О П Р Е Д Е Л Е Н И Е   №  431   София, .09.12.2008 година   Върховният касационен съд на Република България,   второ отделение, в закрито заседание на 21.11.2008 година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ           ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА                                  МАРИЯ СЛАВЧЕВА   при секретар и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ч. т.дело № 414 /2008  година   Производството е чл.274, ал.3, т.2 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по частната жалба на ТД ”Ч” АД, гр. С. срещу въззивното определение № 74 от 24.07.2008 год. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 495/2008 год., с което е оставено в сила разпореждане на СРС от 23.04.2008 год. по гр.д. № 11395/2008 год. и е отхвърлено заявлението на настоящия частен жалбоподател, основано на чл.410 ГПК, във вр. с чл.107ЗЕ за издаване на заповед за изпълнение срещу ЕТ” ЕТИ- Ц. МИЛАНОВ”, със седалище и адрес на управление гр. С. за сумата 206.43 лв., представляваща сбора от доставената електроенергия за периода от 01.11.2006 год. до 23.11.2007 год., ведно с мораторната законна лихва върху тази сума от 15.04.2008 год. до окончателното и изплащане и мораторната законна лихва върху същата за периода от 19.12.2006 год. до 21.03.2008 год. в размер на 31.50 лв. С частната жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила. Частният жалбоподател поддържа, че доколкото с нормата на чл. 127, ал.1 и ал.3 ГПК и чл.128, т.1 и т.2 ГПК, към които чл.410, ал.2 ГПК препраща по отношение задължителните за заявлението за издаване на заповед за изпълнение реквизити не е въведено изискване за пълна индивидуализация на обекта, до който претендираното вземане се отнася, нито изискване в този см. е формулирано в ЗЕ и в утвърдения с Наредба № 6/20.02.2008 год. на МП образец на същото, то изводът на въззивния съд, че отсъствието на сочените данни би лишило длъжника от възможността за защита по реда на чл.414 ГПК при наличието на уникален за абоната ИНТ, се явява необоснован и изграден в нарушение на закона. Същевременно обстоятелството, че по изрично разпореждане на закона- чл. 410, ал.2 ГПК, в заповедното производство е предвидена процесуална възможност да бъдат приложени общите правила на ГПК, уреждащи процесуалните действия на страните и задълженията на съда, според изложеното в обстоятелствената част на частната жалба, обосновава разбирането, че в случая разглеждащият искането на кредитора съд е имал служебно задължение, произтичащо от чл.101 ГПК да укаже нередовността на подаденото заявление, както и да определи срок за отстраняване на така констатирания порок и като не е съобразил горното въззивният съд сам е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила- чл.278, ал.2 ГПК. В депозираното, съгласно императива на чл.284, ал.3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал.3 ГПК изложение са развити съображения относно наличието на предпоставките на чл.280,ал.1, т.2 - т.3 ГПК, обусловени от съществуващо противоречие в практиката на съдилищата по съществения процесуалноправен въпрос, касаещ обхвата на изискването за пълната индивидуализация на вземането, с оглед редовността на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по см. на чл.127, ал.1 ГПК и от значимостта за точното прилагане на закона и развитието на правото на този за възможността в заповедното производство по чл.410 и сл. ГПК приложение да намери общото правило на чл.101 ГПК. Настоящият състав на ВКС, второ отделение,търговска колегия, като взе предвид доводите на страната, във вр. с инвокираното оплакване и провери правилността на обжалваното определение, съобразно правомощията си по чл.278 и сл. ГПК, намира: Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С оглед данните по делото и въведените от частния жалбоподател критерии за селекция частната жалба следва да бъде допусната до разглеждане от касационната инстанция. Задължителна предпоставка за допускане частната жалба до касационно разглеждане в хипотезата на чл.274, ал.3 ГПК, по силата на законовото препращане, въведено с нея е обжалваният съдебен акт да съдържа произнасяне по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който следва да е налице и един от изчерпателно изброените в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК селективни критерии. Следователно обстоятелството, че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по въпроса за процесуалната възможност в заповедното производство по чл.410 и сл. ГПК да намери приложение общото правило на чл.101 ГПК, като и по въпроса за обхвата на изискването за пълната индивидуализация на вземането, с оглед редовността на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по см. на чл.127, ал.1 ГПК във вр. с чл.410, ал.2 ГПК, които са съществени за изхода на делото, по вложения от законодателя смисъл в това понятие, обосновава правен извод, за наличие на изискуемата се от чл.280, ал.1 ГПК процесуална предпоставка, обуславяща основателността на искания инстанционен контрол. Твърдяното противоречие между даденото от въззивната инстанция разрешение на повдигнатия съществен процесуален въпрос, касаещ обхвата на изискването за пълната индивидуализация на вземането, с оглед редовността на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по см. на чл.127, ал.1 ГПК във вр. с чл.410, ал.2 ГПК и практиката на отделни съдилища е обективирана в приложените с частната жалба заповеди за изпълнение на парични задължения: № 406/ 6. 10. 2008 год. по ч.гр.д. № 23586/2008 год. на СРС, 34 с-в; № 538 от 12. 06. 2008 год. по гр. д. № 621 /2008 год. на районен съд Дупница и № 2* от 18.09.2008 год. по ч. гр. д. № 516/2008 год. на Районен съд гр. Р.. В същите, издадените по реда на гл. ХХХVІІ ГПК и цитирани по- горе е прието, че подадената от частния жалбоподател информация за произхода на заявеното вземане, съдържаща се в заявлението за издаване на заповед за изпълнение е достатъчна по см. на чл.410 ГПК и за редовността на последното, съобразно изискването на чл. 127, ал.1 ГПК е правноирелевантна индивидуализацията на имота, за който е останала незаплатената доставената от кредитора електрическа енергия. Следователно обжалваното определение СГС, в което е възприет различен подход при тълкуване нормата на чл.127, ал.1 ГПК, във вр. с чл.410, ал.2 ГПК и т.12 от утвърдения от МП в Наредба № 6/20.02.2008 год. образец- бланка за заявление за издаване на заповед за изпълнение подлежи на инстанционен контрол въз основа на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Позовавайки се на целта на заповедното производство и неговия характер СГС е счел, че с извършеното препращане към чл.127,ал.1 и ал.3 ГПК законодателят е придал задължителност на конкретно посочени, присъщи на исковата молба реквизити и по отношение на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което в тежест на кредитора, настоящ частен жалбоподател е възникнало задължение да извърши пълна индивидуализация на заявеното вземане, в която по необходимост, в случая, се включва и конкретизация на имот, за който е останала нездължена стойността на доставената на длъжника електрическа енергия. Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, според съобразителната част на обжалваното определение, се явява въведеното изрично от закона- чл.411, ал.2, т.1 ГПК основание, при което заповед за изпълнение не се издава. Определението на СГС по приложението на чл.410 ГПК, във вр. с чл. 127, ал.1 и ал.3 ГПК е правилно. Законосъобразно е разбирането на въззивната инстанция, че пряко проявление на характерния за заповедното производство по действащия ГПК-чл.425, ал.1 ГПК формализъм е и въведеното специфично съдържание на заявлението-образец по чл. 410 ГПК, материализиращо искането на кредитора за издаване на заповед за изпълнение. Обстоятелството, че редовността на същото е поставена в зависимост от изпълнението на императивните разпоредби на чл.127, ал.1 и ал.3 ГПК и чл.128, т.1 и т.2 ГПК, към които законодателят препраща- чл. 410, ал.2 ГПК, обосновава правилността на изградения от въззивния съд правен извод, че в тежест на кредитора, настоящ частен жалбоподател, е възникнало законово задължение да изложи всички фактически обстоятелства, от които заявеното вземане е породено – арг. от чл.127, ал.1, т.4 ГПК, във вр. с т.12 от утвърдения с Наредба № 6/ 20. 02.2008 год. на МП образец –заявление за издаване на заповед за изпълнение. Доколкото именно съвкупността от всички факти оправдават заявеното по реда на чл.410, ал.1т.1 ГПК вземане, то отсъствието на който и да е от правно индивидуализиращите последното, с оглед на конкретния му произход, белези, води до липса на изискуемата се от закона пълна индивидуализация, която от своя страна обуславя и нередовност на подаденото заявление, което в цитираната с частната жалба съдебна практика, неправилно не е съобразено. Фактът, че с нормата на чл.411, ал.2, т.1 ГПК законодателят е поставил издаването на заповед за изпълнение в пряка зависимост от съответствието на кредиторовото искане с изискванията на чл.410 ГПК, включващи по силата на извършеното към чл.127, ал.1 и ал.3 ГПК препращане и редовност на самото заявление, обосновано е възприето от въззивната инстанция като допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното от същата становище за необходимостта от пълна индивидуализация на претендираното вземане в т.12 от утвърдената бланка-образец. Същевременно, съобразявайки създаденият с чл.414 ГПК специфичен способ за защита в заповедното производство, следва да се посочи, че макар и упражняване правото на възражения да е въпрос на еднолична преценка на неговия носител, то доколкото тази преценка е обусловена и от конкретната претенция на кредитора, недопустимо е, според принципът за равенството на страните в процеса, длъжникът да бъде поставен в положение на неяснота или съмнения за произхода на заявеното кредиторово вземане. Следователно, за да бъде спазено гарантираното от законодателя право на защита на длъжника, заявеното в заповедното производство вземане на кредитора трябва да е в достатъчна степен определено не само по своя размер, но и по основание, с което абревиатурата „ИТН”, на която частният жалбоподател се позовава, не се отъждествява. Що се касае до втория сочен от частния жалбоподател съществен процесуалноправен въпрос- наличието на процесуална възможност в заповедното производство по чл.410 и сл. ГПК приложение да намери общото правило на чл.101 ГПК, то същият не е бил предмет на обсъждане в цитираната и приложена съдебна практика, поради което по отношение на разрешаването му от съдилищата противоречие по см. на чл.280, ал.1, т.2 ГПК отсъства. Налице е, обаче критерият за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Липсата на установена съдебна практика на ВКС по посочения по-горе съществен процесуален въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в случая, при отсъствие на уредено заповедно производство по отменения процесуален закон от 1952 год., обосновава правен извод за значимостта му за точното прилагане на закона, поради което исканият от частния жалбоподател инстанционен контрол следва да се допусне на това основание. Правилно въззивната инстанция е приела, че извън хипотезата на чл. 425, ал.2 ГПК за съда, адресат на заявлението за издаване на заповед за изпълнение липсва процесуална възможност, при констатирана нередовност на същото, да дава указания за отстраняването и. Като съобразено със закона следва да бъде споделено изразеното в тази вр. в съобразителната част на обжалваното определение, становище, че нормите уреждащи заповедното производство-част от изпълнителния процес, са специални спрямо общите правила на исковия процес, поради което, при отсъствие на изрично законово препращане, същите са неприложими. Следователно нередовността на подаденото по реда на чл.410 ГПК заявление за издаване на заповед за изпълнение, констатирана от съда не подлежи на отстраняване по реда на чл.129, ал.2 и сл. ГПК и да се приеме противното, означава да се наруши принципът на законност в при разглеждане на гражданските дела, прогласен от чл.4, ал.1 от Конституцията. Доколкото в случая не се касае и до празнина в процесуалната уредба, която е конкретна и ясна, то тълкувателните способи по чл.46, ал. 1 и ал.2 ЗНА, възпроизведени в чл.5 ГПК, на които частният жалбоподател се позовава, не могат да намерят приложение. Неприложима по отношение на заповедното производство е и общата норма на чл.101 ГПК. Съдържанието и позволява да се приеме, че тя въвежда общи правила за инициирана служебно от съда поправимост на процесуалните действия на страните, свързани с движение на делото, за които липсва специална законова уредба в отделните самостоятелни производства по ГПК, какъвто, по арг. от чл.425, ал.2 ГПК не е разглежданият случай. Водим от горното, настоящият състав на второ отделение на търговска колегия на ВКС О П Р Е Д Е Л И:   ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 74 от 24.07.2008 год., по ч.гр.д. № 495/2008 год. на Софийски градски съд. ОСТАВЯ в сила въззивно определение № 74 от 24.07.2008 год., по ч.гр.д. № 495/2008 год. на Софийски градски съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: