Решение по т.д.№ 3113/2014 год. на ВКС-ТК, І т.о. 2 Р Е Ш Е Н И Е № 25 С., 10.06.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Емил Марков Ирина Петрова при участието на секретаря Елеонора Стоянова, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 3113 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Л. К. Б. срещу Решение № 947 от 20.03.2014 год. по т.д.№ 3182/2013 год. на Софийски апелативен съд с което е потвърдено Решение № 3246 от 39.04.2013 год. гр.д.№ 7391/2012 год. на Софийски градски съд. С това решение, първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният от Л. Б. срещу С. Л. Г. иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр.чл.129 ал.1 ТЗ за сумата 50000 лв. Касационната жалба е бланкетна и в нея се сочи неправилност на въззивния акт, поради неговата незаконосъобразност – основание по чл.281 т.3 ГПК. Конкретни доводи се съдържат в приложеното към нея в срока по чл.283 ГПК изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, съдържащо белезите на жалба в по-голямата си част. Материалната незаконосъобразност на решението на САС касаторката основава на неправилно прилагане на чл.20а ал.1 ЗЗД, чл.18 ЗЗД, чл.129 ал.2 и чл.293 ал.6 ТЗ. Искането е за касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора, като бъдат уважени предявените искове и се присъдят разноски. Ответницата по касация С. Г., чрез процесуалния си представител в съдебна заседание и представени по делото писмени бележки, изразява становище, че жалбата е неоснователно и решението на САС следва да остане в сила. Касационно обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на два правни въпроса: 1./ Писмената форма с нотариална заверка на подписите въведена с разпоредбата на чл.129 ал.2 ТЗ условие за действителност само на превъзпитателното вещно действие на договора и вписването му в Търговския регистър ли се отнася или се отнася и за облигационния аспект и облигационните правоотношения между страните; 2./ Забранява ли нормата на чл.129 ал.2 ТЗ последващо изменение или допълнение на неподлежащите на вписване облигационни задължения. Като взе предвид становищата на страните и на основание чл.290 ал.2 ГПК извърши проверка по заявените основания за касиране на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното: Жалбата е основателна. Предявеният иск за сумата 50000 лв., произтичащ от неизпълнение в частта за заплащането на цената на сключен между Л. Б., като продавач и С. Г., като купувач договор за продажба на дружествени дялове от [фирма]. Договорът е сключен на 05.07.2011 год. и по отношение на него е спазена предвидената в чл.129 ал.2 ТЗ форма - писмена с нотариална заверка на подписите. Посочената в договора цена е по 1 лв. за дружествен дял. На същата дата, страните са съставили и подписали т.нар. „Анекс към договора за покупко-продажба на дружествен дял по реда на чл.129 от ТЗ“ в който са постигнали съгласие цената на 50-те дружествени дяла предмет на сделката да бъде 110000 лв., платима в срок до 15.10.2011 год. Твърдението по исковата молба на Л. Б. е, че посочената в договора по чл.129 ал.1 ТЗ цена от по 1 лв. за дружествен дял не е била тази за която действително е постигнато съгласие. Действителната цена е уговорена със сключен на същата дата писмен анекс, без нотариална заверка на подписите, съгласно който приобретателката Г. се е съгласила да заплати на прехвърлителката Б. сумата 110000 лв. В изпълнение на задължението, поето с анекса, Г. заплатила на Б. сумата 60000 лв. Предмет на спора с който е бил сезиран СГС е остатъкът от продажната цена, а именно 50000 лв. Няма спор, че спрямо [фирма] договорът по чл.129 ал.1 ТЗ е произвел действие. С. Г. е била приета за съдружник, договорът е бил вписан и промяната е отразена в търговския регистър. Спорно е само задължението за плащането на цената по анекса. С отговора по чл.131 ГПК ответницата е оспорила действителността на анекса, поради липса на форма. По отношение плащането на сумата 60000 лв. за което е представено платежно нареждане се е позовала на това, че плащането е от трето лице – баща и Л. Г.. Становището си, че искът за заплащане на остатъка от цената е неоснователен, въззивния съд е основал на тезата, че по отношение на анекса е приложимо изискване за форма, въведено с чл.129 ал.2 ТЗ. Нищожността му, обуславя и недействителност на поетото с него задължение. Становището на настоящия съдебен състав по правните въпроси е следното: Договорът за прехвърляне на дружествени дялове, регламентиран с чл.129 ТЗ е особен вид договор, поради различния обхват на действието му в отделни негови части. В частта за прехвърляне на дружествените дялове, той има действие не само за страните по него, а и за третото неучастващо лице – дружеството с ограничена отговорност. Ако приобретателят е съдружник, бива увеличен обема на членствените му права пропорционално на придобитите дялове. Ако не е съдружник, при сбъдване на изискването по ал.1 предл.2 на чл.129 ТЗ, той придобива членствени права в дружеството, съответстващи на прехвърлените му. За дружеството възниква задължението да отрази промяната в дружествения договор и търговския регистър – чл.119 ал.2 вр.чл.115 т.3 ТЗ. Прехвърлителната част на договора е негова съществена част, индивидуализираща и типизираща сделката – essentialia negotii. В частта за цената, съдържанието на договора е несъществено – accidentalia negotii. Това е така, поради обстоятелството че това не е нито индивидуализиращ, нито типизиращ белег на сделката, доколкото няма пречка тя да бъде и безвъзмездна. В частта за престацията на приобретателя или липсата и (възмездност/безвъзмездност), договорът по чл.129 ТЗ има действие само между страните, но не и за дружеството, както е в прехвърлителната част. Това не е същински/задължителен елемент от фактическия състав на прехвърлянето, а облигационна последица от съгласието за прехвърляне на дружествени дялове. Т.е. евентуалното неизпълнение на задължение за плащане на цената не рефлектира пряко върху правната сфера на дружеството, което е приело и вписало промяната, а само върху имуществената сфера на прехвърлителя. Такова действие спрямо дружеството би имала евентуалната недействителност на сделката или развалянето и, като след отпадане на облигационното действие по съответния ред, за него би възникнало задължението да отрази промяната в дружествения договор и регистъра. Преди всичко, следва да се отбележи, че принципно правилно е становището на въззивния съд, че договорът по чл.129 ал.2 ТЗ не материализира търговска сделка и по отношение на нея чл.293 ТЗ е неприложим. Законодателят е разглеждал този договор като единен, поради което е въвел и общо изискване за писмена форма с нотариална заверка на подписите. В случая, договорът между Л. Б. и С. Г. отговаря на изискването за форма. Спорът е за действителността на анекса от който произтича задължението за плащане на различна цена и следва ли по отношение на него да се простира изискването за форма по чл.129 ал.2 ТЗ. С оглед направеното по-горе разграничение между същественото и несъщественото съдържание на сделката, би следвало да се прецени и въведеното от законодателя изискване за форма на договора по чл.129 ал.2 ТЗ. Становището на настоящия съдебен състав е, че в съществената, прехвърлителната част на този договор, писмената форма с нотариална заверка на подписите е условие за действителност (ad solemnitatem), а в несъществената част за цената – условие за доказване (ad probationem). Дали в частта за цената, формата на сделката е условие за нейната действителност или е условие за доказване, е от съществено значение при преценката дали в тази част е налице симулативност или не. Т.е. дали материализираното в договора съгласие за цената е привидно и действително съвпадналите си (прикрити) волеизявления са за цена, различна от обявената. В случай, че формата е ad probationem, прикритата сделка, би породила действие и всяка от страните би могла да се позове на неизпълнението и. От тук произтича и отговорът на първия от поставените правни въпроси: Писмената форма с нотариална заверка на подписите въведена с разпоредбата на чл.129 ал.2 ТЗ е условие за действителност само на прехвърлителното вещно действие на договора и вписването му в Търговския регистър. По отношение на облигационните последици за страните по договора по чл.129 ал.2 ТЗ, предвидената от закона форма е условие за доказване. От отговора на първия въпрос, следват изводите за обсега на забраната, обусловила произнасянето по втория въпрос. Доколкото в частта за цената, договорът има действие само между страните, то по отношение на нея се простира общото правило на чл.20а ЗЗД и той може да бъде изменян и допълван в тази част, без това да рефлектира върху правната сфера на дружеството. По същество. Както бе посочено по-горе, договорът по чл.129 ал.2 ТЗ не е търговска сделка и по отношение на него правилото на чл.293 ал.6 ТЗ не се прилага. От това не следва, че за изменянето и допълването му в частта за облигационните последици не се изисква поне писмена форма, най-малкото за доказване на съдържанието на волеизявлението и достоверна дата (последваща договора). Видно от обстоятелствената част на исковата молба, твърдението на ищцата е, че действителната воля относно цената на дружествените дялове е тази, съдържаща се в анекса. С отговора по чл.131 ГПК ответницата изрично е посочила, че анексът „не касае действителната воля” на страните относно цената. Вярно е, че никоя от страните не се е позовала изрично на симулативност на уговорката относно цената, посочена в договора в който случай анексът би могъл да бъде разглеждан в контекста на чл.165 ал.2 ГПК или обратно, доколкото двата документа носят една и съща дата. Въззивният съд, обаче, не е следвало да се ограничи само до формата на документа, а е следвало да процедира съобразно разясненията в т.5 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК вр.т.4 на ТР № 1/2001 год. на ОСГК с оглед обстоятелството, че относно едно и също задължение, на една и съща дата, страните са съставили два документа с неоспорена автентичност, но с различна цена по сделката, като в исковата молба не се сочат каквито и да било обстоятелства какво е наложило промяната на волята, при конкретно заявен петитум съобразен с единия от тях. Това налага касиране на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС от стадия по чл.267 ГПК – оставяне без движение на исковата молба за уточняване на обстоятелствената част, съобразно посоченото по-горе. Поради изложените съображения, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ Решение № 947 от 20.03.2014 год. по т.д.№ 3182/2013 год. на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.