О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №28 гр. София,21.01.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков ч.т.д.№2347 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адвокат С. Ч., процесуален представител на С. В. Ш.-К. срещу решение №460 от 10.05.2021 г. по в.т.д.№2909/2020 г. на САС в частта /имаща характер на определение/, с която е изменено определение №262442 от 15.10.2020 г. по гр.д.№14103/2017 г. на СГС, като е намален присъденият с първоинстанционното решение адвокатски хонорар, който „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на адвокат Ч. за процесуално представителство пред първата инстанция от 2591 лв. с ДДС на 2160 лв. с ДДС. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на решението в посочената част, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроси, свеждащи се до следния, уточнен от настоящата инстанция въпрос, за който се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280 ал.1, т.1 от ГПК: Обвързан ли е съдът при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв от предвидените в Наредбата по чл.36, ал.2 от ЗАдв минимални размери. Твърди се, че решението в обжалваната част е и очевидно неправилно. Ответниците по жалбата не заявяват становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд е приел, че съгласно чл.36, ал.2 от ЗАдв размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. Посочил е, че за да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия. Счел е, че мотиви в този смисъл са изложени и в т.47 на решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. Ето защо е намерил за основателни доводите на „Дженерали Застраховане“ АД, че при направено възражение съдът следва да извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото, без да бъде ограничен от определения в Наредбата минимален размер, която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга и противоречи на чл.36, ал.2 от ЗАдв. Изложил е съображения, че определените съобразно Наредбата възнаграждения само в зависимост от защитавания интерес невинаги са справедливи и обосновани, а при противоречие на подзаконов нормативен акт със закон, следва да се приложи законът, поради което и като е съобразил естеството на спора, проведените четири открити заседания, изслушаните двама свидетели и три заключения на вещи лица, е счел, че хонорарът за първоинстанционното производство следва да е 3000 лв., а съобразно уважената част от иска – 1800 лв., без ДДС и 2160 лв. с ДДС. При постановяване на въззивното решение в обжалваната част, не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Съгласно константната, в т.ч и задължителна практика на ВКС /ТР №6 от 06.11.2013 г. по т.д.№6/2012 г.на ОСГТК на ВКС/, при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдилищата, с оглед разпоредбите на чл.36, ал.2, чл.38, ал.2 от ЗА и чл.78, ал.5 от ГПК, вр. Наредба №1/2004 г., са обвързани от предвидените в Наредбата минимални размери. В случая въззивният съд, позовавайки се на решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 на СЕС, е приел, че при направено възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК, не е ограничен от определения в Наредбата минимален размер, тъй като същата, предвиждаща определяне на размера на адвокатското възнаграждение единствено в зависимост от материалния интерес, не отчита обема и сложността на свършената работа, което не винаги е справедливо и обосновано. В цитираното от въззивния съд решение, Съдът на ЕС посочва, че когато приема наредби за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения, равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, без правната уредба да съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените минимални размери са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес, професионална организация като Висшия адвокатски съвет, състояща се само от адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, следва да се счита за сдружение на предприятия по смисъла на чл.101 ДФЕС - липсват разпоредби, гарантиращи че Висшият адвокатски съвет действа като носител на публична власт в общ интерес при наличие на ефективен контрол и на правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция. С оглед изложените съображения СЕС констатира, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС. В решението си обаче СЕС приема, че тази правна уредба не попада непременно в обхвата на забраната на чл.101, §1 ДФЕС, а преценка в този смисъл следва да бъде направена от националния съд, след като отчете общия контекст, в който наредбата на Висшия адвокатски съвет е приета или проявява последиците си и по-конкретно какви са легитимните цели на националната правна уредба и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тези цели. В светлината на изложеното не може да се приеме, че решението на СЕС позволява неприлагане на Наредбата само поради посочената в него евентуалната възможност за противоречие между чл.101, §1 ДФЕС и предвидените в националното законодателство, с оглед механизма за определянето им, минимални размери на адвокатското възнаграждение. Всъщност решението на СЕС възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл.36, ал.2 от ЗА и чл.78, ал.5 от ГПК, вр. чл.1 от Наредба №1/2004 г. са приети в изпълнение и насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тази цел. Следва да се посочи, че легитимната цел на разпоредбите на чл.36, ал.2 от ЗА и чл.78, ал.5 от ГПК, вр. чл.1 от Наредба №1/2004 г., забраняващи договаряне, съответно присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния посочен в Наредбата размер, е създаване на гаранции /наред със съществуващите в ЗАдв професионални правила за организацията, квалификациите, професионалната етика, надзора и отговорността на адвокатите/ за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, вкл. чрез предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието. Действително сами по себе си определените минимални възнаграждения не могат да попречат на който и да е адвокат да предлага услуги с посредствено качество – високият качествен стандарт на професионалните услуги зависи и от правилата за достъп до професията и за повишаването на квалификацията, както и от дисциплинарните правила, служещи, вкл. за гарантиране на спазването на професионалната етика. Предвид ноторния факт за големия брой вписани и практикуващи в Република България адвокати обаче, липсата на минимални размери на адвокатските възнаграждения ще доведе до прекомерна конкуренция в предлаганите от адвокатите цени, а насърчаването на предлагането на услуги с отстъпка – до влошаване на качеството на предоставяните само от адвокати услуги и то в ущърб, както на лицата, нуждаещи се от висококвалифицирани правна защита и съдействие, така и на правосъдието. И това е така, тъй като по правило адвокатите показват ниво на съответно познание, което потребителят може и да няма, поради което за последния ще е трудно да прецени качеството на предоставяната му услуга, а от друга страна, с оглед особеностите на българския пазар, впускането в конкуренция за предлагане на услуги с отстъпка ще доведе и до отстраняване на адвокати, предоставящи висококачествени услуги и то само поради неблагоприятния за тези адвокати избор от страна на потребителя, мотивиран основно от предлаганата цена. В този смисъл професионалните правила по отношение на адвокатите /свързани с организацията, квалификацията, професионалната етика, надзора и отговорността/, също не са достатъчни сами по себе си за постигане на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, за предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и на правосъдието, а въведените допълнителни гаранции са годни, подходящи и необходими за постигането на тази цел. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че нивото на минималните размери на адвокатските възнаграждения, не е по-високо от съдебните разноски, вкл. предвидените държавни такси за достъп до съд, а равният достъп на физическите лица до правосъдие и предоставяне на ефективна правна помощ е осигурен от разпоредбите на ЗПП и чл.38 от ЗАдв. С оглед изложеното и предвид очертаната връзка между предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от адвокатите, настоящият състав намира, че ограниченията въведени от законодателя, въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията ефекти, се свеждат до това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на визираната легитимна цел. Предвид тези съображения, настоящият състав намира, че при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери. В този смисъл и тъй като в случая възприетото от въззивния съд становище е в противоречие с отговора на формулирания от частния касатор правен въпрос, решението в обжалваната част следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и отменено като неправилно, а първоинстанционното определение в частта, с която е оставено без уважение искането на „Дженерали Застраховане“ АД по чл.248 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта осъждащо дружеството да заплати на адвокат Ч. адвокатско възнаграждение над сумата от 2160 лв. с ДДС до минималния предвиден в Наредбата размер от 2591 лв. с ДДС, следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение №460 от 10.05.2021 г. по в.т.д.№2909/2020 г. на САС в частта /имаща характер на определение/, с която е изменено определение №262442 от 15.10.2020 г. по гр.д.№14103/2017 г. на СГС и е намален присъденият с първоинстанционното решение адвокатски хонорар, който „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на адвокат Ч. за процесуално представителство пред първата инстанция, от 2591 лв. с ДДС на 2160 лв. с ДДС. ОТМЕНЯ решение №460 от 10.05.2021 г. по в.т.д.№2909/2020 г. на САС в частта /имаща характер на определение/, с която е изменено определение №262442 от 15.10.2020 г. по гр.д.№14103/2017 г. на СГС, като е намален присъденият с първоинстанционното решение адвокатски хонорар, който „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на адвокат Ч. за процесуално представителство пред първата инстанция, от 2591 лв. с ДДС на 2160 лв. с ДДС, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ПОТВЪРЖДАВА определение №262442 от 15.10.2020 г. по гр.д.№14103/2017 г. на СГС в частта, с която е оставено без уважение искането на „Дженерали Застраховане“ АД по чл.248 от ГПК за изменение на решение №2249 от 15.04.2020 г. по гр.д.№14103/2017 г. на СГС в частта осъждаща дружеството да заплати на адвокат Ч. адвокатско възнаграждение над сумата от 2160 лв. с ДДС до 2591 лв. с ДДС. Определението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.