6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 608
София, 04.07.2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр.дело № 4190 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Менпауър България“ ООД, подадена чрез адв. Я., АК-Благоевград срещу решение № 263520/31.05.2021г. по в.гр.д. №10268/2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 164511/30.07.2020 г. по гр.д. № 48237/2019 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 72-ри състав, с което са уважени предявените от С. С. В. против касатора искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ за признаване за незаконно на уволнението му, извършено със заповед № 8976/21.06.2019 г., издадена на основание чл.325, ал.1, т.3 КТ от „Менпауър България“ ООД, за възстановяването му на работа на заеманата от него длъжност преди уволнението – „администратор, компютърни системи“ при ответника, както и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 13530 лева за оставането му без работа поради незаконно уволнение за периода 01.07.2019 г. – 31.12.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 20.08.2019 г. до окончателното плащане.
Касаторът счита, че решението е недопустимо, при условията на евентуалност – неправилно.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът посочва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Поставя следните въпроси: 1/ Може ли съдът да основе решението си на факти, за които се твърди да водят до порочност на прекратяването на трудовия договор, но не са посочени от ищеца в исковата молба? – по този въпрос се твърди, че въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало и е постановил недопустимо решение, като освен това се е произнесъл в противоречие с решение № 665 от 01.11.2010 г. по гр.д. № 242/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 149 от 13.06.2012 г. по гр.д. № 475/2011 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 290 от 11.07.2012 г. по гр.д. № 882/2011 г. на ВКС, ІV г.о.; 2/ Може ли съдът (първоинстанционният и/или въззивният) да достигне до извод за недействителност на клауза от трудовия договор, без да е направено подобно искане от страна на служителя под формата на иск или възражение? – по въпроса се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 64 от 22.05.2019 г. по гр.д. № 1414/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 117 от 11.04.2011 г. по гр.д. № 525/2010 г. на ВКС; решение № 581 от 10.12.2010 г. по гр.д. № 869/2009 г. на ВКС и решение № 260 от 12.01.2017 г. по гр.д. № 1511/2016 г. на ВКС, ІV г.о.; 3/ Необходимо ли е изводът за недействителност на клауза от трудовия договор да залегне в изричен диспозитив по делата с предмет оспорване законността на уволнението (чл. 344, ал. 1 КТ)?; 4/ Необходимо условие ли е предявяване на изричен иск по чл. 74, ал. 4 КТ за постигане на ефекта от оспорване законността на уволнението? Касаторът счита, че произнасянето по третия и четвъртия въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона. Във връзка с твърдяната недопустимост на въззивното решение излага, че съдът се е произнесъл по въпроси извън петитума на исковата молба.
Ответникът по касационната жалба С. С. В. взема становище за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
По делото е установено, че на 15.12.2016 г. между страните първоначално е сключен срочен трудов договор със срок на действие до 19.12.2017 г. /т. е. за срок от 1 година/ и с уговорен в полза на работодателя срок за изпитване от 6 месеца. Този договор е бил продължен с още 1 година с подписано на 19.12.2017 г. допълнително споразумение към трудовия договор по чл. 119 КТ. На 12.12.2018 г. е издадена заповед за прекратяване на това правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, считано от 19.12.2018 г., като на същата дата – 12.12.2018 г., отново е сключен между страните срочен трудов договор със срок на действие до 30.06.2019 г., т. е. за 6,5 месеца, и уговорен в полза на работодателя срок за изпитване от 6 месеца, като трудовия договор е прекратен със заповед №8976/21.06.2019год. на основание чл.325, ал.1, т.3 КТ. Договорите и допълнителното споразумение са за длъжността „специалист компютърни мрежи и системи“ и „администратор компютърни системи“, за които според въззивния съд няма твърдения, нито доказателства по делото да се различават по трудови функции. Съдът е приел, че промяната в наименованието на изпълняваната длъжност не обосновава промяна и в съдържанието й, а уговарянето на нов срок на действие на трудовия договор със сключения между страните на 12.12.2018г. договор, независимо от формалното прекратяване на съществуващото до този момент трудово правоотношение, се явява недопустимо. Затова и съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 5 КТ процесният трудов договор следва да се счита сключен за неопределено време по смисъла на чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ. Такъв договор не можи да бъде прекратен на посоченото от работодателя основание по чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ. Въззивният състав не е разглеждал възражението на работодателя, че ищецът бил назначен да изпълнява временно работа по проект, свързан с предприятие-ползвател, което обосновавало срочността на договора му, като е приел, че то не е въведено в процеса в срока за отговор на исковата молба и какъвто не е подаден от ответника, въпреки указанията за съдържанието на писмения отговор и за последиците от неподаването му в чл.133 ГПК и поради това е преклудирано. За пълнота в мотивите е посочено, че това възражение е неоснователно, тъй като не се касае за изключение по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ.
По твърдения от ответника порок, водещ до постановяването на недопустимо първоинстанционно решение – като постановено „свръхпетитум“, въззивният съд е приел, че районният съд се е произнесъл при спазване на диспозитивното начало и без да излезе извън предмета на търсената искова защита. Посочил е, че въпросът за правната квалификация на иска е въпрос от компетентността на съда, който не е обвързан от посочената от ищеца квалификация, щом от заявените в исковата му молба фактически твърдения следва друго правно основание на спорното право. Също така е изложил, че позоваването на ищеца на липса на модалитет за срок на договора и за недействителност на клаузата за изпитване, каквито пороци на договора действително се установяват в процеса/ макар в случая втория да няма значение за преценка по същество/ е без значение за допустимостта на обжалвания съдебен акт след като с оглед на приложеното от работодателя ответник уволнително основание-чл.325, ал.1,т.3 КТ, релевантно в случая е дали трудовото праявоотношение със страните има срочен или безсрочен характер/ като именно ищецът се е позовавал в исковата молба, че договорът му в случая следва да се счита за сключен за неопределено време, а не за срочен договор/ и по който именно предмет на иска се е произнесъл първоинстанцият съд. Крайният извод на въззивния съд е за основателност на предявените искове.
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване поради следните съображения:
С оглед на разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК касационното обжалване на въззивните решения се предпоставя от това касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличието на някоя от допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК-да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл.280 , ал.2 ГПК.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Във връзка с това основание касаторът твърди, че единствените доводи на ищеца за незаконност на уволнението са свързани с уговорената между страните клауза за изпитване и нейната недействителност. Сочи още, че първоинстанционният съд всъщност се е произнесъл по договорната клауза за срок и така е постановил решение свръхпетитум, а въззивният съд е потвърдил едно недопустимо произнасяне. Тези съображения на касатора са неоснователни. Въззивният съд се е произнесъл по наведените от ищеца твърдения и е приложил релевантната за установените факти нормативна уредба. Освен това, дори въззивният състав да беше потвърдил решение, в което са разгледани в повече доводи за незаконното уволнение, това не прави решението недопустимо, а евентуално неправилно.
Първият въпрос, поставен в изложението е неточно формулиран. В исковата молба ищецът е изложил доводи, че уволнението му е незаконосъобразно, тъй като договорът му е безсрочен, т.е. сключен за неопределено време. Описал е хронологично какви трудови договори и допълнителни споразумения е сключвал с ответника. Въззивният съд е обсъдил именно посочените от ищеца факти и доводи, за да стигне до извода, че трудовия договор с ищеца е за неопределено време и не може да бъде прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ. Следва да се посочи и че липсва противоречие между изводите на съда и цитираната от касатора практика на ВКС.
Вторият въпрос касае възможността на съда да приеме за недействителна клауза от трудовия договор, без да е предявен иск или възражение за това. Идентичен по смисъл е четвъртият поставен въпрос. С поставените въпроси касаторът всъщност се опитва да обоснове основното си твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. В тази връзка е необходимо да се посочи следното: В случая уволнението на работника е на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ- с изтичане на уговорения срок, а в исковата молба са изложени доводи за неприложимостта на това основание. Преценката за законосъобразността на заповедта за уволнение се извършва именно с оглед избраното от работодателя основание за прекратяване на трудовия договор и при изричните доводи на ищеца в исковата молба за липсата на модалитет на договора. Затова е необходимо въззивният съд да обсъди дали трудовият договор е сключен като срочен или за неопределено време. Без да направи такава констатация, съдът не може да се произнесе по основателността на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Като е анализирал събраните по делото доказателства- първоначалния срочен трудов договор, допълнителното споразумение към него, последващ срочен трудов договор, както и разпоредбите на чл.68, ал.1, т.1, ал.4, ал.5 и пар.1, т.8 от ДР на КТ е достигнал до извода, че същият е за неопределено време, въззивният състав не е постановил решение в противоречие с посочената от касатора практика. Поради изложеното и по двата въпроса касационното обжалване не следва да се допуска. Освен това във връзка с четвъртия въпрос следва да се посочи, че не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса съществува съдебна практика, включително посочена от самия касатор, която не се нуждае от промяна и осъвременяване.
Третият въпрос относно необходимостта изводът за недействителност на клауза от трудовия договор да залегне в изричен диспозитив по делата с предмет оспорване законността на уволнението е формулиран общотеоретично и поради това не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът освен това не е обосновал какво е значението на поставения от него въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В допълнение въпросът е и неотносим към решаващите изводи на въззивния съд.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото разноски се дължат на ответника по касация, който е направил искане и е представил доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба в размер на 600 лв.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 263520 от 31.05.2021г., постановено по в.гр.д.№10268/2020 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Менпауър България“ ООД, с ЕИК[ЕИК] да заплати на С. С. В., с ЕГН [ЕГН] сумата от 600лв.-адвокатско възнаграждение за касационна инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |