Р Е Ш Е Н И Е № 583 гр.София, 03.01.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети декември, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ:ЮРИЙ КРЪСТЕВ ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря Цекова В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1862/12 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 96/17.05.12 г,постановено от АС-Пловдив /ПАС/ по В.Н.Д. 113/12 г., е потвърдена присъда № 19/16.02.12 г.,постановена от ОС- Пловдив /ПОС/ по Н.Д.2000/11 г. С последната подсъдимите Т. Г. С., Г. В. К. и Р. Д. С. са признати за виновни и осъдени за извършени от тях престъпления по чл.330,ал.2,т.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.3 и 4 вр.ал.1 НК за С. и по чл.330,ал.2,т.1 вр.чл.20,ал.2 вр.ал.1 НК за С. и К. /обвинението по обвинителен акт и словното изразяване на деянието по диспозитива на присъдата е по т.2 на чл.330,ал.2 НК за последните двама подсъдими/. Във връзка с чл.58 А вр.чл.55,ал.1,т.1 вр.чл.2,ал.2 НК са им наложени наказания лишаване от свобода за срок от две години за С. и една година и шест месеца за другите подсъдими. На С. е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип, а на С. и К.-строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Тримата са осъдени да заплатят на С. и Б. Х. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000 лв., като искът до пълния претендиран размер от 20 000 лева е отхвърлен като недоказан. Срещу решението на въззивния съд е постъпила лична жалба от Т. С. и такава, изготвена от служебния му защитник с релевирани оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон /макар и да се говори за неоснователност и незаконосъобразност/ и за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се или решението на ПАС да бъде отменено и делото, върнато за ново разглеждане от друг състав на този съд, или да бъде изменено от ВКС с прилагане института на условното осъждане. В личната жалба на подсъдимия са оспорва и определянето на обезщетението за неимуществени вреди. Постъпила е касационна жалба и от служебния защитник на подсъдимия С. с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, като се иска неговото намаляване. Приложен е писмен отговор от гражданските ищци С. и Б. Х., чрез техния повереник, в който се настоява да не бъдат уважавани жалбите и да бъдат присъдени направените пред тази инстанция разноски в размер на 500 лв. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият С., редовно призован, не се явява, но прилага писмена защита, от която е видно, че моли за преценка за нарушение на материалния закон, за намаляване на наложеното му наказание, отлагане на изтърпяването му по силата на чл.66,ал.1 НК и произнасяне по гражданския иск. Назначеният му служебен защитник настоява за намаляване на наказанието и прилагане института на условното осъждане. Подсъдимият С. и назначеният му пред ВКС служебен защитник наблягат на явната несправедливост на наложеното наказание и искат ВКС да постанови решение, като намали наказанието. Прокурорът моли жалбите да бъдат оставени без уважение. Без да се явяват пред ВКС лично нито те, нито упълномощеният им повереник, в своя писмен отговор за същото молят и частните обвинители и граждански ищци. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Веднага трябва да се обърне внимание на обстоятелството, че настоящото производство е протекло пред първостепенния съд по реда на глава 27 НПК в неговия втори вариант-чл.371,т.2 и сл.НПК. Иначе казано, подсъдимите са признали изцяло фактите, развити в обстоятелствената част на обвинителния акт и са се съгласили да не се събират доказателства за тях. ПОС от своя страна е преценил самопризнанията на дейците, довели до възможност да се премине към посочената процедура, в светлината на събрания в хода на досъдебното производство доказателствен материал. Приетото от него по фактологията на престъпната дейност не се различава от изтъкнатото в обстоятелствената част на обвинителния акт. То пък води до правен извод с квалификация, каквато тя е предложена от прокуратурата, постановена от ПОС и впоследствие потвърдена от ПАС. Предвид казаното, звучи неубедително развитото пред тази инстанция становище на подсъдимия С. за направени неверни спрямо него изводи по приложението на материалното право по въздигнатото му обвинение. Ако е имал основания за оспорване, неясно остава защо е инициирал и се е съгласил разглеждането на делото да премине в процедура по глава 27 НПК. ПО ЖАЛБИТЕ НА С. И СЛУЖЕБНИЯ МУ ЗАЩИТНИК: 1/ Нарушенията на закона, изтъквани от С. в неговите лична жалба и писмено изложение и жалбата на служебния му защитник, са развити в две посоки. От една страна се твърди,че осъщественото от другите подсъдими надхвърля общия умисъл, липсва съучастническо поведение на този касатор и при подбудителството и помагачеството няма евентуален умисъл, а от друга- че квалификацията по чл.330,ал.2,т.2 вр.ал.1 НК е незаконосъобразна. И двете възражения са несъстоятелни. Първо, приетата фактология по престъпната дейност на С. категорично разкрива негово участие във вмененото му деяние под формата на подбудител и помагач. Никога не е имало ни най-малко съмнение /включително и за него, след като е преминато в процедура по разглеждане на делото по чл.371,т.2 и сл.НПК/ за това как трябва да се тълкува деятелността му. Освен това на стр.9 от мотивите на съдебното решение на ПАС долу и стр.10 горе, въвззивната инстанция е изписала пространни съображения защо, въз основа на обективно установените факти, приема поведението на дееца като престъпно такова. Не е имало данни да се обмисля надхвърляне на общия умисъл. ВКС се солидаризира с казаното и не намира за нужно да го повтаря. Само в рамките на пълнота на процесуалното изследване трябва да се заяви, че макар и в настоящия случай правилно да е прието,че обсъжданият деец е действал при условията на пряк умисъл, не е недопустимо по закон подбудителството и помагачеството да се извършат при евентуален умисъл. В разпоредбите на чл.20 и 21 НК се говори за осъществяване изпълнението на умишлено престъпление въобще, а не само за такова, извършено при пряк умисъл, каквото например законодателят изрично е предвидил при опита по чл.18,ал.1 НК / “искани от дееца правни последици”/. С оглед казаното, волевото отношение при умисъла като субективен елемент на престъплението се характеризира както с целене да настъпи съответният общественоопасен резултат, така и с допускане на същия- при подбудителството; както с искане или съгласие с улесняване на извършване на престъплението, така и с целене и примирение към настъпването на неговите престъпни последици- при помагачеството. Второ, в жалбата на служебния защитник на С. се отправя упрек към атакувания съдебен акт за неяснота по отношение на квалификацията по чл.330,ал.2,т.2 НК. Дори се стига до извод, че при приетото становище на ПАС, той би бил задължен да преквалифицира деянието по чл.330, ал.3 вр.ал.2,т.2 НК- очевидно без съобразяване, че това е по-тежко наказуемо деяние. Видно от присъдата на ПОС, дейците са осъдени за запалване на гаражна клетка на значителна стойност в размер на 30 762 лв.,като е имало опасност пожарът да се разпростре и върху други имоти със значителна стойност- л.а. Т. К. на стойност 14 800 лв.и покривна конструкция на къща на стойност 31 200 лв. Съгласно ТРОСНК 46-82 на ВС на РБ “от обективна страна за съставомерността на деянието по чл.330,ал.2,т.2 НК е достатъчно да са налице две предпоставки- запаленото и застрашеното имущество да са на значителна стойност.” Предвид изложеното по-горе, в настоящия случай и двата признака са налице. “При липса на опасност от разпространение на пожара и върху други имоти или имущества”, се продължава в цитираното тълкувателно решение, “макар и да са настъпили значителни вреди, деецът ще отговаря по чл.330,ал.1 НК.” Иде реч за значителна стойност на запаленото имущество, при опожаряване на което може да са настъпили значителни вреди, без да има опасност от разпространение на пожара. В конкретния случай отговорността не следва да се ангажира по този текст, тъй като е доказана опасността пожарът да се разпростре и върху друго имущество със значителна стойност. “Без значение е дали същият се е разпространил върху тези имоти и какви са били причините, за да не се разпростре и върху тях, дали пожарът е изгасен поради намесата на други хора и вземане на специални противопожарни охранителни мерки или поради атмосферните условия в момента”, се казва в Решение № 608-81-1 н.о.на ВС на РБ. “Когато от пожара са настъпили значителни вреди и е съществувала опасност той да се разпростре и върху други имоти или имущество със значителна стойност, ще е налице престъпление по чл.330,ал.3 НК“ /отново Р.46-82-ОСНК/. Следователно, квалификация по този текст ще е необходима, когато не само запалените имоти или имущество са на значителна стойност, на само са последвали значителни вреди от пожара, но и когато това е относимо към всяка от характеристиките по ал.2 на третираната законова норма, в частност, когато е съществувала реална опасност пожарът да се разпростре и върху други имоти като посочените в ал.1,все такива на значителна стойност. В този смисъл е и разрешението,дадено по Р.551-86-1 н.о., Р.169-84-1 н.о.на ВС на РБ. Направеният анализ, в контекста на въздигнат по жалбата довод, е опредметен по същество и в мотивите на първостепенния и второстепенния съдебен акт. Отново трябва да се акцентира на разликата между имущество, предмет на опожаряване, само по себе си на значителна стойност /когато въобще ще е извършено престъпление палеж/ и опасност от разпространение на пожара върху друго имущество на значителна стойност, каквито характеристики са обсъждали съдилищата по фактите. Реално причиняване на значителни вреди, когато, ако липсват обстоятелствата по ал.2, ще е извършено престъпление по ал.1 на чл.330 НК, а ако те са налице,ще е извършено престъпление по чл.330,ал.3 вр.ал.2 вр.ал.1 НК, въобще не е обмисляно от ПОС и ПАС, а и не е имало обвинение за това. Ето защо не може да се говори за допуснато особено съществено нарушение на процесуални правила, според жалбата на С., изготвена от неговия защитник, че в решението на ПАС липсва отговор по подробно обсъждания дотук въпрос. Трето, спори се, че е незаконосъобразна квалификацията на процесното деяние по чл.330,ал.2,т.2 НК,тъй като не е установена реална опасност пожарът да се разпростре върху други имоти по ал.1 на чл.330 НК. Част от обосновката в тази връзка пряко се отнася към отговорите, които бяха дадени вече по принципния подход при квалифициране на един палеж. Съдилищата по фактите са обяснили защо пожарът е имало опасност да се разпростре върху друго имущество, при това на значителна стойност, за което присъстват категорични доказателства. 2/ По жалбите на С. са релевирани оплаквания за нарушения на процесуалните правила /посочен е в тази връзка чл.330,ал.1 НПК, но вероятно се има предвид от отменения вече НПК, тъй като настоящият член 330 НПК е относим към действия по даване ход на делото пред въззивния съд/ с неотговаряне на всички доводи на този касатор от една страна, а от друга-за неясен и необоснован отказ да се приложи разпоредбата на чл.66 НК. По-нататък се претендира допуснато нарушение на закона с неприлагане нормата на чл.66 НК при наличие на материалноправни предпоставки за това; а и за допускане на процесуално нарушение с необмисляне на дълготрайна съдебна практика за прилагане института на условното осъждане. Първо, ПАС е взел отношение по всички отнесени пред него важни възражения. Не отговаря на процесуалната действителност обстоятелството, че необосновано е отказал да приложи института на условното осъждане. На стр.12 от мотивите към решението долу и на стр.13 горе са изложени аргументи за неговата теза, които са несъмнени. Не може следователно по този повод да се твърди наличие на предпоставките на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Второ, неприлагане нормата на чл.66 НК при наличие на материалноправни предпоставки за това не може да се счита за нарушение на материалния закон. Казаното е така, не само защото чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК дава легална дефиниция какво представлява нарушение на материалното право. Обобщено казано, това е неприлагане на задължително приложим закон, което никога не може да се каже за чл.66 НК. Не става дума и за нарушение на НПК поради често прилагане на института на условното осъждане от страна на съдилищата, тъй като всеки отделен казус изисква отделна преценка. Нормата на чл.348,ал.5,т.2,пр.2 вр.ал.1,т.3 НПК указва категорично, че подобно оплакване се определя като явна несправедливост на наложеното наказание. В такава насока впрочем е пледоарията на назначения пред тази инстанция служебен защитник на С.. По отношение на наложеното на този касатор наказание лишаване от свобода за срок от две години и нежеланието да се приложи институтът на условното осъждане, ВКС принципно се съгласява с аргументацията на долустоящите съдилища. Не счита за нужно да я повтаря дословно, нито да изразява несъгласие с фактори, непосочени в жалбите. Обстоятелството, че са налице материалноправните предпоставки за отлагане изтърпяването на наказанието лишаване от свобода; че това вече е било правено /първата постановена присъда срещу С. по настоящото производство е била отменена по прокурорски протест и в тази връзка/, както и провеждане на процедура по глава 27 НПК, не могат да са факти, които следва задължително да бъдат взети предвид в коментирания аспект. Наред с приетото от ПОС и ПАС по поведението на този подсъдим по време и след извършване на деянието, ВКС желае да акцентира най-вече върху високата степен на обществена опасност на извършеното поради грубото посегателство върху чуждо имущество с цел сплашване, по демонстративно общоопасен начин и с възможност да се причинят тежки вреди. Доста спорно е и обстоятелството доколко деецът съжалява за стореното от него. За да може да бъде поправен, да се превъзпита и да преоцени поведението си, а и за да бъде наясно обществото за безкомпромисността на съда относно подобен род уреждане на отношения, е необходимо той да бъде изолиран от обществото,в което живее, за определения срок на наказанието лишаване от свобода. 3/ В личната си жалба С. оспорва присъждането на неимуществени вреди на конституираните граждански ищци Х.. Без значение какви са съображенията за тази му атака,трябва да се отбележи, че той не е обжалвал първоинстанционния съдебен акт в посочената част, а решението не въвежда промени с увеличаване на присъдената сума по въззивна жалба на Б. и С. Х.. Следователно, С. е бил съгласен с постановения съдебен акт на ПОС и след като не го е атакувал пред ПАС, с обжалването му пред ВКС става дума за прескачащо обжалване, което е процесуално недопустимо. Такова е становището и на частните обвинители и граждански ищци, отразено в отговора им срещу подадените пред ВКС процесуални документи. Поради казаното жалбата на касатора в гражданско-осъдителната част следва да бъде оставена без разглеждане. ПО ЖАЛБАТА НА С.: Единственото оплакване по нея е свързано с явна несправедливост на наложеното наказание. И ПОС, и ПАС са отчели чистосърдечното самопризнание на касатора, решаващото му съдействие за установяване на обективната истина и съжаление за стореното. Същевременно правилно като отегчаващи отговорността фактори са изтъкнати лошите характеристични данни и обремененото съдебно минало на С.. Те се явяват доминиращи и в контекста на преценката на конкретно вмененото деяние не водят до необходимост от по-голяма снизходителност. В съдебно заседание пред ВКС защитниците на подсъдимите говорят и за дълготрайност на настоящото наказателно производство, което следва да бъде зачетено на собствено основание като облекчаващ несъставомерен субективен елемент. Имайки предвид,че деянието е извършено в средата на месец октомври 2008 г., проведено е досъдебно производство, като най-малко пожаротехническите експертизи са трудоемки, разгледано е един път делото пред съд с последвала отмяна на присъда и отново е разгледано пред съд на две инстанции, докато стигне понастоящем пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела, не би могло да се говори за такава продължителност на конкретното дело, която самостоятелно да обоснове намаляване на определеното наказание, а по отношение на С.- и отлагане изтърпяването на наложеното му лишаване от свобода. ПО ОТГОВОРА НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ И ГРАЖДАНСКИ ИЩЦИ: Съображенията по него,както е видно от гореказаното, са взети предвид от върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Иска се присъждане на разноски за адвокатска защита пред тази инстанция. Те се дължат в размер на 500 лв.,за което подсъдимите трябва да бъдат осъдени солидарно. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 96/17.05.12 г.,постановено от АС-Пловдив по В.Н.Д.113/12 г. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на Т. Г. С. срещу решението на АС-Пловдив в гражданско-осъдителната част. ОСЪЖДА Т. С. и Р. С. да заплатят солидарно на Б. и С. Х. сумата от ПЕТСТОТИН лв.,направени от тях разноски пред ВКС на РБ. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/