Р Е Ш Е Н И Е №71 София, 16.08.2017 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на шести юни през двехиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова т.д. № 60343 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. В. чрез пълномощника й адвокат Я. Я. против решение 153 от 13.06.2016 г., постановено по т.д. 203 по описа за 2016 г. на Апелативен съд-В., с което отменено решение № 43/15.01.2016 г. по т.д. № 749/2015 г. на Окръжен съд-Варна и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от Е. С. В. против [фирма], [населено място] /правоприемник чрез вливане на [фирма]/ искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ-отм. за сумата 27 100 лв. обезщетение за неимуществени вреди /болки, страдания и психически стрес/ и за сумата 101.55 лв. обезщетение за имуществени вреди /разходи за медикаментозно лечение/, причинени в резултат на пътно-транспортно произшествие от 7.05.2014 г., причинено виновно от И. В. А. при управление на автобус за обществен превоз марка „И.“, рег. [рег.номер на МПС] , застрахован по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва върху тази сума. [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение С определение № 90 от 28.02.2017 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: констативният протокол за ПТП с пострадали лица, съставен съобразно изискванията на чл.3, ал.1 от Наредба № Iз-41 от 12.02.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия, ползва ли се с материална доказателствена сила относно удостоверените в него участници в ПТП, дата на ПТП и място на ПТП, при положение че в същия е отразено, че ПТП е посетено от длъжностното лице, съставило протокола и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: дължи ли въззивният съд даване на указания на ищеца относно възможността за предприемане на нови процесуални действия за изпълнение на указанията в доклада по чл.146 ГПК при положение, че приема за негодни и не кредитира събраните от ищеца пред първа инстанция доказателства в изпълнение на указанията по чл.146 ГПК, които са били кредитирани от първоинстанционния съд. Въпросите, обусловили допускане на касационно обжалване са относими към възприетия от въззивния съд изход на спора. Варненският апелативен съд е констатирал, че спорен пред въззивна инстанция е механизма на настъпване на пътно-транспортното произшествие, вината на водача на автобуса А. за настъпването му и наличието на съпричиняване от страна на пострадалата В.. Изложил е съображения, че в тежест на ищеца е да установи, при условията на главно и пълно доказване, съобразно правилата на доказателствената тежест в гражданския процес, настъпването на произшествието, неговия механизъм и противоправното поведение на водача на автобус с рег. [рег.номер на МПС] . Счел е, че представеният по делото констативен протокол за ПТП № 1560 от 05.06.2014 г. е съставен съобразно изискванията на чл.3 ал.1 от НАРЕДБА № Iз - 41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд в образеца по приложение № 1 от Наредбата при посещение на мястото на описаното в него пътно-транспортно произшествие, от длъжностно лице, в кръга на служебните му задължения и съставлява официален документ по смисъла на чл.179 ГПК. Същият е оспорен от ответника за посочените в него обстоятелства и причини за настъпване на ПТП с твърдения, че съставилото го длъжностно лице не е очевидец на ПТП и обстоятелствата, обективирани в тази част на протокола, не са възприети непосредствено от него. В. съд е приел, че законната доказателствена сила на документа обхваща както лично възприетите факти от издателя на официалния документ – съответното длъжностно лице, удостоверило тези факти в кръга на службата си, така и мястото и датата на съставяне на документа, а по аргумент от текста на чл.125, т.1 предл.второ ЗДвП фактът на съставянето на въпросния протокол имплицитно предпоставя, че при описаното в него произшествие е имало ранен човек и затова с материална доказателствена сила, обвързваща решаващия съд, се ползва именно тази част на същия официален свидетелстващ документ. С материална доказателствена сила се ползва и констатираното положение на участниците в пътно-транспортното произшествие, заварено от длъжностното лице на мястото на произшествието и отразено в съставената от него схема на произшествието. Когато пътно-транспортното произшествие не е реализирано в присъствието на длъжностното лице, съставило протокола, последният не се ползва с обвързваща доказателствена сила за механизма на настъпване на произшествието, поради което и в тежест на ищеца е да установи механизма на ПТП и противоправното поведение на делинквента. Съдът е счел, че доказателства, установяващи механизма на ПТП не са ангажирани - актовете на досъдебното производство, макар и да са официални документи по смисъла на чл.179 ГПК, не представляват доказателство за механизма на пътно-транспортното произшествие и за поведението на участниците в него, а отразяват мнението на съответния орган относно наличието или не на предпоставки за наказателно преследване на определено лице, но нямат задължителна сила за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. Тъй като съдебно-автотехническата експертиза е основана на протокола за ПТП и документите по досъдебното производство /които не представляват допустими писмени документи, въз основа на които съдът да изгради своите изводи досежно механизма на твърдяното от ищцата в исковата молба произшествие/ съдът не е възприел експертното заключение в частта и досежно механизма на настъпване на пътно-транспортното произшествие. Събраните по делото гласни доказателства са преки и непосредствени, но от момента на престоя на пострадалата в лечебното заведение и за болките и неудобствата, които е преживяла в резултат на травмите, а абонаментната карта за пътуване по линия № 148, валидна към датата на произшествието не е достатъчно доказателство, установяваща, че на 07.05.2014 г. В. е пътувала в спрелия аварийно автобус. От писменото доказателство, находящо се в досъдебното производство – разпечатка на движението автобуса в района на мястото на произшествието от G. устройството на автобуса и направеният въз основа на него извод от експерта в приетата по делото експертиза се установява единствено екстремно спиране, но при липсата на доказателства събрани по делото за пътуването на ищцата в автобуса, не може да се обоснове извод за доказан механизъм на ПТП. Варненският апелативен съд е приел, че допустими доказателства за установяване на твърдяния механизъм на ПТП, а именно показания на свидетели на пътуването на В. в автобуса или свидетел на слизането й, не са ангажирани от ищцата, въпреки правилно разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест на ищцата. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса констативният протокол за ПТП с пострадали лица, съставен съобразно изискванията на чл.3, ал.1 от Наредба № Iз-41 от 12.02.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия, ползва ли се с материална доказателствена сила относно удостоверените в него участници в ПТП, дата на ПТП и място на ПТП, при положение че в същия е отразено, че ПТП е посетено от длъжностното лице, съставило протокола: В определението по чл.288 ГПК е прието, че по този въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по решение № 227 от 12.02.2014 г. по т.д. № 769/2012 г. на I т.о., в което е дадено тълкуване, че протоколът за пътнотранспортно произшествие, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения съставлява официален документ по смисъла на чл.179 ГПК. Официалният свидетелстващ документ има материална доказателствена сила и установява, че фактите са се осъществили така, както е отразено в този документ. Оспорване, чрез опровергаването на съдържанието му е допустимо, като оспорващата страна следва да установи твърденията си, които в случая касаят механизма на ПТП. Така даденото общо тълкуване е доразвито в практиката на ВКС с решение № 15 от 25.07.2014 г. по т.д. № 1506/2013 г., I т.о., в което е разграничена доказателствената сила на протокола за ПТП в зависимост от неговия вид – дали е издаден от органите на полицията при задължително посещение на мястото на ПТП в случаите, очертани в чл.125 ЗДвП, /т.нар. „констативен протокол за ПТП" - при смърт или нараняване на човек и „протокол за ПТП" при материални щети - чл.6 и чл.7 от наредбата/ или е съставен по чл.9 от Наредба № I - 167 от 24.10.2002 г. за условията и реда на взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с МПС, без посещение на мястото на ПТП от служителите за контрол на МВР, само въз основа на данните, посочени от участника в ПТП в подаденото от него в седмодневен срок от настъпване на събитието писмено заявление, при условие, че компетентната служба на МВР е уведомена за произшествието в срок от 24 часа от настъпването му. Даденото тълкуване е, че протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. Когато фактът, съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални познания, които съдът не притежава. Така даденото в практиката на ВКС тълкуване се възприема от настоящия съдебен състав и следва да намери приложение и по настоящото дело. В случая протокола за настъпилото на 7.05.2014 г. ПТП е издаден на 4.06.2014 г. на основание чл.9 от Наредба № I - 167 от 24.10.2002 г. за условията и реда на взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с МПС. При съставянето не са обективирани неизгодни за лицето, чието волеизявление е удостоверено факти. Протоколът е подписан само от съставителя, но не и от водача на автобуса, посочен като участник в ПТП. Следователно като писмено доказателство представения по делото протокол за ПТП № 1560 от 4.06.2014 г. не установява механизма на ПТП, както правилно е приел Апелативен съд-В. в атакуваното решение. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса дължи ли въззивният съд даване на указания на ищеца относно възможността за предприемане на нови процесуални действия за изпълнение на указанията в доклада по чл.146 ГПК при положение, че приема за негодни и не кредитира събраните от ищеца пред първа инстанция доказателства в изпълнение на указанията по чл.146 ГПК, които са били кредитирани от първоинстанционния съд: В т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС е дал тълкуване, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото. В случай, че въззивната жалба или отговора съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл.146,ал.1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл.266,ал.3 ГПК е извинителна причина за допускане на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Настоящият съдебен състав възприема тази практика на ВКС. В практиката на ВКС по решение № 47 от 21.07.2016 г. по т. д. № 828/2015 г., II т.о. е дадено тълкуване, че за да настъпят неблагоприятни последици от недоказването на правнорелевантен факт, в изпълнение на задълженията си по чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК, първоинстанционният съд следва да е очертал не само предмета и обсега на доказване и разпределението на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти, но и да е дал указания за страните за кои от твърдяните от тях факти не са посочили доказателствени средства, като съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно. Съобразявайки посочената практика на ВКС настоящият съдебен състав приема, че когато в изпълнение на указанията по чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 ГПК страната посочи и поиска събиране на доказателства първоинстанционният съд, произнасяйки се с определение по чл.156 ГПК, дължи проверка за допустимостта на доказателственото искане /дали са ангажирани допустими доказателствени средства и дали не е налице забрана за установяване на конкретното обстоятелсво с поисканото доказателствено средство/, както и за годността на поисканото доказателствено средство да установява конкретния факт. Ако прецени, че доказателственото искане е недопустимо или че поисканото доказателствено средство не е годно да установи факта, за който на страната са дадени указания, че носи доказателствена тежест и за който не сочи доказателства, съдът следва да отхвърли доказателственото искане с определение по чл.159 ГПК. За правилността на преценката на първоинстанционния съд по чл.156 или чл.159 ГПК въззивният съд следи само доколкото въззивната жалба или отговора съдържат доводи в тази насока. В тази хипотеза, ако прецени оплакванията за основателни, въззивният съд съгласно тълкуването на процесуалния закон в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на годни и допустими доказателства, които са пропуснали да ангажират в първата инстанция поради неправилната преценка на съда по чл.156 или чл.159 ГПК. По основателността на касационната жалба: С оглед отговора на втория процесуалноправен въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване, следва че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В случая в доклада по чл.146 ГПК на ищцата е указано, че носи доказателствена тежест за установяване механизма на настъпване на ПТП и за причинно-следствената връзка между деянието и вредата, както и че с оглед оспорване на протокола за ПТП не сочи доказателства за тези обстоятелства. Съобразявайки се с дадените указания, ищцата е поискала допускане на автотехническа експертиза. Съдът е допуснал поисканото доказателствено средство, като с определение от закрито заседание № 3644/23.10.2015 г. е формулирал задачата на вещото лице, на която да отговори въз основа материалите по делото и приобщената ДП № 195/2014 г. по описа на с-р Пътна полиция при ОД на МВР В.. Във въззивната жалба на ответното дружество са наведени доводи, че по делото не са събрани годни доказателства за установяване механизма на ПТП. Апелативният съд е приел, че доводите са основателни и че по делото липсват годни доказателства, въз основа на които да се установи това обстоятелство, поради което предявеният иск е неоснователен. Допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила е, че въззивният съд след като е преценил за обосновано оплакването във въззивната жалба на ответното дружество, че допуснатите от първоинстанционният съд доказателства не са годни да установят механизма на ПТП, не е дал указания на ищцата за възможността да посочи годни доказателства за установяване на относимите факти. След като неангажирането на годни доказателства се дължи на действията на съда по преценка годността на поисканото доказателствено средство и по формулиране задачата на експертизата, то са налице условията на чл.266 ГПК за събиране на нови доказателства във въззивното производство. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно и делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд, който да даде възможност на ищцата да ангажира доказателства за установяване механизма на ПТП и причинно-следствената връзка между деянието и вредата, като при заявено доказателствено искане прецени доколко доказателственото средство е годно и допустимо за установяване на съответните обстоятелства, като обективира преценката си в определение по чл.156 или чл.159 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение 153 от 13.06.2016 г., постановено по т.д. 203 по описа за 2016 г. на Апелативен съд-В.. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-В.. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: