Р Е Ш Е Н И Е № 115 Гр. София, 15 април 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на деветнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 32/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационни жалби на защитниците на подсъдимите М. В. Л., В. П. В. и В. Т. Т., както и по лична жалба на подс. В. В. срещу решение № 200/16. 10. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 141/2014 год. на Апелативен съд – гр. Велико Търново. В жалбата на адв. М. – защитник на подс. В. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Според защитника нарушението на материалния закон е последица от игнориране и превратно интерпретиране на част от доказателствата, като съдът от една страна е приел, че подс. В. бил неадекватен, а от друга – че взел участие в трите престъпления. В този смисъл се сочи и че с оглед неадекватността на В. извършеното от него е несъставомерно от субективна страна. Твърди се, че изводите за авторството на деянието почиват единствено върху косвени доказателства, които обаче установяват само, че подс. В. се е намирал на посочените в обвинителния акт места на инкриминираната дата. Сочи се, че присъдата е основана на свидетелски показания от досъдебното производство в нарушение на чл. 281, ал. 4 и ал. 8 от НПК. Възразява се срещу отказа на въззивната инстанция да кредитира обясненията на подс. Л., които установяват, че единствено той е нанасял побой на пострадалия; изразява се и несъгласие с изводите, че Я. Р. е бил отвлечен. В подкрепа на становището за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила е изтъкнат отказът на съда да допусне въззивно съдебно следствие. Наред с това е посочено, че присъдата е следвало да бъде отменена, тъй като липсват мотиви в частта относно наказанието за престъплението по чл. 142 от НК, а от друга страна не е могло да бъде отстранено нарушение, допуснато от окръжния съд и отнасящо се до изводи, основани върху негодни доказателствени средства. Според защитника съществено нарушение на процесуалните правила е отсъствието на конкретизация в обвинителния акт, в присъдата и във въззивното решение кога е извършено всяко от трите деяния. Явната несправедливост на наложеното наказание е аргументирана с наличието на предпоставките на чл. 55 от НК, което не е било съобразено от въззивния съд. Поддържа се искане въззивното решение да бъде отменено и подсъдимият да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане, а ако тези искания не бъдат уважени – да бъде намалено наложеното наказание. В личната жалба на подс. В. са направени оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, за съществено нарушение на процесуалните правила, свързано с игнориране показанията на редица свидетели, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата на адв. К. – защитник на подс. Л., са релевирани доводи за неправилно приложение на материалния закон, които не са съпроводени с подробна аргументация, както и такива за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в липса на убедителни съображения за отхвърляне аргументите на защитата, неправилен отказ да бъдат кредитирани показанията на свид. Й., довело до осъждане на подс. Л. за отвличане и изнудване без да има доказателства за участието му в тези деяния. Наред с това се поддържа, че наложените наказания са явно несправедливи и несъобразени с разпоредбата на чл. 55 от НК. Поддържа се искане въззивното решение да бъде отменено и подсъдимият да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане, а ако тези искания не бъдат уважени – да бъде намалено наложеното наказание. В касационната жалба на адв. Я. – защитник на подс. Т. са изложени твърдения за нарушения на материалния закон, които не са конкретизирани. Поддържа се, наред с това, че неправилно не са кредитирани обясненията на Т., че не е взел участие в инкриминираните деяния. Твърди се, че наложеното наказание е несправедливо и се поддържа искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът на подс. В. пледира да бъде уважена касационната жалба по изложените в нея съображения, като бъде отменена осъдителната присъда, потвърдена от въззивната инстанция и делото бъде върнато за ново разглеждане поради наличието на съществени нарушения на процесуалните правила или, като алтернатива – да бъде намален размерът на наложеното наказание. В писмени бележки възпроизвежда отново доводите в касационната жалба, като наред с това акцентира върху отказа на въззивния съд да разпита свидетел-очевидец и да постави в очна ставка пострадалия и подсъдимите, както и самите подсъдими. В своя защита подс. В. В. сочи, че не е извършил деянията, за които е обвинен, а в последната си дума моли да бъде отчетено здравословното му състояние. Защитникът на подс. Л. пледира да бъде отменено решението на Великотърновския апелативен съд и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав или подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатите му обвинения. Наред с това поддържа и искане за намаляване на наложените наказания. Подс. М. Л. не изразява лично и непосредствено пред ВКС становището си относно законосъобразността на обжалвания съдебен акт. В писмено становище сочи, че върху него е упражняван натиск от подсъдимите Т. и Л. да признае, че той е извършил посегателствата спрямо свид. Я. Р.. Акцентира и върху здравословното си състояние и моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Защитникът на подс. Т. поддържа касационната жалба по съображенията, изложени в нея. Сочи, че са налице нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, тъй като подс. Т. е осъден за деяние, което не е извършил и наложеното му наказание е явно несправедливо. В писмени бележки поддържа, че въззивният съд е следвало да кредитира показанията на пострадалия и на подс. Т., депозирани в хода на съдебното следствие, установяващи, че поведението на Т. е било демонстративно, вместо да се доверява на гласни доказателства от досъдебната фаза. Излага доводи за несъставомерност на деянията от субективна страна предвид отсъствието на доказателства, че подсъдимият е действал при пряк умисъл и е съзнавал общественоопасния характер на деянията, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните последици. В своя защита подс. В. Т. сочи, че не е участвал в извършването на престъпленията, за които е осъден. В последната си дума моли за справедливост. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационните жалби на тримата подсъдими са неоснователни. С присъда № 18/14. 04. 2014 год. по н. о. х. д. № 68/2014 год. Окръжният съд – гр. Русе е признал подсъдимите М. В. Л., В. П. В. и В. Т. Т. за виновни в това, че на 09. 08. 2012 год. край [населено място] и в землището на [населено място], първите двама – в условията на опасен рецидив, в съучастие помежду си, като съизвършители отвлекли Я. Р. Р., като деянието е извършено от три лица, по особено мъчителен за отвлечения начин и към пострадалия е проявена особена жестокост, поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2, т. 3 и т. 4, пр. 1, вр. с ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 54 ал.1 от НК – за подсъдимите В. и Л. и по чл. 142,ал. 3, т. 3 и т. 4, пр. 1, вр. с ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 54, ал. 1 ги е осъдил както следва: подсъдимите В. и Л. на по дванадесет години лишаване от свобода, а подс. Т. – на шест години лишаване от свобода. Подсъдимите са признати за виновни и в това, че на 09. 08. 2012 год. в землището на [населено място], първите двама – в условията на опасен рецидив, в съучастие помежду си като съизвършители, с цел да набавят за себе си имотна облага – пари в размер на 500 лв., направили опит да принудят Я. Р. Р., чрез сила и заплашване, да извърши нещо противно на волята му – да им даде сумата от 500 лв. и с това да му причинят имотна вреда в същия размер, като изнудването е придружено със заплахи за убийство, причиняване на лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание, без разстройство на здравето, извършено е от три лица и деянието е останало недовършено по независещи причини, поради което и на основание чл. 214, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2, т. 1, вр. с чл.213а, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 2 и т. 4, вр. с чл. 214, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 18, ал. 2 и чл. 54 ал.1 от НК е осъдил В. и Л. на девет години лишаване от свобода, както и на наказание глоба в размер на 400 лв., а подс. Т. – на основание чл.214 ал.2, т. 1, вр. с чл. 213а ал. 2, т. 1, пр.1, т. 2 и т. 4, вр. с чл. 214 ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл.18, ал. 2 и чл. 55 ал. 1 т. 1 и ал. 3 от НК – на една година и шест месеца лишаване от свобода. Тримата подсъдими са признати за виновни и в това, че на 09. 08. 2012 год. на неопределено място (край [населено място] или в землището на [населено място]), в съучастие помежду им, като съизвършители причинили на Я. Р. Р. средна телесна повреда изразяваща се в трайно затрудняване на движението на снагата, като деянието на подсъдимите В. и Л. е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 131 А вр. чл. 129, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК е осъдил подсъдимите В. и Л. на по седем години лишаване от свобода, а на подс. Т. на основание чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК е наложено наказание три месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК съдът е наложил най-тежкото измежду наказанията, определени на подсъдимите: за подсъдимите Л. и В. – дванадесет години лишаване от свобода, като към него е присъединено и наказанието глоба в размер на 400 лева, а за подс. Т. – шест години лишаване от свобода. Съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимите и се е произнесъл по разноските и по веществените доказателства. С решение № 200/16. 10. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 141/2014 год. на Апелативен съд – гр. Велико Търново присъдата е изменена като подсъдимите са признати за невинни и оправдава по обвинението по чл. 20, ал. 2 от НК –досежно престъпленията по чл. 214 и чл. 142 от НК. Присъдата е изменена и в санкционната и част, като са намалени наказанията както следва: за престъплението по чл. 142 от НК на подсъдимите Л. и В. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от десет години, а на подс. Т. – лишаване от свобода за срок от пет години, а за престъплението по чл. 214 от НК наказанието на подсъдимите В. и Л. е намалено от девет на шест години лишаване от свобода, а глобата – от 400 лева – на 200 лева. Присъдата е изменена и в частта относно приложението на чл. 23 от НК, като на подсъдимите В. и Л. е наложено най-тежкото наказание измежду определените за посочените престъпления, а именно десет години лишаване от свобода, към което е присъединена глобата в размер на 200 лева, а на подс. Т. е наложено наказанието лишаване от свобода за срок от пет години. Първоинстанционният съдебен акт е изменен по отношение на подс. Т. и в частта относно режима на изтърпяване на наказанието, като на основание чл. 61, т. 3 вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС е определен при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. В останалата част присъдата е потвърдена. Доводите, свързани с наличието на съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, следва да бъдат разгледани на първо място, доколкото същите са от водещо значение за преценката на законосъобразността на обжалвания съдебен акт. Преди всичко следва да се подчертае, че в касационното производство фактическата необоснованост не съставлява самостоятелно основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Касационният съд е съд по правото и се произнася в рамките на фактическите положения, приети от предходната инстанция, като проверява единствено доколко са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното и убеждение при установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Ето защо аргументите на защитата на тримата подсъдими във връзка с доказателствената съвкупност и с приетата от Великотърновския апелативен съд фактическа обстановка следва да бъдат обсъдени от гледна точка на наличието или липсата на съществено нарушение на процесуалните правила. В такъв аспект следва да бъдат интерпретирани и възраженията в касационната жалба на защитника на подс. В. за неправилно приложение на материалния закон, отнасящи се до анализа на доказателствата – по същество те са свързани не с неприлагане на онази материалноправна норма, която е следвало да бъде приложена, а с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд и с оценката на доказателствата и доказателствените средства. Доколкото отговорът на възраженията в касационната жалба на подс. В., отнасящи се до съдържанието на обвинителния акт и до несъответствието му с изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК, както и на тези, касаещи констатирани от въззивния съд процесуални нарушения предпоставя и по-нататъшните разсъждения на касационната инстанция, тези доводи следва да бъдат разгледани преди аргументите на тримата подсъдими, свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите. Не могат да бъдат споделени доводите на защитата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила поради непосочване на средството, с което са причинени телесните увреждания на пострадалия и поради неочертаване на точните времеви граници на всяко от трите престъпления, за които подсъдимите са били признати за виновни. В принципен план следва да се отбележи, че доказателствата по делото не винаги позволяват да се индивидуализира средството, с което е извършено престъплението, като бъде сведено до точно определен предмет със свои уникални характеристики, отличаващи го от всички останали вещи от този вид. Това е възможно само ако средството е открито и приобщено към доказателствата по делото по съответния процесуален ред. В случаите, когато това не е сторено (без значение какви са причините), съдебната практика еднозначно приема, че е достатъчно средството за извършване на престъплението да бъде конкретизирано посредством своите видови или родови особености – напр. твърд, тъп предмет, остър предмет с режещ връх и т. н. Внимателният прочит на обвинителния акт показва, че представителят на държавното обвинение е положил максимални усилия да индивидуализира средствата, използвани от подсъдимите за осъществяване на физическото насилие над пострадалия. Така на стр. 5 от обвинителния акт е прието, че първоначално подс. Т. ударил с ръка свид. Я. Р., след което последвал побой с ръце и крака от тримата подсъдими; отразено е че докато се намирал на пода в лекия автомобил пострадалият бил удрян с ръце и с масивен фенер. На стр. 6 от акта е посочено, че побоят от подсъдимите Л. и В. по времето, когато третият подсъдим отсъствал, е осъществен с масивния фенер, както и с неустановен метален предмет, а на стр. 7 по отношение на побоя – елемент от изнудването, е отбелязано, че В. и Л. удряли свид. Р. с ръце и крака, а подс. Т. използвал и пластмасова туба, пълна с вода. С оглед обстоятелството, че описаните вещи не са били открити и приобщени към доказателствената съвкупност, а и предвид факта, че физическото насилие спрямо пострадалия е било с голяма продължителност и се е изразило в множество наслагващи се удари по различни части на тялото, водещо до невъзможност за отграничаване на използваните средства за причиняване на всяка една от травмите, следва да се приеме, че прокурорът, изготвил обвинителния акт е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл. 246, ал. 2 от НПК по отношение на средството, с което е извършено посегателството срещу здравето на пострадалия, а изводите на първостепенния и въззивния съд досежно това обстоятелство не излизат извън посоченото от представителя на държавното обвинение. Аналогичен извод следва да бъде направен и касателно времето на осъществяване на всяко едно от трите престъпления. Поначало изискването на чл. 246, ал. 2 от НПК за конкретизиране на времето на извършване на деянието не следва да се интерпретира като задължение за посочването на часа на деянието. Времето на осъществяването му може да бъде изразено в дата, час или период от време, или във всички тях взети заедно. Законът не е дефинирал, че обвинението трябва задължително да посочва и часовите рамки на деянието (в този смисъл и Р. № 338/2008 год. по н. д. № 301/2008 год. на ІІІ н. о.) и това принципно положение се отнася и за случаите, в които е повдигнато обвинение за няколко престъпления. В обвинителния акт е отразено, че всички действия на подсъдимите спрямо пострадалия са започнали около 14.00 часа и са продължили и след 21,56 часа, когато е последният опит на пострадалия да намери поисканата от В., Т. и Л. сума от 500 лева. Към тези времеви рамки са се придържали и съдилищата по фактите. Ето защо не може да се приеме, че правото на защита на подсъдимите и по-специално правото им да разберат в какво точно са обвинени е било нарушено, с оглед на което не се налага отмяна на съдебните актове на това основание. На следващо място, като неоснователни следва да бъдат оценени и възраженията, че въззивният съд сам е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като не е отменил присъдата, констатирайки, че първата инстанция е основала изводите си върху негодни доказателствени средства и не е изложила съображения относно вида на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимите за престъплението по чл. 142 от НК. Доводите в касационната жалба на подс. В. не държат сметка за ограничението на чл. 335, ал. 3 от НПК и за възможността делото да бъде върнато на първостепенния съд поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила само веднъж. Дейността на ОС – гр. Русе по делото е била предмет на проверка от апелативния съд за втори път, като присъдата, постановена при първото разглеждане на делото, е била отменена поради незаконен състав и делото е било върнато за ново разглеждане на първата инстанция. Ето защо новият въззивен състав поначало не е разполагал с процесуалната възможност да отмени повторно съдебния акт на окръжния съд и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Наред с това първото от двете нарушения, констатирани в мотивите на въззивното решение, е отстранимо от втората инстанция. Бидейки съд по фактите, апелативният съд не само може, но и е длъжен да извърши собствен анализ на доказателствената съвкупност, като прецени кои от доказателствата и доказателствените средства са допустими и кои не, кои са събрани по реда на НПК и следователно са годни и кои не, кои от тях заслужават доверие и кои не следва да бъдат кредитирани. От естеството на въззивното производство следва и процесуалната възможност на втората инстанция да отстрани допуснатите от първостепенния съд процесуални нарушения във връзка с анализа и оценката на доказателствата като изключи онези от тях, които са недопустими или негодни. Ето защо, като е изключила от доказателствената съвкупност показанията на свид. С. К., дадени пред първия, незаконен състав на окръжния съд, въззивната инстанция е процедирала съобразно предоставените и от НПК правомощия. Що се отнася до второто нарушение, установено от Великотърновския апелативен съд – липсата на съображения защо според първата инстанция лишаването от свобода е най-подходящо измежду трите алтернативни наказания, предвидени за престъплението по чл. 142, ал. 3 от НК, в проверяваното въззивно решение са изложени убедителни съображения защо в конкретния случай не се налага (освен, че е и недопустимо с оглед чл. 335, ал. 3 от НПК) отмяна на присъдата. Макар поначало съдът да е длъжен да мотивира избора си при наличието на алтернативни санкции, в настоящия казус правилно е преценено, че съответстващо на степента на обществена опасност на деянието и на извършителите е най-лекото от трите алтернативни наказания – лишаването от свобода, с оглед на което макар и формално да е осъществено, процесуалното нарушение не е довело до ограничаване правото на защита на подсъдимите. Не намират опора в материалите по делото доводите в касационните жалби на тримата подсъдими, отнасящи се до аналитичната дейност на предходните съдебни инстанции и до отказа им да удовлетворят доказателствените искания на страните. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт въззивният съд е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценъчната дейност на контролираната инстанция е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание и са изложени убедителни мотиви във връзка с достоверността им. Апелативният съд е възприел изцяло като правилно установена фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда, като е споделил доказателствената оценка, направена от Русенския окръжен съд и е изложил и собствени съображения относно годността и достоверността на доказателствата и доказателствените средства. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота. Тук е мястото да получат отговор доводите на защитата на подс. В. за неоснователен отказ от страна на въззивния съд да попълни делото с доказателства. Константна е практиката на ВКС, че не всякога оставянето без уважение на доказателствените искания на страните ограничава процесуалните им права и съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. Такова ще е налице единствено ако вследствие на отказа са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Настоящият казус обаче не е такъв. За наличието на друг мотив за извършване на деянията, а именно: да бъде потърсена сметка от пострадалия Я. Р. заради упражнен сексуален тормоз спрямо негова колежка в заведението на подс. В. са били събрани достатъчно доказателства, съдържащи се в обясненията на самия В. и на подс. Л. в хода на съдебното следствие, както и в инкорпорираните към доказателствената съвкупност показания на свид. Г. К. на досъдебното производство. При това положение не може основателно да се поддържа, че като са отклонили искането за разпит на лицето, засегнато от действията на пострадалия и на лицето, присъствало на подобен инцидент, първата и въззивната инстанция са игнорирали задължението си за обективност, всестранност и пълнота. Съвсем отделен е въпросът дали съдилищата по фактите са подходили с доверие към съобщеното от подсъдимите и от свид. Г. К. и дали са възприели техните твърдения. В това отношение касационният съд не може да дава указания на долната инстанция, нито да подменя вътрешното и убеждение със свои разсъждения досежно убедителността и достоверността на едно или друго доказателствено средство. Следва да се отбележи, че наред с това в обясненията на подс. В. не се съдържат достатъчно установъчни данни за лицето, което според неговите твърдения е пострадало от действията на свид. Р., а именно той в качеството на работодател би следвало да има необходимата информация за лицата, които наема – подсъдимият е посочил единствено името на служителката си – М. В., като е изразил съмнение, че тя може би е студентка във ВИМЕС. В разпита на подс. Л. пред окръжния съд изобщо не може да бъде открита информация за самоличността на притесняваната от свид. Я. Р. сервитьорка независимо от твърденията му, че той и момичето били станали приятели в процеса на съвместната им работа. Сам защитникът на подс. В. не е могъл да посочи друга информация за лицето, освен че „живее в [населено място], по [улица]. От друга страна за съставомерността на деянията по чл. 142 от НК, по чл. 129 от НК и по чл. 214 от НК е без значение дали мотивът за извършване на деянията е свързан с наркотични вещества или се касае за саморазправа със свид. Р. заради негови действия по отношение на трето лице, доколкото и в двата случая те не могат да бъдат определени като съответни на закона – държането на наркотични вещества само по себе си е престъпление, а редът за търсене на отговорност за тормоз (физически, психически, сексуален и т. н.) над другиго не включва самоволни действия от лица извън системата на правоохранителните органи. Несъстоятелни са и възраженията на защитата на подс. В., съдържащи се в представената пред ВКС писмена защита, за неправилен отказ да бъде разпитан очевидец на инкриминираните събития. Внимателният преглед на материалите по делото показва, че нито в досъдебната фаза, нито пред първата инстанция, а още по-малко пред въззивния съд страните са навеждали доводи за присъствието на друго лице извън подсъдимите и свид. Я. Р. по време на отвличането и продължителното малтретиране на пострадалия. Такива твърдения отсъстват и в обясненията на подсъдимите, и в показанията на пострадалия. В посочените гласни доказателствени средства може да бъде открита информация единствено за Д. Й. и Г. К., които са възприели отделни моменти от действията на подсъдимите. Посочените лица са били като разпитани в качеството на свидетели и са депозирали показания както на досъдебното производство, така и в съдебната фаза, като заявеното от тях е било обект на обсъждане и от двете инстанции по фактите. Същественото е, че те също не твърдят трети лица да са присъствали по време на инкриминираните събития. Ако защитата има предвид отказа да бъдат разпитани като свидетели М. В. и Б. Р., т. е. лицето, за което се твърди, че е засегнато от пострадалия и лицето, възприело този инцидент, следва да се отбележи, че според посоченото от подс. В. те не са очевидци на предприетите спрямо Я. Р. действия, а в същата насока е и заявеното от подс. Л.. Що се отнася до отказа на апелативния (а преди това и на окръжния) съд да постави в очна ставка подсъдимите помежду им, както и да ги съпостави със свид. Я. Р., следва изрично да се подчертае, че наличието на противоречия между гласните доказателствени средства не предпоставя задължителното извършване на посоченото следствено действие. Този извод следва от логическото и смислово тълкуване на употребения от законодателя в чл. 143, ал. 1 от НПК израз „може да се направи очна ставка”. При положение, че съществуващите противоречия могат да бъдат преодолени чрез анализ и съпоставяне на доказателствените източници и са изложени убедителни и изчерпателни съображения кои от тях заслужават доверие (както е сторено в настоящия казус), отказът да бъде проведена очна ставка не съставлява основание за отмяна на въззивния съдебен акт. На следващо място, не могат да бъдат възприети като основателни и възраженията на защитниците за съществени нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до начина на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите. Извършвайки собствен анализ на доказателствената съвкупност, въззивният съд се е солидаризирал с извода на първата инстанция за превозването на свид. Я. Р. от [населено място] до землището на [населено място] противно на волята му. Обстоятелствата, на които са основани констатациите за отвличане на пострадалия, не са произволно приети, а са били изведени след съпоставяне на дадените пред окръжния съд и на досъдебното производство показания на свидетелите Я. Р. и Д. Й. и на обясненията на подсъдимите, депозирани в хода на съдебното следствие и пред разследващ орган в присъствието на защитник, като последните законосъобразно са били приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 279, ал. 2 от НПК. Съдът e интерпретирал коректно посоченото от свид. Р., като е съобразил, че непълнотите, констатирани от първата инстанция и преодолени по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1 от НПК, са резултат от претърпените от пострадалия негативни емоции и силен стрес и от желанието му да заличи в съзнанието си преживяното, а не са последица от стремеж да изопачи инкриминираните събития или да затаи истината за тях. С оглед тези обстоятелства контролираната инстанция с основание се е доверила на твърденията на свид. Р. от досъдебното производство, че след пристигане на подсъдимите Т. и Л. на мястото, където вече се намирали той самият, свид. Й. и подс. В., тримата подсъдими му нанесли побой, след което го завързали, вкарали го в багажника на л. а. „марка” и потеглили в неизвестна за него посока. За да кредитира показанията му от досъдебната фаза, въззивната инстанция е отчела неизменността на разказаното от Р. досежно тези обстоятелства по време на двата разпита от 10. 08. 2012 год. и 28. 08. 2012 год., като е обърнала внимание и на пълнотата и изчерпателността на твърденията му за тези факти. Съобразено е било също така, че макар заявеното от свидетеля в съдебно заседание да е значително по-схематично и да не пресъздава в подробности инкриминирания инцидент, то все пак се явява логическо продължение на приобщените на основание чл. 281, ал. 4 от НПК показания пред водещия разследването, доколкото отсъствието на доброволност при пътуването на пострадалия от [населено място] е потвърдено и при разпита пред съда. Направен е верен извод, че въпреки качеството му на пострадал Я. Р. не е проявил пристрастие или предубеденост при пресъздаването на фактите, като в тази насока контролираната инстанция е отчела отсъствието на доказателства за предходни влошени отношения с когото и да било от подсъдимите. Напротив, както с основание е посочено в съдебния акт, от тримата подсъдими пострадалият познавал само В. В., отношенията с когото се запазили добри и след като Р. престанал да работи в заведението на В. в [населено място]. Обстоятелството, че останалите двама подсъдими са били непознати за пострадалия, поради което той за себе си ги нарекъл „псевдоним” (подс. М. Л.) и „псевдоним” (подс. В. Т.) и че контактите му с двамата се изчерпват само до събитията на инкриминираната дата правилно са мотивирали апелативния съд да приеме, че не е налице заинтересованост на свидетеля и при преразказване на фактите, отнасящи се до поведението на Л. и Т.. Същевременно е потърсена корелация между посоченото от пострадалия и други доказателствени източници и е открито съответствие между твърденията му за обездвижване на горните му крайници посредством завързването им и заключението на съдебномедицинската експертиза, установяващо бразда от механично притискане над дясната гривнена става и ивица от зачервяване и охлузване на същата. Потвърждение на показанията на свид. Я. Р. за принудителното му отвеждане от [населено място] въззивната инстанция е намерила и в обясненията на подс. Т. от 27. 08. 2012 год. и 29. 08. 2012 год., депозирани в присъствието на защитник пред водещия разследването и прочетени на основание чл. 279, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 от НПК, съгласно които след нанесения побой в района на посоченото населено място ръцете на свид. Я. Р. били вързани с връзките на обувките му от подс. Л. и пострадалият бил хвърлен в багажника на автомобила, след което всички отпътували за [населено място], където слязъл свид. Й., а оттам подсъдимите се насочили към [населено място]. За доказателствена основа на изводите за отсъствие на съгласие от пострадалия да се върне заедно с подсъдимите в [населено място] са послужили и приобщените по реда на чл. 279, ал. 2 от НПК обяснения на подс. В. от 27. 03. 2013 год., в които, макар този подсъдим да е изключил собственото си участие в отвличането, е признал, че противно на волята му свид. Я. Р. бил вързан и поставен в багажника, след което подсъдимите се насочили към населеното място, в което и тримата живеели. Във връзка с възраженията на защитата следва да се отбележи, че не съществува процесуална забрана да бъдат ползвани при изграждане на съответните фактически констатации обясненията на обвиняемия пред водещия разследването, стига, разбира се, те да са приобщени по съответния процесуален ред – чрез прочитането им по реда на чл. 279, ал. 2 от НПК и да не са единственото доказателствено средство, установяващо авторството на деянието. Тези императивни изисквания на процесуалния закон са били спазени от инстанциите по фактите. Извън ограничението на чл. 279, ал. 2 от НПК не съществува процесуална забрана съдът да основе изводите си на обяснения от досъдебното производство и на свидетелски показания, прочетени на основание чл. 281, ал. 4 от НПК. Този извод се налага при съпоставяне на ограничителните разпоредби на чл. 279, ал. 4 от НПК и чл. 281, ал. 8 от НПК. В първата от двете норми е посочено, че обясненията от досъдебното производство не могат да бъдат единствената доказателствена основа на осъдителната присъда, а във втората – че осъдителната присъда не може да се основава само на показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК. Езиковото и смислово тълкуване на двата израза – „единствено” и „само” обосновава извод, че е допустимо подсъдимият да бъде признат за виновен при едновременното наличие на признания, направени в хода на досъдебното производство и уличаващи го показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК. Неоснователно се поддържа в касационните жалби, че са игнорирани обясненията на подсъдимите пред окръжния съд, отнасящи се до липса на принуда и в частност – на физическо насилие спрямо пострадалия в този първоначален момент. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани. Суверенно право на съда е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина. Съдът не е обвързан в аналитичната си дейност от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на обясненията на подсъдимия и особено на тези, дадени в хода на съдебното следствие – противното би означавало на това доказателствено средство да се придаде формална доказателствена сила в разрез със забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК, още повече, че обясненията поначало имат двойнствена природа – освен доказателствено средство те са и средство за защита. Тези принципни положения са били съобразени от апелативния съд и той е подложил на обсъждане промяната в твърденията на двамата подсъдими в хода на наказателния процес досежно коментираното обстоятелство, както и обясненията на подс. Л., съгласно които пострадалият е тръгнал с тях за [населено място] по своя воля и е изложила убедителни съображения защо заявеното в последващите им разпити не заслужава доверие. Показанията на свид. Д. Й. също не са оставени без внимание, както неоснователно се поддържа в касационната жалба на подс. В.. Внимателният прочит на въззивния съдебен акт показва, че предмет на обсъждане от инстанциите по фактите е било както заявеното от свидетеля в хода на съдебното следствие, така и твърденията му от досъдебното производство. Основавайки се на непълнотите и схематичността в разказа на Д. Й. и отчитайки едновременно с това и декларираното от последния нежелание да се замесва в инцидента, защото скоро преди него бил освободен от местата за лишаване от свобода, както и стремежа на свидетеля да омаловажи значимостта и неправомерността на действията на подсъдимите, апелативният съд убедително е защитил тезата си, че посоченото от свидетеля не заслужава доверие. По-нататък, съобразявайки обясненията на подс. Л. (от досъдебната фаза и на съдебното следствие), заявеното от подс. Т. пред разследващ орган, показанията на свидетелите Я. Р. и Г. К., както и посоченото от подс. В. (частично), съдилищата по фактите са приели за установено, че подсъдимите спрели в землището на [населено място], където по нареждане на подс. В. подс. Л. извадил пострадалия от багажника на автомобила, съблякъл го гол, вързал отново ръцете му и го отвел в близките храсти; прието е също така, че докато подс. Т. тръгнал за [населено място], за да доведе приятелката на подс. В., останалите двама подсъдими продължили да нанасят побой на свид. Р., като го удряли освен с ръце и крака и с метален предмет по тялото и главата, а подс. Л. на два пъти гасил цигари върху лявата длан и лявото ходило на пострадалия; направен е и извод, че след завръщането на подс. Т. той също се включил в насилието над пострадалия, докато подс. В. разговарял със свид. К.. Отчетено е било, на първо място, че поне що се отнася до собственото му участие в тези събития, позицията на М. Л. не е претърпяла промяна в хода на наказателния процес. Подсъдимият последователно е поддържал, че е съблякъл дрехите на пострадалия, след което го удрял с металния фенер, а в съдебно заседание е разширил обхвата на признанията си, посочвайки, че е гасил цигари в крайниците на пострадалия. Същевременно при разпита си от 23. 01. 2013 год. в присъствието на защитник е уточнил, че участие в побоя има и подс. В. и то се е изразило в нанасяне на ритници по тялото. Предвид липсата на каквито и да било доказателства за упражнено физическо или психическо насилие от органа, провел посочения разпит – медицинска документация, удостоверяваща получени увреждания, сигнал до наблюдаващия прокурор за оказан натиск, показания на лица, узнали подобни обстоятелства по един или друг начин и т. н., за въззивния съд не е съществувало основание, изводимо от доказателствената съвкупност, да приеме, че следва да изключи цитираните обяснения на подс. Л.. Не намират опора в доказателствата и твърденията му в писменото становище пред настоящата инстанция, че е бил принуден от останалите двама подсъдими да поеме вината върху себе си, за да оневини тях. Аргумент за отхвърляне на тази теза може да бъде намерен и в отбелязаната от инстанциите по фактите логическа и хронологична последователност и в изчерпателността на подс. Л. при пресъздаване на инкриминираните събития. Съобразявайки, че осъдителната присъда не може да почива единствено на самопризнания и на уличаващи друг подсъдим обяснения, както първата, така и въззивната инстанция са направили съпоставка доколко заявеното от подс. Л. пред разследващ орган хармонира с други доказателствени средства и по-специално с показанията на пострадалия. При изграждането на изводите си досежно тези обстоятелства съдилищата не са оставили без внимание промяната в показанията на свид. Я. Р. и последващите му твърдения, че няма спомен подс. В. да е участвал в побоя в района на [населено място], нанесен в отсъствието на третия подсъдим. Убедителни и в съответствие с правилата на логиката са констатациите, че доверие заслужават първоначалните показания на пострадалия от 10. 08. 2012 год. предвид непосредствената им близост до инкриминираните събития от 08. 08. 2012 год., предвид прецизността, детайлността и пълнотата им и с оглед декларирания от свидетеля стремеж да изличи от съзнанието си спомена за случилото се, което безспорно е било източник на неприятни емоции и стрес, на физически и психически болки и страдания. Като контролно доказателство за достоверността на първоначално заявеното от подс. Л. и от свид. Я. Р. са послужили показанията на свид. Г. К., съгласно които подс. В. споделил, че са пребили Я. от /населено място/ – обстоятелство, което той не би могъл да знае, ако е бил заспал, каквито са неговите твърдения пред разследващия орган, или ако е бил неадекватен, в каквато насока са показанията на свид. Р. в хода на съдебното следствие. Отделен е въпросът, че в показанията на посочената свидетелка отсъстват каквито и да било твърдения за неадекватност на приятеля и, за невъзможност да се ориентира в заобикалящата го действителност, за неподредено или несъответно негово поведение в този момент. Не може да бъде отправен упрек и към доказателствения анализ на въззивната инстанция, относим към обвинението за изнудване на свид. Я. Р.. Фактическите констатации на апелативния съд за упражнена физическа и психическа принуда с цел пострадалият да бъде мотивиран да даде на подсъдимите сумата от 500 лева не са произволни, а са основани на показанията на свид. Я. Р.. Пострадалият е ситуирал хронологически действията на В., Л. и Т. след пристигането на последния със свид. Г. К. в землището на [населено място], като е посочил, че след малтретирането му, продължило цял следобед, включително и след завръщането на подс. Т., както и след отправените му заплахи е бил накаран от подсъдимите да се обади на свои близки: на баща си – свид. Р. Р., както и на приятелката си – свид. С. К. с искане да му дадат пари, както и че след отказа им побоят над него е продължил, за да го принудят да им осигури сумата – предмет на обвинението. Съображенията, мотивирали решаващите съдилища да се доверят на твърденията на свид. Я. Р. относно отвличането му от тримата подсъдими, с основание са били отнесени и към показанията му в частта им, касаеща изнудването му от В., Т. и Л.. Наред с това е било отчетено, че заявеното от Я. Р. касателно обажданията му с искане за пари кореспондира и с показанията на свидетелите Р. Р. и С. К., които всъщност са били и адресатите на тази молба, както и със справките от мобилните оператори, установяващи осъществяването на мобилна телефонна комуникация между пострадалия и двамата свидетели. Тук е мястото да се отбележи, че поначало не е съществувала процесуална пречка инстанциите по фактите да основат изводите си върху заявеното от Р. Р. и С. К., доколкото в разпитите си и двамата пресъздават обстоятелства, възприети пряко и непосредствено от тях, а именно: изпратените кратки текстови съобщения до свид. К. и отговора и на настояването за пари, даден по същия начин, както и личния разговор със свид. Р. Р., отново с молба за спешно предоставяне на парични средства и отказа му да помогне на сина си. Досежно тези обстоятелства показанията на двамата свидетели са източник на първични, а не на производни доказателства. С характер на производно доказателство е единствено посоченото от С. К., че свид. Я. Р. и съобщил, че бил отвлечен, но то е ползвано от съдилищата по фактите единствено в качеството му на контролно доказателство относно устойчивостта и последователността на твърденията на пострадалия. Най-сетне, за извода на апелативния съд, че пострадалият е бил изнудван, от значение са били и обясненията на подсъдимите Л., В. и Т. от досъдебното производство, съответно от 14. 02. 2013 год. (Л.), от 27. 03. 2013 год. (В.) и от 29. 08. 2012 год. и 29. 08. 2012 год. (Т.), в които всеки от тях е признал, че останалите двама са извършили посочените действия, опитвайки се да омаловажи собствения си принос за постигане на общата престъпна цел. При наличието на така допълващите се гласни и писмени доказателства, въззивната инстанция правилно се е отнесла с недоверие както към обясненията на подсъдимите в хода на съдебното следствие, така и към показанията на свид. Г. К., в които акцент е поставен върху действията на В. Т. и М. Л. и е премълчано упражняването на физическа и психическа принуда спрямо пострадалия, за да бъде мотивиран да им плати липсващите наркотични вещества. При положение, че аналитичната дейност на въззивната инстанция не страда от пороците, описани в касационните жалби, не може успешно да се поддържа, че тя е довела до неправилно приложение на материалния закон. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Доколкото в касационните жалби на защитниците на подсъдимите Т. и Л., а също и в личната жалба на подс. В., макар и бланкетно се поддържа, че присъдата и решението на апелативния съд е незаконосъобразно, а в тази на защитника на В. се твърди, че деянията на този подсъдим са несъставомерни от субективна страна, на проверка следва да бъде подложена и материалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт, като следва изрично да се подчертае, че подсъдимите могат да бъдат оправдани единствено ако възприетите от долустоящите инстанции факти не очертават съставомерно поведение на подсъдимите. Настоящият случай, обаче, не е такъв. Въз основа на правилно установените правно значими обстоятелства, долустоящите инстанции законосъобразно са квалифицирали първото от трите престъпления по чл. 142, ал. 3, т. 3 и т. 4, пр. 1, вр. с ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1 от НК по отношение на тримата подсъдими, като за подсъдимите В. и Л. правилно е прието наличие и на още едно квалифициращо обстоятелство – по т. 1, пр. 2 на чл. 142, ал. 3 от НК. По естеството си отвличането представлява лишаване на пострадалия от възможността сам да определя местоположението си в пространството посредством принудителната промяна на същото това местоположение от страна на извършителя/извършителите. Установените от инстанциите факти, отнасящи се до завързване ръцете на свид. Я. Р., до натоварването му в багажника на лекия автомобил и до потеглянето от [населено място] изключват възможността пострадалият доброволно, по своя воля да е тръгнал с подсъдимите за [населено място] и предпоставят законосъобразност на извода, че е осъществено изпълнителното деяние на посоченото престъпление. Предвид участието и на тримата подсъдими в тези действия, изпълващи със съдържание изпълнителното деяние на престъплението, следва да бъдат споделени констатациите за наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 142, ал. 2, т. 1 от НК, т. е. за извършване на деянието от две и повече лица. Няма основания да не бъдат възприети и изводите за проявена особена жестокост към отвлеченото лице. Събличането на пострадалия гол, завързването на ръцете му, хвърлянето му в бодливите храсталаци, нанасянето на побой, продължил значително време (като е безспорно, че в част от насилието подс. Т. не е взел участие) с масивен фенер, с неустановен метален предмет и с пластмасова туба, пълна с вода, завързването на каишка на врата на Р. и принуждаването му да върви като куче, горенето на части от тялото му с цигара обосновават извод за значителна жестокост и безчовечност, за неглижиране достойнството на личността и за унизително отношение към пострадалия, а заедно с множеството увреждания, една от които средна изпълват със съдържание и квалифициращия признак на чл. 142, ал. 3, т. 4, пр. 1 от НК. Законосъобразно деянието на подсъдимите Л. и В. е квалифицирано като извършено при условията на опасен рецидив, като е наложително да бъдат направени някои уточнения във връзка с това квалифициращо обстоятелство. Макар прокурорът да не е конкретизирал изрично дали се касае за опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „А” или по б. „Б” от НК и да не го е отразил в цифровата, юридическата квалификация на деянието, няма място за съмнение, че същият е имал предвид само първата от двете хипотези, с оглед факта, че в обстоятелствената част на обвинителния акт е посочил, че по отношение на подс. В. изискванията на чл. 29 от НК са изпълнени с оглед осъждането му на осем години лишаване от свобода за престъпление по чл. 354 А, ал. 2 от НК по н. о. х. д. № 266/2004 год. на ОС – гр. Габрово, а по отношение на подс. Л. – предвид осъждането му на пет години лишаване от свобода за престъпление по чл. 196 от НК по н. о. х. д. № 1957/2002 год. на РС – гр. Плевен. Приетото от Апелативния съд, че се касае за рецидив и по б. „Б” на чл. 29, ал. 1 от НК, освен всичко друго не отчита, че наказанието по н. о. х. д. № 4437/2004 год., наложено на подс. В., е кумулирано с наказанието, определено му от Габровския окръжен съд, а от изтърпяването на наказанието по н. о. х. д. № 96/2002 год. са изминали повече от пет години. Аналогично е и положението с подс. Л., доколкото наказанието по посоченото н. о. х. д. № 1957/2002 год. на РС – гр. Плевен е било кумулирано със санкциите по още шест дела, а наказанията по всички останали присъди са били изтърпени още в периода 2004 – 2006 год., т. е. петгодишният срок по чл. 30, ал. 1 от НК е изтекъл към момента на извършване на деянията – предмет на настоящото дело. Законосъобразна квалификация по чл. 214, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2, т. 1, вр. с чл. 213 А, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 2 и т. 4, вр. с чл. 214, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК е получило и второто престъпление, извършено от подсъдимите . Настоятелното искане на тримата подсъдими, адресирано към свид. Я. Р. след завръщането на подс. Т., да се обади на близките си и да вземе от тях 500 лева, отправено на фона на продължаващото няколко часа физическо малтретиране на свидетеля и съпроводено от заплашване, че ще бъде изрязана татуировката му, както и че ще бъде ликвидиран представлява изнудване по смисъла на чл. 214 от НК. Упражнената физическа и психическа принуда са били средство, начин за мотивиране на жертвата да предприеме противно на действителната си воля желаното от подсъдимите поведение – да им плати посочената парична сума, като съобразно приетото от съдилищата по фактите и след отказа на свидетелите Р. Р. и С. К. да заемат пари на пострадалия, побоят над последния продължил с настояване да бъде платено липсващото наркотично вещество. Законосъобразно е прието наред с това, че деянието е останало в стадия на опита, доколкото предвид невъзможността да намери парите свид. Я. Р. не е извършил акт на имуществено разпореждане и вреди за него не са настъпили. Обстоятелството, че не е установено как е формирана инкриминираната сума от 500 лева, на което акцентира защитникът на подс. В., не дава основание да се направи претендирания от него извод за несъставомерност на деянието. За да се приеме, че са осъществени обективните признаци от състава на престъплението по чл. 214 от НК е достатъчно да се установи наличието на престъпно мотивиране на пострадалия да предприеме определено поведение с имуществени последици противно волята си, като за целта деецът използва физическа и/или психическа принуда, засягайки телесната неприкосновеност и здравето на пострадалия или застрашавайки жертвата с бъдещо деяние, което е от естество да изложи на опасност живота, здравето, честта или имота на заплашения или на друго лице. Без значение е по какъв начин извършителят е определил стойността на имуществената си претенция, нито какви суми е включил в нея. Ето защо в настоящия случай е ирелевантно дали на 500 лева възлиза действителната средна пазарна цена на изгубеното наркотично вещество или това е сумата, за която подс. В. се е снабдил с наркотика, или такава печалба е очаквал да получи при евентуална продажба, или в крайна сметка се касае за произволно отправено искане към пострадалия. Същественото е, че то е достигнало до съзнанието на пострадалия и е било функционално свързано с упражнената физическа и психическа принуда. Участието и на тримата подсъдими в изпълнителното деяние е предопределило наличието на квалифициращия признак по чл. 213 А, ал. 2, т. 4 от НК, а с оглед приетите факти за вида на телесните увреждания и за продължаващ побой и по време на самото изнудване, законосъобразно деянието е квалифицирано и по чл. 214, вр. чл. 213 А, ал. 2, т. 2 от НК. С уточненията, направени по-горе, следва да бъдат споделени и изводите, че подсъдимите В. и Л. са извършили деянието при условията на опасен рецидив. В съответствие със закона е изводът, че подсъдимите В., Л. и Т. са действали в съучастие, като съизвършители и по отношение причиняването на средна телесна повреда на пострадалия Р.. На първо място, приетите от долустоящите инстанции факти, отнасящи се до множество удари, нанесени от В. и Л. в продължителен период от време както едновременно, така и последователно, но при възможност за възприемане и осмисляне действията на другия, очертават участие както на В., така и на Л. в изпълнителното деяние на престъплението по чл. 129 от НК – засягане на здравето на свид. Я. Р.. Като съизвършителство правилно е квалифицирано и поведението на подс. Т., независимо от отсъствието на последния по време на част от инкриминираните събития – факт, който законосъобразно е намерил отражение в размера на наказанието на Т. за това престъпление. В тази насока въззивният съд е съобразил, че на пострадалия е бил нанесен най-напред побой в района на [населено място], в които действия активно участие е имал подс. Т.. Физическото насилие е възобновено в землището на [населено място] и е продължило и след завръщането на подс. Т. до момента на повторното вкарване на Я. Р. в багажника на автомобила, където пострадалият престоял известно време преди да бъдат предприети действията по изнудването му. След появата си край [населено място] подс. Т. отново се включил в побоя, присъединявайки се към подс. Л., като същевременно е възприел и състоянието, в което се намирал Р. – пребит, с кръв по лицето и тялото. Съгласно Р. № 352/94 от 27. 02. 1995 год. по н. д. № 175/94 г., I н. о. налице е съизвършителство и общност на умисъла не само когато съучастниците нанасят побой заедно –едновременно или поотделно, но и когато единият действа в отсъствие на другия, но с последващо продължение на съвместните действия, при което видът на пострадалия ясно е показвал какво му е сторено до този момент. В този смисъл изводът на въззивната инстанция, че подс. Т. следва да бъде признат за виновен и за това престъпление е законосъобразен. Във връзка с твърденията в касационните жалби, че счупването на ребрата е причинено от само един от тримата следва да се припомни принципното положение, че когато няколко лица нанасят побой на пострадалия е без значение кой от тях какви удари е нанесъл. Същественото е, че дейността им е част от изпълнителното деяние за постигане на съвместната престъпна цел и за причиняване на общия престъпен резултат. При положение, че побоят не само е бил продължителен, но се е характеризирал с множество наслагващи се удари, а всяко едно от използваните от средства – ръце, крака, метален фенер и неустановен метален предмет, може да бъде класифицирано като твърд, тъп предмет и предвид невъзможността на експерта, именно поради тези обстоятелства, да конкретизира вследствие на кой удар или удари е настъпило всяко от уврежданията (с изключение на браздата от механично притискане над дясната гривнена става, придружено от зачервяване и охлузване), съдът правилно е приел, че следва да бъде ангажирана отговорността подсъдимите за причиняване на средна телесна повреда на свид. Я. Р., като действията им законосъобразно са квалифицирани като съизвършителство по смисъла на чл. 20, ал. 2 от НК. С оглед посочените по-горе предходни осъждания на подсъдимите В. и Л., съдът законосъобразно е приел, че деянието им следва да бъде квалифицирано по чл. 131 А от НК. Законосъобразни са и изводите на контролираната инстанция досежно субективната страна на трите престъпления. В съответствие с безспорно приетото в правната доктрина и в константната съдебна практика апелативният съд е изградил констатациите си за наличието на пряк умисъл при отвличането, изнудването и телесната повреда не върху твърденията на подсъдимите, а върху несъмнено и категорично доказаните им действия. С основание е прието, че е съществувала общност на умисъла между тримата, както за отвличането, така и за изнудването и за причиняването на средна телесна повреда, доколкото всеки от подсъдимите, възприемайки собственото си поведение и това на останалите, е съзнавал, че наред с него и другите двама съдействат за постигането на престъпния резултат. По отношение на изнудването налице е била и користната цел – подсъдимите да набавят за себе си имотна облага, като за съставомерността на деянието е без значение дали тази цел е реализирана или не. Неоснователно е възражението на защитата, че деянията на подс. В. са несъставомерни от субективна страна предвид посочената от свид. Р. и приета от решаващия съд „неадекватност” на този подсъдим. Действително в показанията на Я. Р. се съдържат подобни твърдения, но те могат да бъдат отнесени единствено към момента, в който подс. Т. е отсъствал от местопроизшествието, т. е. поначало не са от естество да дадат отражение върху субективната съставомерност на отвличането и изнудването, за които е ангажирана наказателната отговорност на В.. Що се отнася до престъплението по чл. 131 вр. чл. 129 от НК, ситуирано във времевите рамки непосредствено преди отвличането до принуждаване на пострадалия да се обади на близките си с искане за заем, логическата последователност на действията на В., описана в първоначалния разпит на пострадалия, както и подредеността и координираността на тези действия, убедително водят до извод, че подсъдимият е съзнавал, че нанасяйки множество удари със значителна сила не само по главата, но и по тялото на пострадалия и използвайки за това освен ръцете и краката си и твърди тъпи предмети (неустановен метален такъв, както и масивен метален фенер), неминуемо ще засегне здравето на Р., причинявайки му телесна повреда. При положение, че В. е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните последици, ангажирането на наказателната му отговорност за престъпление по чл. 131 вр. чл. 129 от НК е законосъобразно. Неоснователни са и доводите на тримата подсъдими за явна несправедливост на наложените им наказания, както и тези за незаконосъобразен отказ да бъде приложен чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК по отношение на подсъдимите В. и Л.. Въззивната инстанция е подложила на детайлен анализ обстоятелствата, относими към вида и размера на санкцията за всеки от подсъдимите и за всяко едно от извършените престъпления, като ги е оценила съобразно действителната им тежест и значение за индивидуализация на наказанието. Въпросът за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК по отношение на М. Л. и В. В. е бил поставен от защитата и пред окръжния, и пред апелативния съд, като в актовете си съдебните състави законосъобразно са аргументирали отказа си да индивидуализират санкцията под минимума, предвиден за престъпните посегателства, извършени от двамата. За индивидуализация на наказанието по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки: 1. съществуването на многобройни и/или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства; 2. обоснован извод, че и най-лекото наказание, предвидено за съответното престъпление, в конкретния случай би било несъразмерно тежко. Обсъждайки смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, въззивната инстанция е направила законосъобразна констатация, че тези изисквания не са налице в разглеждания казус. Апелативният съд е съобразил, че здравословното състояние и на двамата подсъдими не е добро и е оценил законосъобразно като смекчаващи отговорността обстоятелства съществуващите заболявания при всеки от тях. Отчетено е било, че частичните самопризнания, направени от подс. Л. както в досъдебната фаза, така и в хода на съдебното следствие са допринесли за разкриване на обективната истина, поради което с основание те също са били интерпретирани от предходните инстанции като смекчаващо обстоятелство. Правилно същото значение е придадено и на трудовата ангажираност на подс. В. и на частичните му признания от досъдебното производство. Според настоящия състав на ВКС тези факти не удовлетворяват изискването на чл. 55 от НК за изключителност, необичайност, извънредност, доколкото не излизат извън типичните смекчаващи отговорността обстоятелства. Същевременно, както първостепенният, така и въззивният съд са направили законосъобразна преценка, че обществената опасност на конкретните престъпления по чл. 142 и чл. 214 от НК е завишена, като акцентът в тази насока следва да бъде поставен върху наличието на множество квалифициращи обстоятелства, характеризиращи тези престъпления. Освен при условията на опасен рецидив, отвличането е било осъществено от повече от две лица и наред с това е извършено и по особено мъчителен за пострадалия начин и е било съпроводено с проява на особена жестокост към свид. Р.. Изнудването, макар и останало в стадия на опита, също е извършено при наличие на предпоставките на чл. 29 от НК, от три лица, като е било придружено и със заплаха за убийство, и с причиняване на лека телесна повреда. Наред с това продължителността на упражненото спрямо свид. Я. Р. физическо насилие и унизителното отношение към него, изразило се в събличането му гол, завързването на каишка на врата му, принуждаването му да ходи като куче, които обстоятелства не са съставомерни признаци на посегателството срещу здравето на пострадалия, не попадат под забраната на чл. 56 от НК и следователно могат да бъдат третирани като отегчаващи отговорността обстоятелства, които мотивират и настоящия съдебен състав да приеме, че обществената опасност на третото престъпление – това по чл. 131 от НК, също е значителна. Предходните инстанции правилно са отбелязали също така, че и двамата подсъдими са с обременено съдебно минало, като тук се налага уточнението, че като отегчаващи отговорността обстоятелства следва да бъдат третирани само онези осъждания, които не оказват влияние върху правната квалификация на деянията им. По отношение на подс. Л. като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да бъде третирано и по-активното му участие във физическото насилие над пострадалия, в сравнение с останалите подсъдими. Комплексната оценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, отчетени от предходните инстанции, мотивира и настоящия съдебен състав да приеме, че не може законосъобразно да се поддържа, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2, т. 3 и т. 4, пр. 1, вр. с ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1 от НК (чийто минимум е най-висок) е несъразмерно тежко. Аналогичен извод следва да бъде направен и по отношение на останалите две престъпления – по чл. 214, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2, т. 1, вр. с чл.213а, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 2 и т. 4, вр. с чл. 214, ал. 1 от НК и по чл. 131а вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за които наложеното наказание надхвърля законоустановения минимум. Определените на подсъдимите В. и Л. наказания след намаляването им от въззивния съд – по десет години лишаване от свобода за престъплението по чл. 142, ал. 3 от НК, по шест години – за това по чл. 214, ал. 3 вр. чл. 213 А от НК и по седем години лишаване от свобода – за това по чл. 131 А от НК са съответни на тежестта на извършените престъпления и на степента на обществена опасност на всеки от извършителите, като ще съдействат за постигане не само на индивидуалната, но и на генералната превенция. На последно място, не могат да бъдат споделени и съображенията за явна несправедливост на наказанието на подс. В. Т.. Отчитайки несравнимо по-малкия му принос при причиняване на съставомерния резултат при всяко от престъпленията, още първостепенният съд е приел, че по отношение на деянията по чл. 142, ал. 3 от НК и по чл. 214, ал. 2 вр. ал. 1 от НК наказанието следва да бъде определено при условията на чл. 55, ал. 1 от НК. От своя страна въззивната инстанция е констатирала, че въпреки това е проявена прекомерна строгост поне що се отнася до наказанието за отвличането на пострадалия и допълнително е редуцирала същото от шест на пет години лишаване от свобода. В тази насока правилно са били съобразени чистото съдебно минало на подсъдимия, самопризнанията му, депозирани в хода на досъдебното производство, наркотичната му зависимост, необходимостта да полага грижи за малолетното си дете. Въпреки наличието им последващо намаляване на наказанието би било проява на неоправдана толерантност и снизхождение спрямо подс. Т., особено като се има предвид, че и деянията, извършени от него се отличават с повече от едно квалифициращи обстоятелства, т. е. те също разкриват значителна обществена опасност, а в тях в крайна сметка намира своята проекция и личността на дееца. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 200/16. 10. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 141/2014 год. на Апелативен съд – гр. Велико Търново. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.