи по фактите, касаят констатациите относно механизма на инкриминираното ПТП – поведението на пътя на подсъдимия и на пострадалия Г. и причината за удара на последния от автомобила на подсъдимия, характера на причиненото телесно увреждане и надлежността на неговото установяване - все обстоятелства, залегнали в основата на автотехническата и съдебно-медицинска експертизи, както и на комплексната експертиза и послужили за формиране на научните им изводи. Всъщност, жалбата съдържа собствената, на защитата, интерпретация на доказателствата по делото и твърдението за ненадлежна доказателствена основа на фактическите изводи на съда. В тази връзка е и основното искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Необходимо е да се отбележи, че идентични възражения са направени и пред въззивния съд и те са получили отговор във въззивното решение, видно от съдържанието на същото (с. 3 – 4 от решението). Доводите в касационната жалба за превратност в оценката на част от доказателствената съвкупност, не намират опора в данните по делото. Тези доводи визират основно заключението на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) на експерта д-р Д. (л. 104 от ДП, съдебен разпит на л. 84 от нох дело) и поставянето на нейните констатации и изводи в основата на съдебния акт, както и показанията на свидетелите Г. (пострадал, показания на л. 70 от нох дело), И. и К. (полицаи, л. 71-73 от делото), Я. (фелдшер, оказал първа помощ на пострадалия, л. 74), Н. Г., Р. Г., Й. Г., В. Н. (очевидци на пътния инцидент, л. 75-82 от делото) и тяхното кредитиране за достоверност. Твърди се, че посочените гласни доказателствени източници не установяват приетите от съда факти, а СМЕ се основава преимуществено на тях, не и на обективни медицински находки, каквито липсват по делото. Поради това, отказът на въззивния съд да допусне повторна СМЕ е ограничил процесуалните права на подсъдимия, защото е възпрепятствал установяването на обективната истина по делото. За да кредитира за достоверност показанията на посочените по-горе свидетели, съдът е оценил същите по действителното им съдържание и съобразно цялата доказателствена съвкупност. Механизмът на удара на пострадалия Г. е несъмнено установен, а и той не се оспорва с касационната жалба – фронтално, в средата на предната част на колата, управлявана от подсъдимия П.. На доводите за осъществяване на удара при опит на пострадалия да спре движещия се автомобил, съдилищата са отговорили достатъчно убедително, логично и разумно (л. 4 от мотивите на присъдата, с. 4 от въззивното решение). Впрочем, твърдения за такъв механизъм на удара се съдържат единствено в показанията на свид. М. П. (брат на подсъдимия, л. 83 от нох дело) и в обясненията на самия подсъдим (л. 27 от въззивното дело). Правилно и адекватно на цялата доказателствена съвкупност, съдържащите се в тези гласни доказателствени източници факти са преценени като изолирани и неподкрепени от други данни по делото. Показанията на всички останали свидетели, посочени по-горе, са последователни, безпротиворечиви вътрешно и помежду си и затова съдилищата са имали основание да ги кредитират за достоверност, което са и сторили. Експертната оценка за наличието и характеристиките на причиненото на пострадалия Г. увреждане, е извършена от д-р Д. и е базирана на показанията на свид. Я. и на свидетелите-очевидци Н. Г., Р. Г., Й. Г., В. Н., както и на писмените доказателства по делото – съдебномедицинско удостоверение (СМУ) № 133 от 2011 година (л. 115 от ДП), амбулаторен лист (л. 117 от ДП), фиш за спешна медицинска помощ (л. 119 от ДП). Свид. Я. е оказал първа помощ на пострадалия и е наместил още на мястото на произшествието раменната става след луксацията й, изготвил е фиша за спешна медицинска помощ и е транспортирал пострадалия до ЦСМП в [населено място], където в деня след инцидента той е бил прегледан от д-р Д. и е издадено посоченото СМУ. Съвкупната оценка на посочените доказателствени източници е дала на съдилищата основание за извода, че експертната оценка се базира на достоверни данни, личен преглед и надлежна медицинска документация, поради което е възприета като компетентна и обективна. Вярно е, че с оглед характеристиките си, увреждането не оставя обективни следи след наместването на раменната става и това е причината в рентгеновите снимки да не се констатират данни за фрактура, каквато и не е причинена, но това е изяснено в достатъчна степен по делото (вж. разпита на експерта на л. 84 от нох дело) и не дава основание за изводи, различни от направените. Изводите на Комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза (КСМАТЕ, експерти д-р Д. и инж. К., л. 123 от ДП) потвърждават посочените констатации и са категорични, последователни и безпротиворечиви по поставените им въпроси относно скоростта на движение на автомобила (29.8 км./ч.), зоната на осветеност на късите светлини на фаровете (35 м.), опасната зона за спиране на автомобила (16.7 м.), мястото на настъпване на удара на пътното платно и мястото на инициалния удар в тялото на пострадалия, както и относно наличието на обективна възможност за подсъдимия да спре преди настъпването на удара, ако същият бе предприел действия в тази насока, което той не е направил. Експертните изводи са направени на базата на събраните по делото преки доказателствени факти, поради което съдът не е имал основания да не ги възприеме като пълни, ясни и правилни. Като е кредитирал и приел посочените доказателства и експертни заключения и е отказал да кредитира обясненията на подсъдимия И. П. и показанията на свид. М. П. в частта им относно поведението на пътя на пострадалия З. Г. и механизма на настъпване на произшествието, съдът не е направил това произволно, а на базата на цялостен анализ и оценка на доказателствата по делото, при изложени съображения за това. Затова ВКС намира, че оплакванията в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съда по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, довели до неправилно приложение на закона по смисъла на чл. 348, ал. 2 от НПК, не намират опора в данните по делото. Съответствието между фактите и тяхната правна оценка обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Основният спорен по делото въпрос – за наличие на допуснато нарушение на правилата за движение от страна на подсъдимия и на пряка причинна връзка на неговото поведение на пътя с настъпилия вредоносен резултат, е решен правилно от съда. Същественото в случая е, че подсъдимият не е съобразил поведението си като водач на МПС със създадената на пътя ситуация (приближаваща се група хора, лоша осветеност и пр.), осъществил е противно на правилата за движение поведение (не само че не е спрял, но дори е ускорил движението на автомобила с единствената цел да излезе по-бързо от селото), като е пренебрегнал възможния резултат (увреждането на пострадалия Г.), допускал е настъпването му и се е примирявал с него. Така че, при изложените съображения за надлежността на доказателствената основа и правилното приложение на закона, не може да бъде удовлетворено искането за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Алтернативно направеното оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия П. наказание лишаване от право да управлява МПС също е неоснователно. За да определи на подсъдимия наказание лишаване от свобода при минималния размер от три години, предвиден в закона, съдът надлежно е съобразил установените по делото смекчаващи отговорността му обстоятелства. Правилен е изводът на съда, че не са налице предпоставки за приложението на чл. 55 от НК, доколкото наличните смекчаващи отговорността обстоятелства не биха могли да бъдат оценени като изключителни или многобройни. Срокът на наказанието лишавано от право да управлява МПС е съобразен с ограничението по чл. 49, ал. 2 от НК и с конкретната обществена опасност на деянието и подбудите за осъществяването му. ВКС не намира основания за намеса и смекчаване на отговорността на подсъдимия, който на практика е използвал автомобила си като средство за причиняване на увреждането на пострадалия, поради което и лишаването от възможност да управлява МПС правилно е определена за по-дълъг период от време. Така определени, наказанията удовлетворяват критериите по чл. 54 от НК и изпълняват целите на наказанието по чл. 36 от НК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 422 от 13 януари 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 1-ви въззивен състав, по внохд № 848 / 2013 година, с което е потвърдена присъда от 09 юли 2013 година на Окръжен съд – гр. Монтана, постановена по нохд № 20 / 2013 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.