Р Е Ш Е Н И Е № 154 София, 20.05. 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на седми май, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА при участието на секретаря Юлия Георгиева изслуша докладваното от съдията Н. Зекова гражданско дело № 899/2012 година. Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на решението по гр. д. № 15508/2011 г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлен искът на В. Н. срещу Д. ф. „З.” за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на сумата 6 324 лв.. Касацията е допусната с определение от 18. 02. 2013 г. поради допуснати противоречия с практиката на ВКС - т. 12 на ТР № 1/2001 г. ОСГК на ВКС и решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. След проверка на въззивното решение в посочената част, касационният съд приема следното: Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение на Софийския районен съд, с което е отхвърлен искът на Н. за сумата 6 324 лв. – обезщетение за оставането му без работа поради незаконно уволнение за времето от 04. 02. 2011 г. до 07. 02. 2011 г. вкл. и за времето от 04. 04. 2011 г. до 14. 09. 2011 г., като е приел, че през първия период Н. е бил в трудово правоотношение, което още не е прекратено, а оставането му без работа за времето на втория период няма връзка с обжалваното уволнение, а е резултат на прекратяване на последващо трудово правоотношение. Изводите на въззивния съд са необосновани, несъответни на доказателствата по делото. Съдът се е позовал на факта на връчване на заповедта за уволнение на Н. на 09. 02. 2011 г. и чл. 335 КТ, че това е момента на прекратяване на трудовия договор. Съдът обаче не е взел предвид другите безспорни доказателства по делото - заключение на вещото лице, че Н. е работил по прекратеното трудово правоотношение до 4. 2. 2011 г., а за времето от тази дата не е получала трудово възнаграждение. Обстоятелството, че Н. не е работил за времето от 4 до 7 февруари 2011 г. не е оспорено от работодателя. Заповедта за уволнение № 2622/19. 11. 2010 г., връчена на Н. на 9. 2. 2011 г., удостоверява прекратяване на трудовото правоотношение считано от 04. 02. 2011./ в приложеното копие погрешно е изписано 2010 г./ Заповедта съдържа подписите на двете страни – служителя и работодателя, т. е. удостоверява писменото им съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение считано от 4. 2. 2011 г.. Такова споразумение е допустимо съгласно чл. 119 КТ и съдът е следвало да го време предвид. В нарушение на закона, съдът е отхвърлил искането за обезщетение за времето от 04. 04. 2011 г. до 04. 08. 2011 г.. За прецизност на настоящото изложение, следва да се отбележи, че първоинстанционният съд в мотивите и диспозитива на решението си е посочил крайната дата 14. 09. 2011 г., каквото искане не е било направено от ищеца Н.. Неговата претенция е за крайна дата 04. 08. 2011 г., когато изтича шестмесечният период по чл. 225, ал. 1 КТ, считано от прекратяване на трудовото правоотношение на 4. 2. 2011 г. Безспорен е фактът, че за времето от 8. 2. до 4. 4. 2011 г. Н. е работил по друг трудов договор със същия работодател, видно от приложената заповед № 190/07. 02. 2011 г., при същото трудово възнаграждение. За този период той няма право на обезщетение по чл. 225 КТ. Трудовият договор по посочената заповед № 190 е със срок на изпитване 6 месеца в полза на работодателя и той се е възползвал от своето право да прекрати договора преди изтичане на този срок на посочената дата 4. 4. 2011 г. – заповед № 536/1. 4. 2011 г.. От този момент ищецът Н. продължава да бъде в състояние на безработица поради незаконното му уволнение по заповед № 2622/19. 11. 2010 г.. Необоснован е изводът на съда, че оставането му без работа е резултат на прекратяването на втория трудов договор. Законът императивно е предвидил, че при незаконно уволнение се дължи обезщетение за оставане на служителя без работа в продължение на шест месеца. Това задължение на работодателя не може да бъде дерогирано с оглед на обстоятелства, произтичащи от други трудови взаимоотношения на уволнения работник или служител. Изисква се само да бъде установено обективно състояние на безработица в периода от шест месеца след уволнението. В конкретния случай ищецът Н. не е имал никакви реални възможности да противодейства на прекратяването на втория трудов договор, след като той е сключен като срочен в полза на работодателя. Той има право на обезщетение за времето от 4. 4. до 4. 8. 2011 год. От заключението на вещото лице Д. С., прието в първоинстанционното производство по делото, следва, че брутното трудово възнаграждение на Н. е 1 581, 20 лв.. За периода от 4. 2. до 7. 2. вкл. 2011 г., 4 раб. дни, той има право на обезщетение в размер на 316,24 лв., а за времето от 4. 4. до 4. 8. 2011 г. – четири месеца, той има право на обезщетение в размер на 6324,80 лв., или общо сумата 6641,04 лв.. С молба от 4. 7. 2011 г. /л. 57 от досието на гр. д. № 14091/2011 г./ ищецът В. Н. е посочил размера на иска като сумата 6324 лв., поради което следва да му се присъди тази сума. В полза на ищеца следва да се присъдят разноските за касационното производство по делото в размер на 600 лв. и следва да се присъди държавна такса в размер на 126,48 лв. дължима от ответника Д. ф. „З.” на основание чл. 78, ал. 6 във връзка с чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 18, ал. 2 от Тарифата за държавни такси по ГПК. Върховният касационен съд Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решението от 29. 05. 2012 г. по гр. д. № 15508/2011 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решението по гр. д. № 14091/2011 г. на Софийския районен съд В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на В. Н. за сумата 6324 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Д. ф. „З.”, [населено място] да заплати на В. Д. Н. от [населено място] сумата 6324 /шест хиляди триста двадесет и четири/ лева обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, със законната лихва от 04. 04. 2011 г. до изплащане на сумата, както и сумата 600 /шестстотин/лева разноски за касационното производство по делото. ОСЪЖДА Д. ф.„З.” да заплати сумата 126,48 лв. /сто двадесет и шест лева и четиридесет и осем стотинки/ държавна такса по сметка на ВКС. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: