1 ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 64 София, 10.02.2014 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети януари през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕОДОРА НИНОВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА ч.гр.дело № 216/2014 год. Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. В. П. от [населено място] срещу определение № 11956 от 21.6.2013 г, постановено по гр.дело № 7645/2013 г на СГС, Търговско отделение, с което е потвърдено определение от 15.4.2013 г по гр.дело № 11385/2013 г на СРС, 26 състав.С първоинстанционното определение СРС е приел, че предявеният от М. В. П. срещу [фирма] иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК е процесуално недопустим, върнал е исковата молба и е прекратил производството по делото. Ответникът по частната жалба [фирма] чрез процесуалния си представител адв.С. Д. оспорва частната касационна жалба като подържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.Респ.подържа, че жалбата е неоснователна, поради което въззивното определение следва да бъде потвърдено. Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу обжалваемо определение, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. От данните по делото се установява следното : М. В. П. е предявила срещу [фирма] иск по чл.124 ал.1 от ГПК за установяване със сила на присъдено нещо, че е била собственик към минал момент-21.1.2008 г на недвижим имот, представляващ апартамент № 9 в [населено място], на [улица], заедно с мазе и принадлежащите към имота 30/834 ид.части от УПИ-1-3 в кв.242 по плана на [населено място].В исковата молба ищцата М. П. подържа, че апартаментът е разрушен и към момента на предявяване на настоящия установителн иск не съществува.Съществува принадлежащото към него мазе.При това положение първоинстанционният съд е оставил производството по делото без движение като е задължил ищцата да уточни правния си интерес от предявяване на иска по чл.124 ал.1 от ГПК, с оглед преценка за неговата допустимост. След извършено уточнение съдът е приел, че искът е недопустим и е прекратил производството по делото.Приел е за безпредметно установяване към минал момент на правото на собственост върху една вещ, която вече не съществува.Приел е, че установяване правото на собственост върху съществуващото /неразрушено/ мазе също не обуславя наличие на правен интерес, тъй като мазето не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, а е принадлежност към главната вещ, която е разрушена и е престанала да съществува. Приел е, че предявеният установителен иск е недопустим на още едно основание, а именно : с влязло в сила на 2.11.2012 г съдебно решение по гр.дело № 44607/2008 г на СРС, 32 състав е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. В. П. срещу [фирма] иск по чл.109 от ЗС, с провеждането на който ищцата е търсела защита на правото си на собственост върху апартамент № 9, мазе с площ от 2, 80 кв.м и таван с площ от 6,60 кв.м заедно с 30/834 ид.части от общите части на сградата и от дворното място, придобито на основание давностно владение.Този иск е отхвърлен като съдът е приел, че ищцата не е собственик на същия недвижим имот и принадлежностите му.Нов иск за установяване на същото съдебно отречено право е недопустим, предвид наличието на сила на присъдено нещо по този въпрос. С обжалваното въззивно определение Софийски градски съд е приел, споделяйки изводите на първоинстанционния съд, че съгласно нормата на чл.124 ал.1 от ГПК е допустимо да се предяви иск за съществуването на едно право-т. е. спорното материално право трябва да съществува към момента на предявяване на иска и само, ако това е така съдът може да обоснове извод, кому принадлежи.Поради това искането на П. да установи, че докато жилището е съществувало и е било нейна собственост, придобита на основание давностно владение е недопустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284 ал.3 от ГПК, жалбоподателката сочи основанията за допускането на касационното обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 и т.3 от ГПК. На първо място сочи, че по отношение на процесуалноправния въпрос „допустим ли е установителен иск по чл.124 ал.1 от ГПК за установяване правото на собственост към минал момент по отношение на вещ, която не съществува към момента на подаване на исковата молба в съда” въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.274 ал.3 от ГПК и обективирана в определение № 232 от 1.6.2010 г по ч.гр.дело № 133/2010 г-основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Подържа, че е налице и касационното основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК доколкото по същия процесуалноправен въпрос съществува противоречива практика-сочи определение № 2465 от 29.12.2014 г, постановено по гр.дело № 3911/2011 г на САС, ГК, 5 състав, по реда на чл.274 ал.1 т.1 от ГПК. Подържа, че е налице и касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото липсва съдебна практика по въпроса „ отглаголните съществителни „съществуване и несъществуване на едно право” лимитират ли състоянието на правоотношението или правото към момента на предявяване на иска, определяйки неговата допустимост”. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, с оглед данните по делото намира следното : Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател /Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. По първия въпрос. С определение № 232 от 1.6.2010 г, постановено по гр.дело № 133/2010 г, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, постановено по реда на чл.274 ал.3 от ГПК е прието, че ищцата Р. П. П. /майка на М. П./ е предявила иск по чл.109 от ЗС за признаването й за собственик на други обекти от същата жилищна сграда на [улица]както и за преустановяване на неоснователните въздействия върху имотите и възстановяването им в предишното състояние.Прието е, че е допустим иск за признаване правото на собственост на едно лице и зачитането му от всички правни субекти както и въздържането им от неоснователни действия и посегателства.С това определение е отменено въззивното такова, с което искът е приет за недопустим, поради разрешаване на сградата, в която се намира спорния обект и делото е върнато за произнасяне от съда по съществото на спора. Въззивното определение противоречи на постановеното от ВКС, Второ ГО определение по реда на чл.274 ал.3 от ГПК по формулирания от касатора процесуално правен въпрос относно допустимостта на иск за установяване право на собственост към минал момент върху недвижим имот, в разрушена сграда, който понастоящем не съществува.По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на СГС по така поставения в т.1 процесуално правен въпрос. В мотивите на представеното от касатора определение на САС, 5 състав, № 2465 от 29.12.14 г по ч.гр.дело № 3911/11 г е прието, че предмет на установителен иск може да бъде всяко конкретно, вече възникнало правоотношение като не е нужно понастоящем да съществува. По така поставения от касатора М. П. първи въпрос, настоящият състав намира, че е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото не споделя изводите на тричленния състав на ВКС в определението по чл.274 ал.3 от ГПК и изводите на САС в цитираното определение по чл.274 ал.1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.124 ал.1 от ГПК всеки може да предяви иск за да установи съществуването или несъществуването на едно право, когато има интерес от това.Ищецът има правен интерес от установяване на правото си на собственост, тогава когато спорното материално право съществува и е налице.Както правилно е приел въззивния съд в мотивите на обжалваното определение искът за собственост е винаги вещен, а това предполага наличието на обект/вещ, която реално съществува, а не е погинала.Липсва обаче правен интерес ищецът да установява, че вещта е съществувала в миналото и му е принадлежала.Ако фактът на съществуване на едно право или праовоотношение в миналото има значение за други отношения, които са налице в настоящия момент, то страната разполага с възможност да се защити като предяви спорните съществуващи права, но не и да претендира в самостоятелно исково производство установяването на права върху обекти които не съществуват към момента на предявяване на иска.Правилно в този смисъл въззивният съд е приел, че какъвто и интерес да посочи ищцата, той няма да е правен интерес по смисъла на закона / чл.124 ал.1 от ГПК./ Следователно допустим е иск за собственост за установяване на конкретно право или правоотношение по повод съществуваща към момента на предявяване на иска вещ, която не е погинала или разрушена.Случаите в който законът предполага установяване правото на собственост към минал момент са лимитативно посочени в закона и те са чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ и чл.53 ал.2 от ЗКИР.Във всички останали случаи не съществуването на вещта или обекта на правото на собственост обосновава липса на правен интерес от установяване на това правоотношение. С разрушаването на процесната сграда, тя като вещ е погинала и съответно се е погасило правото на иск за защита на собствеността върху процесното жилище.Ищцата би разполагала евентуално само с обезщетителна претенция, в която би следвало да установява правото си на собственост. С оглед отговора на първия поставен процесуално правен въпрос, настоящият съд счита, че е безпредметно да обсъжда втория въпрос „ отглаголните съществителни „съществуване и несъществуване на едно право” лимитират ли състоянието на правоотношението или правото към момента на предявяване на иска, определяйки неговата допустимост”. С оглед отговора на поставения въпрос по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК следва да се изведе извод, че частната касационна жалба е неоснователна, а обжалваното определение правилно поради което следва да бъде потвърдено. В. от горните мотиви, Върхов ният касационен съд, Първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 11956 от 21.6.2013 г, постановено по гр.дело № 7645/2013 г на СГС, Търговско отделение на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. ПОТВЪРЖДАВА определение № 11956 от 21.6.2013 г, постановено по гр.дело № 7645/2013 г на СГС, Търговско отделение. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.