Р Е Ш Е Н И Е

№ 50

гр. София, 02.04.2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2375 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 87/25.03.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 1034/2019 г. на Старозагорския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 625/09.11.2018 г. по гр. дело № 1136/2018 г. на Казанлъшкия районен съд, жалбоподателят е осъден, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца Д. П. К. сумата 7 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – претърпени душевни и морални страдания, в резултат на повдигнато обвинение за извършено престъпление и задържане под стража по ДП № 284/2014 г. по описа на РУ „Полиция“ – гр. Казанлък, което е прекратено, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.05.2017 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
В касационната жалба на ПРБ се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. П. К. не е подал отговор на жалбата и не взема становище по нея.
С определение № 843/19.11.2019 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, въззивният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Съгласно тази практика на ВС и ВКС, понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, както и вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр.; като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В мотивите към решението си, обаче, съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди.

В случая, въз основа на писмените доказателства по делото, въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства: С постановление от 14.11.2014 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2, вр. с чл. 142, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 142, ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б“ от НК. С постановление на прокурора от 15.11.2014 г. ищецът е задържан за срок от 72 часа, а с определение на съда от 18.11.2014 г. по отношение на него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, като с постановление на прокурора, считано от 12.07.2015 г. мярката е изменена на „подписка“. С постановление от 19.10.2015 г. на прокурор от окръжна прокуратура е прекратено частично наказателното производство по отношение на ищеца по обвинетието за горепосоченото престъпление и е отменена мярката за неотклонение. Със същото постановление материалите по досъдебното производство са изпратени на районната прокуратура, с указания за продължаване на разследването срещу ищеца за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 10, т. 11 и т. 12, във вр. с чл. 130, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, както и по чл. 293, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК. С постановление на разследващ полицай на 25.02.2016 г. срещу ищеца е повдигнато обвинение за тези престъпления. С постановление на прокурора от 24.04.2017 г. наказателното производство срещу ищеца е прекратено на основание чл. 199, ал. 1, чл. 243, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и е отменена взетата по отношение на него мярка за неотклонение „подписка“. Въззивният съд е обсъдил подробно показанията на двамата разпитани свидетели по делото и ги е кредитирал, като свидетелските показания на майката на ищеца са преценени съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК. След обсъждане и тълкуване на правните норми на чл. 2, ал. 1, т. 1-6, чл. 4 от ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД, окръжният е приел, че по делото е безспорно установено, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство, което е било прекратено. В тази връзка са изложени и съображения, че първоначално воденото досъдебно производство на практика не е приключило, а само е била променена правната квалификация на деянието на ищеца, като новото обвинение е било също за тежко умишлено престъпление, както и първоначалното. С оглед на това, въззивният съд е приел за установено, че наказателното преследване срещу ищеца е продължило от 15.11.2014 г. до 24.04.2017 г., както и че през този период от 2 години и 5 месеца той е изпитвал притеснения и безпокойство, присъщи за всеки човек, подложен на наказателна репресия. Прието е за установено, въз основа на обсъдените свидетелски показания по делото, че извън тези вреди, след започване на наказателното производство ищецът е започнал да се притеснява за работата си и за бъдещето си като цяло; незаконните обвинения са уронили репутацията и името му сред колеги, познати и работодатели; също вследствие наказателното преследване, той се е разделил с приятелката си.
В противоречие с цитираната по-горе практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, в случая въззивният съд по никакъв начин не посочил в мотивите към обжалваното решение как е определил размера от 7 000 лв. на процесното обезщетение, като нито сам е обсъдил установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, нито е препратил за това по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. От мотивите към въззивното решение дори не става ясно кои са тези конкретни обстоятелства по делото. Вместо това въззивният съд е посочил, че първостепенният съд се е съобразил изцяло както с нормативната уредба – чл. 52 от ЗЗД, така и с константната практика на върховните съдилища в страната – ППВС № 4/23.12.1968 г., като е цитирано последното. В тази връзка в обжалваното въззивно решение е прието и че районният съд е взел предвид всички обстоятелства, които имат своето отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди, и е стигнал до правилни изводи, че тези вреди не са се отразили много негативно на психическото здраве, психиката и социалния живот на ищеца, поради което техният размер правилно е определен на 7 000 лв. Относно последния си извод окръжният съд е изложил отново общи съображения, – че този размер е изцяло съобразен с тежестта на повдигнатото и поддържано обвинение, възрастта и социалното положение на ищеца, данните за личността му, а също и граматически и логически неясни мотиви: „…както и на немаловажното обстоятелство, че неговото влияние на наказателното преследване върху общото психологично състояние на К. е оказало своето негативно влияние, но в рамките на нормалното, има временен характер, като към момента на прекратяването на наказателното производство от РП-Казанлък, вече е преодоляно от същия, който отново изпълнява обичайните си служебни задължения“. Така изложените мотиви относно размера на процесното обезщетение са в противоречие и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност.

Основателни при това положение са оплакванията в касационната жалба на ПРБ, че въззивният съд не е обсъдил важни обстоятелства, установени по делото, които са от значение за размера на процесното обезщетение. По този начин въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до необоснованост на решението му.

Неоснователно е оплакването на касатора, че въззвният съд не отчел факта, че след частичното прекратяване на 19.10.2015 г. на наказателното производство срещу ищеца и другите обвинени лица по обвинението за отвличане, и до повдигането на 25.02.2016 г. на обвинението срещу тях по квалифицирания състав за причиняване на телесна повреда и за подбуждане към лъжесвидетелстване, ищецът не е имал качеството на обвиняем, поради което не било налице незаконно обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Въззивният съд правилно е приел за установено, че наказателното преследване срещу ищеца е продължило непрекъснато през целия период от 15.11.2014 г. до 24.04.2017 г. След частичното прекратяване на наказателното производство на 19.10.2015 г., наказателното преследване срещу ищеца не е било преустановено, тъй като прокуратурата е продължила разследването срещу него – за същото негово деяние, но при друга правна квалификация, както също правилно е приел въззивният съд. Макар до повдигането на 25.02.2016 г. на новото обвинение срещу ищеца, същият формално да не е имал качеството на обвиняем, за периода до тази дата ответната ПРБ също носи отговорност за вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, тъй като наказателното преследване срещу ищеца е осъществявано и през този период – в този смисъл е и трайно установената практика на ВКС (решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 397/26.11.2015 г. по гр. дело № 6047/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 425/01.12.2015 г. по гр. дело № 3143/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Неоснователен е и касационният довод, че въззвният съд не отчел и факта, че наказателното производство срещу ищеца е било прекратено на 24.04.2017 г. поради недоказаност на обвинението, а приключването на наказателното производство срещу част от останалите обвиняеми със споразумение за осъждането им, водело до извод, че е било извършено престъпление, но не е доказана ролята на ищеца в него. Този довод не отговаря на обстоятелствата по делото, тъй като в случая наказателното производство срещу ищеца е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК – поради това, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление, а не на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК – поради недоказаност на обвинението. И в двете хипотези обаче ответната ПРБ носи отговорност за вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.

Неоснователни са и оплакванията и доводите на касатора, че въззивният съд неправилно приел за установено, въз основа на свидетелските показания, че след започване на наказателното производство ищецът е започнал да се притеснява за работата си и за бъдещето си като цяло, че незаконните обвинения са уронили репутацията и името му сред колеги, познати и работодатели, както и че вследствие наказателното преследване, той се е разделил с приятелката си. Неоснователен е и доводът на жалбоподателя в тази връзка – че тези свидетелски показания не били подкрепени с писмени доказателства. Както вече беше посочено, въззивният съд подробно е обсъдил показанията на двамата разпитани свидетели, които имат преки и непосредствени впечатления за така посочените от тях неимуществени вреди, търпени от ищеца, както и за причинно-следствената връзка между тях и незаконосъобразното наказателно преследване срещу ищеца. Показанията на двамата свидетели са вътрешно непротиворечиви, както и помежду им, поради което въззивният съд правилно ги е кредитирал, като е преценявал показанията на заинтересования свидетел съгласно чл. 172 от ГПК. При това положение, за кредитирането на свидетелските показания не е било необходимо по делото да са налице и писмени доказателства, които да ги подкрепят.

Неоснователно е и основното оплакване на касатора – за допуснато от въззивния съд нарушение и на материалния закон, а именно – че предвид цитираната по-горе практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, обстоятелствата в конкретния случай не давали основание да се присъди обезщетение в размер 7 000 лв., който бил несправедливо завишен според жалбоподателя. Съображенията за този извод на настоящата инстанция са изложени при разрешаването на материалноправния спор по същество, доколкото установеното по-горе процесуално нарушение, допуснатото от окръжния съд, и необосноваността на решението му при определяне размера на процесното обезщетение, не налагат връщане на делото на въззивната инстанция за повтаряне или за извършване на нови съдопроизводствени действия.
Предвид цитираната по-горе задължителна практика на ВС и ВКС, установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди са следните:
Незаконосъобразното наказателно преследване е било проведено срещу ищеца за една и съща съвкупност от негови деяния, но подведени в течение на наказателното производство под различни състави на престъпления по НК, а именно: първоначално – за престъпление по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2, вр. с чл. 142, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 142, ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б“ от НК – отвличане, извършето от две или повече лица, представляващо опасен рецидив; а след това – за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 10, т. 11 и т. 12, във вр. с чл. 130, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК – причиняване на лека телесна повреда с користна цел, за да бъде прикрито друго престъпление и по хулигански подбуди, както и по чл. 293, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК – подбуждане към лъжесвидетелстване. Първоначално повдигнатото срещу ищеца обвинение е за тежко престъпление (за него е предвидено наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години или доживотен затвор), а последващото обвинение не е за тежки престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК (за тях е предвидено наказание лишаване от свобода, съответно – до три години и до една година). В рамките на наказателното производство спрямо ищеца последователно са били взети мерки за неотклонение „задържане за 72 часа“ и „задържане под стража“ със значителна обща продължителност от около 8 месеца, а след това – „подписка“ с обща продължителност около 1 година и 5 месеца. Продължителността на незаконното наказателно производство срещу ищеца е около 2 години и 5 месеца, което е в рамките на разумния срок за това, предвид и немалката фактическа и правна сложност на досъдебното производство, което е водено срещу четири лица. Наказателното преследване е било осъществено срещу ищеца в период, когато той е бил 28-30-годишен.
Значителни по интензитет са били процесните неимуществени вреди, претърпени от ищеца през 8-месечен период на задържането му, през който продължителен период от време той е бил лишен от правото си на свободно придвижване и от възможността за осъществяване на нормални социални контакти и на трудовата си дейност. През първите 11 месеца ищецът е изпитвал и значително по-големи притеснения от несправедливо осъждане за тежко престъпление, като го е грозяла опасност от налагане и на най-тежкото наказание – доживотен затвор. След отпадането на това тежко обвинение, ищецът не е изпитвал притеснения и безпокойства за развитието на наказателното производство, по-големи от обичайните в подобни случаи, още повече, че същото е било прекратено в досъдебната му фаза, поради което не се е стигнало до внасяне на обвинението срещу него в съда. От друга страна ищецът е продължил да търпи неимуществени вреди, не само през периода на наказателното производство, а и след неговото прекратяване, тъй като то е уронило репутацията му сред колеги и приятели, които са започнали да го отбягват, съществено се е отразило и на личния му живот – с него се е разделила и приятелката му, както и на трудовата му дейност – и след освобождаването му от ареста той не е могъл да започне работа, а когато е започнал отново да работи като строител-алпинист не е могъл да се концентрира достатъчно и се е страхувал.
При тези обстоятелства, установени по делото, прилагайки обществения критерий за справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че за репариране на процесните неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразното наказателно преследване срещу ищеца, справедливият размер на обезщетението не би могъл да бъде по-нисък от определения от предходните две съдебни инстанции по делото – 7 000 лв. Изхождайки от понятието за справедливост, най-вече като морална категория, произтичаща от наложилите се в обществото нравствено-етични разбирания за справедливо овъзмездяване на неимуществени вреди – такива именно от морален характер, както и от обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането, съдът взема предвид и обстоятелството, че самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

В заключение, по изложените съображения, макар въззивният съд да е допуснал нарушение на процесуалния закон и необоснованост на решението си при определянето на размера на процесното обезщетение, същите не са съществени, тъй като не са довели до нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД, респ. – не се отразили на изхода на делото – постановеният от окръжния съд краен резултат по материалноправния спор между страните е правилен, поради което въззивното решение – в обжалваната от ответната ПРБ осъдителна част, следва да се остави в сила.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 87/25.03.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 1034/2019 г. на Старозагорския окръжен съд, в обжалваната част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. П. К. сумата 7 000 лв., ведно със законна лихва върху нея и разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: