О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 165 гр. София, 20.04.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4900/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Д. Д. срещу въззивно решение № 806 от 08.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3449/2020 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 4239 от 15.07.2020 г. по гр. д. № 16021/2014 г. на Софийския градски съд в частта, с която са уважени предявените от кастора против С. Н. Ц. искове с правна квалификация чл. 43, ал. 1, б. „а” ЗН за признаване унищожаемост на саморъчно завещание от 20.09.2013 г., изготвено от Л. Д. Д. в полза на ответницата, и с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване на владението върху 1/2 ид.част от недвижим имот – ателие, находящо се в [населено място], [улица], с площ от 70, 60 кв. м, заедно с мазе с площ от 46, 10 кв. м, като вместо него е отхвърлил исковете като неоснователни. Решението на първоинстанционния съд в частта му, с която е отхвърлен иска по чл.42, б. „б” ЗН за прогласяване нищожността на завещателното разпореждане не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключенията на приетите експертизи, е установено, че със саморъчно завещание от 20.09.2013 г., обявено с протокол от 13.05.2014 г., Л. Д. Д. е завещала на С. Н. Ц. собствената си 1/2 ид.част от недвижим имот - ателие с площ от 70,60 кв. м, заедно със сутерен /мазе/, общо 116,70 кв.м по нот.акт № 176, том 11, дело № 4507/1996 г. и архитектурни планове от 05.11.1977 г. с приложения за I-ви етаж, № 1, 3, 6 и 7 и за сутерен /мазе/ № 1, 2, 3, 4, и 5. Л. Д. Д. е починала на 16.03.2014 г. и е оставила за свои наследници по закон преките си низходящи Л. Д. Д. и Р. Д. Д.. Приживе завещателката е страдала от мозъчно-съдова болест с неврозоподобни оплаквания, но не е имала психотични и дементни симптоми. През 2007 г. е било регистрирано смесено тревожно-депресивно състояние, преценено като умерено тежък епизод на Рекурентно депресивно разстройство, като тежестта на заболяването изключва възможността да се обсъжда нарушение или загуба на базисните психични годности. Липсват данни на завещателката да е провеждано психиатрично лечение или да се е водила на учет. Наличието на заболяването ХОББ, апаратно лечение с кислород, не водят до извод, че е била неадекватна и неконтактна. Констатацията за наличието на психично заболяване е за през 2007 г., като след този момент няма данни за развитие на заболяването. Наличието на епикриза за болнично лечение за периода 21.09.2012 г. до 28.10.2012 г. също не съдържа данни за психиатрични смущения, като не е посочено за какво е извършена консултация от психиатър на 13.09.2012 г. Към датата на завещанието /20.09.2013 г./ същата е била в състояние да разбира свойството и значението на съставяните от нея документи и да ръководи постъпките си; разбирала е значението и правните последици на акта, който извършва. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предявеният иск с правна квалификация чл. 43, ал. 1, б. „а” ЗН за унищожаемост на завещателното разпореждане, поради това, че е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава, е неоснователен. Изложени са съображения, че способност за завещаване е налице, когато кумулативно са изпълнени условията на чл.13 ЗН: завещателят да е навършил 18 години, да не е поставен под пълно запрещение поради слабоумие и да е способен да действа разумно, както и че завещателната дееспособност трябва да съществува към момента на изготвяне на завещанието в писмен вид и неговото подписване, респ. че недееспособността, която предхожда или следва съставянето и подписването на завещанието, е ирелевантна. Посочено е, че неспособни да действат разумно са лицата, които не са поставени под запрещение, но поради друга причина са в състояние на невъзможност да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да ръководят и да разбират постъпките си и че страната, която твърди, че завещателят не е бил в състояние да действа разумно и затова завещанието е недействително, е длъжна да установи наличието на този факт, като доказването трябва да бъде пряко и пълно, каквото в случая не е сторено от ищеца в първоинстанционното производство. Посочено е също, че тричленната съдебно-медицинска експертиза, изготвена от пулмолог, невролог и офталмолог с данни, че наличните заболявания са довели до физическа невъзможност завещателката да вижда добре и наличието на съдова деменция с ползване на кислороден апарат поради дихателна недостатъчност, не могат да оборят заключението на вещите лица по съдебно-психиатричните експертизи, още повече, че наличието на намален кислород в кръвта, задух, тахипнея, цианоза, главоболие, световъртеж, когнитивни нарушения с промени в съзнанието, сомнолентност, и нистагъм наляво, са отразени в амбулаторен лист № 364/14.03.2014г., което е в значителен период след датата на изготвяне на завещанието. Изложени са допълнителни съображения, че заключението на вещите лица е доказателствено средство, което служи на съда за разкриване истината по делото, като съдът не е обвързан от заключението и го обсъжда наред с всички други доказателства по делото и го преценява заедно с установените факти по свое вътрешно убеждение. Същото следва да се обсъди заедно с другите, ангажирани по делото доказателства-гласни, медицинска документация, както и експертното заключение на психиатрите по СПЕ, поради което не може да се приеме за установено, че завещателката е била неспособна да действа разумно. Дори да се приеме, че е страдала от посочените в тази експертиза заболявания, същите не водят до извод, че са причинили невъзможност да разбира свойството и значението на своите действия и да ги ръководи. Липсват обективни данни - медицинска документация или други доказателства относно психическото състояние на завещателката, вследствие на нейните заболявания. Същите не са довели до невъзможност да изрази волята си за разпореждане с имуществото си за след своята смърт, т.е. до завещателна недееспособност. Дори и частичното нарушаване на способността на завещателката да разбира свойството и значението на постъпките си, не означават неспособност да се действа разумно, а следователно и да завещава по смисъла на чл.13 и чл.43, ал.1, б.“а“ ЗН. Като допълнителен аргумент в тази насока е посочено, че съгласно изготвените графически експертизи Л. Д. е изписала текста на завещанието, а съдържанието му разкрива способност за логично протичане на мисълта и ясен изказ. Съдът е приел, че показанията на свидетелката О. Д. И., сестра на завещателката, според които последната говорила неразбираеми и чудновати неща, не са в състояние да разколебаят изводите за наличие на завещателна дееспособност. В тази връзка съдът е кредитирал показанията на свидетелката М. Г. Ж., която не е в роднинска връзка със страните и е имала преки впечатления за способностите на завещателката, от които е установено, че завещателката ѝ е дала да подпише изготвеното от нея завещание и тя го е подписала, че е можела да вижда, разсъждава, както и че е водила нормален живот, макар и нуждаеща се от чужда помощ С оглед неоснователността на обуславящия иск, за неоснователен е приет и обусловения иск по чл. 108 ЗС. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие със съдебната практика и че са налице условията на чл.280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Ответникът по жалбата С. Н. Ц. е подала писмен отговор, в които е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като касаторът не е посочил правен въпрос от значение за изхода на делото, което съгласно цитираното тълкувателно решение е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не е налице никакво противоречие на обжалваното решение с посочената от касатора практика на ВКС /решение № 224 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г., ІІІ г. о., и др./, според която съдът не е длъжен да кредитира заключението на вещото лице дори да не оспорено от страните; заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост; оценката на заключението във всички случаи следва да се мотивира от съда; при противоречиви експертизи съдът трябва да обоснове защо възприема или не всяка от тях. В случая въззивният съд е процедирал именно по посочения начин като е преценил заключенията на вещите лица съобразно всички събрани по делото доказателства и е изложил съображенията си защо ги възприема или не ги възприема. Липсва противоречие и с решение № 83 от 23.02.2004 г. по гр. д. № 288/2003 г. на ВКС, ІІ г. о., с което е прието, че по аргумент от чл. 13 ЗН не могат да се разпореждат със своето имущество за след смъртта си чрез завещание неспособните да действат разумно, т. е. лицата, които не са поставени под запрещение, но поради друга причина са в състояние на невъзможност да разсъждават нормално и не могат да разбират и ръководят постъпките си, тъй като това становище е възприето и от въззивния съд, но същият е приел, че в настоящия случай по делото такива факти не са установени. Според установената практика доказването им е следвало да се извърши от ищеца /сега касатор/ при условията на пряко и пълно доказване, а не може да почива на предположения. Освен това във връзка с релевираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 и ал. 3 ГПК касаторът не се позовава на противоречие на въззивното решене с актове на КС на РБ или на Съда на ЕС, нито е изложил някакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а вместо това в изложението са направени общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация сумата 3600 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о., О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 806 от 08.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3449/2020 г. на Софийския апелативен съд. О с ъ ж д а Л. Д. Д. да заплати на С. Н. Ц. сумата 3600 лв. /три хиляди и шестстотин лева/ разноски. О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: