8 Р Е Ш Е Н И Е № 123 гр. София, 24 септември 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дeвети септември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП Ст. АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 435/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпил касационен протест от Софийска градска прокуратура срещу въззивна присъда № 238 / 11.12.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 3501/2019 год., по описа на Софийски градски съд. В протеста и писменото допълнение към него се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. Постъпила е и жалба от повереника на частния обвинител Б. П. Б. с твърдение за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, което се аргументира с доводи, изложени в писмено допълнение. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от Върховна касационна прокуратура не поддържа протеста и пледира за оставяне в сила на въззивната присъда, с оглед нейната правилност и законосъобразност. Повереникът на частния обвинител поддържа подадената касационна жалба и претендира за уважаването й по изложените в нея съображения. Защитникът на подсъдимия Х. С. И. изразява становище за неоснователност на касационните жалба и протест и прави искане същите да бъдат оставени без уважение като неоснователни. Подсъдимият Х. С. И. моли за оставяне в сила на въззивната присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 370584/ 26.03.2018 г., постановена по н. о. х. д. № 11605/2016 г., по описа на Софийски районен съд, НО, 135 – ти състав, подсъдимият Х. С. И. е признат за виновен в това, че на 23. 04. 2015 г. в [населено място], при управление на МПС л.а. „С.“, модел „Л.“, с ДК [рег.номер на МПС] , по [улица], с посока на движение от [улица]към [улица], в района на кръстовището с [улица], нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 21, ал.1 от ЗДвП и чл. 119, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на пресичащата пътното платно на [улица]по пешеходна пътека, сигнализирана с пътна маркировка М 8.2 от ЗДвП, в посока отляво надясно спрямо посоката на движение на автомобила, пешеходка Б. П. Б. на 12 г., като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл. 343, ал. 3 пр. последно, б. „а“, пр. 2, вр. с ал.1, б. „б“, пр. 2, вр. с чл. 342, ал.1, пр. 3, вр. с чл. 2, ал. 2 от НК и чл. 378, ал. 4, т. 1 от НПК и чл. 78а от НК е освободен от наказателна отговорност, наложено му е административно наказание „глоба“ в размер на 2000 лева и е оправдан по обвинението за допуснато нарушение на чл. 116 от ЗДвП. На основание чл. 78а, ал. 4, вр. с чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила. Срещу така постановената присъда е подаден протест от СРП с искане за признаване на подсъдимия за виновен и по обвинението за допуснато нарушение на чл. 116 от ЗДвП, както и за налагане на по-тежко наказание. Депозирана е и жалба от подс. И. с претенция за цялостното му оправдаване. По въззивните протест и жалба в Софийски градски съд е образувано в.н.о.х.д. № 3501/2019 год. С въззивна присъда № 238/11.12.2019 г., постановена по същото дело, подсъдимият Х. И. е признат за невиновен и оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение. Касационните жалба и протест, подадени срещу въззивната присъда, са допустими, тъй като са депозирани от лица, които имат право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледани по същество, жалбата и протестът са неоснователни. Във всеки от тези процесуални документи, повод за касационната проверка, се сочи наличието на основанията, визирани в разпоредбата на чл. 348, ал.1 т. 1 и т. 2 от НПК. В писменото допълнение към касационния протест се излагат доводи единствено в подкрепа на твърдението за допуснато нарушение на материалния закон. Поради заетата позиция от представителят на ВКП за не поддържане на протеста, резонно не се сочат аргументи в защита на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на въззивната присъда, чиято основателност да бъде преценена от касационния съд. В касационната жалба на частния обвинител твърдението за допуснато нарушение на процесуалните правила се обосновава с довода за това, че в мотивите на въззивната присъда съдът пропуснал да обсъди значението на факта, че пострадалата е пресичала платното за движение заедно със своята приятелка и възрастен мъж, който бил по – висок и следователно видим за водача. Контролираният съд не съобразил това обстоятелство, а то имало съществено значение за правилното решаване на делото. Действително, в проверявания съдебния акт не са анализирани данните, свързани с присъствието и поведението на посочения възрастен човек, както и дали същият е бил видим за водача и какво значение има това за отговорността на дееца. Следва обаче, да се отбележи, че каквито и да било заключения на проверявания съд в тази насока биха били спекулативни, в сферата на предположенията, тъй като въпросният пешеходец е останал неизвестен, без възможност да бъде установена неговата височина и точно местоположение, за да се направят несъмнени изводи относно разстоянието, от което подсъдимият е могъл евентуално да го възприеме като опасност за движението и да съобрази поведението си с него. Поради това, твърдението на повереника, че посоченият пропуск съставлява съществено процесуално нарушение от категорията на визираното в разпоредбата на чл. 348, ал. 3, т. 2, вр. с ал.1, т. 2 от НПК - „липса на мотиви“, не може да бъде споделено. Извън наведеното от повереника нарушение на процесуалните правила касационният съд не констатира да са налице такива, от категорията на абсолютните, визирани в разпоредбата на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. Изяснени са всички обстоятелства, свързани с времето, мястото, участниците и механизма на произшествието, необходими за правилното решаване на казуса. Въззивният съдебен състав е изпълнил процесуалните си задължения като е обсъдил прецизно, задълбочено и обективно събрания по делото доказателствен материал, без да фаворизира или игнорира едни доказателствени източници за сметка на други, формирайки доказателствените си заключения изцяло в съответствие с принципите на формалната и правната логика. С оглед на това, твърдението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, е изцяло неоснователно. Доколкото и в касационния протест, и в жалбата на частния обвинител релевираното касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК се аргументира с еднопосочни доводи, касационният съд намира за целесъобразно те да бъдат обсъдени съвместно. По същество представителите на държавното и на частното обвинение възразяват срещу неправилното тълкуване на инкриминираните с обвинителния акт разпоредби на чл. 21, чл. 119, както и на чл. 20, л. 2 от ЗДвП от въззивния съд, като претендират, че именно това е довело до незаконосъобразното оправдаване на подсъдимия. Така заявеното твърдение не се споделя от касационния съд. В атакувания съдебен акт въззивният съд е изложил подробна, пълна и добре изразена аргументация, обусловила необходимостта от постановяване на оправдателна присъда. Правните доводи на контролирания съд изцяло се възприемат от касационната инстанция като основаващи се на материалния закон и трайно установената съдебна практика, свързана с прилагането на нормите на ЗДвП, запълващи бланкета на чл. 342, към който препраща нормата на чл. 343 от НК. Верни са изводите на контролирания съд затова, че в разпоредбата на чл. 7 от ЗДвП е посочена задължителната последователност на правилата за движение, с която водачът на МПС следва да съобрази поведението си. Приоритетно според тази норма е съобразяването със светлинната сигнализация на светофарната уредба пред пътната маркировка, в това число и пешеходната пътека като част от нея. Правилно при това въззивният съд е преценил, че в конкретния случай подсъдимият не следва да отговаря за нарушение на разпоредбата на чл. 119 от ЗДвП. Съгласно т. 6, б. „б“ от ТР № 2/22.12.2016 г. по н.д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС пресичането на пешеходците на местата, регулирани със светофарни уредби, включително и на такива, предназначени специално за пешеходци, следва да става съобразно вида на светлинните сигнали. В тези случаи пешеходците не се ползват от предимство за преминаване, тъй като имат забрана за такова свое действие при липса на разрешаващ сигнал. В съответствие с т. 7 от същото ТР № 2/2016г. на ОСНК на ВКС контролираният съд е обсъдил и приложимата в случая специална разпоредба на чл. 120 от ЗДвП, визираща задълженията на водача на МПС, свързани с предимството на пешеходец, пресичащ на пешеходна пътека, регулирана от светофарна уредба. При това правилно въззивната инстанция е преценила, че подс. И. не е допуснал нарушение и на тази норма, тъй като не е налице нито една от предвидените в нея хипотези. Установено е по делото, че пешеходката не е предприела преминаване по пешеходната пътека при зелен за нея сигнал, не се е изтегляла от пешеходната пътека, нито е сигнализирала с ръка, че възнамерява да започне пресичане. За пресичащата пешеходка сигналът на светофарната уредба е бил червен, а за автомобила на подсъдимия – зелен, при което движението му през пешеходната пътека е било правомерно. По – същественото, което законосъобразно е отчетено от проверявания съд, е че подсъдимият обективно не е имал възможност изобщо да възприеме присъствието на пострадалата на пътното платно – обстоятелство, което е установено категорично от приобщената и обсъдена доказателствена съвкупност по делото. Автомобилите, намиращи се в крайната лява лента на платното за движение / в средната лента на което се е движело МПС, управлявано на подсъдимия/, изчакващи на червен сигнал на светофарната уредба, за да направят ляв завой, са възпрепятствали възможността деецът да възприеме пострадалата. От заключението на допълнителната АТЕ се установява, че пешеходката е станала видима за водача, едва когато управлявания от него автомобил е бил на разстояние 20,19 м. от мястото на удара. При скорост от 52 км/ч, с която се е движело МПС, управлявано от подсъдимия, опасната зона за спиране е 29,61 м., а при разрешената за движение в населено място 50 км/ч – 27,98 м. И при двете скорости опасните зони са по – големи от разстоянието на автомобила до мястото на удара, в момента на появата на пешеходката пред него, поради което произшествието за подсъдимия е било непредотвратимо. След като и при движение с разрешената за населено място скорост /надвишена от водача само с 2 км/ч/, не е имало обективна възможност ударът да бъде избегнат, изводът на въззивната инстанция за това, че между настъпилия вредоносен резултат и нарушението на разпоредбата на чл. 21, ал.1 от ЗДвП не е налице пряка причинно – следствена връзка, е правилен и законосъобразен. С необходимия професионализъм, изпълнявайки задълженията си, произтичащи от нормите на чл. 13 и чл. 14 от НПК, контролираният съд е извършил анализ на доказателствената съвкупност, за да прецени дали подсъдимият е допуснал нарушение на по – общата разпоредба /спрямо специалното правило на чл. 21, ал.1 от ЗДвП/ на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, изискваща съобразяване на скоростта на движение на ППС с визираните в нея фактори, както и намаляване на скоростта или спиране, при възникване на опасност за движението. Въззивната инстанция е обсъдила заключението на допълнителната АТЕ, според което, за да бъде предотвратено произшествието, при внезапно изскачане на пешеходката пред МПС - во, е необходимо скоростта му на движение да е била не по - висока от 37 км/ч. Контролираният съд, анализирайки всички фактори, свързани с конкретната пътна обстановка - светла част на денонощието, сухо и ясно време, пътна настилка без неравности и наклони, с добра маркировка, преминаване на автомобила на подсъдимия през кръстовище, регулирано с функционираща светофарна уредба, на зелен за неговото движение сигнал, е достигнал до верния извод, че те не са изисквали управление на МПС с посочената от експертите скорост на движение 37км/ч. Според заключението на допълнителната АТЕ, последният момент, в който подсъдимият е имал техническа възможност да намали скоростта на автомобила до 37 км/ч е когато МПС се е намирало на разстояние 36,03 м от мястото на удара. В този момент пострадалата се е намирала на 8,19 м от мястото на удара и на 2,46 м от двойната разделителна линия, в насрещното платно за движение. Поради наличието на спрелите в лявата лента автомобили, изчакващи на червен сигнал на светофарната уредба, подсъдимият не е имал обективна възможност да възприеме пешеходката като опасност и съответно да намали скоростта до 37 км/ч, така че да предотврати удара. За първи път реално подсъдимият е могъл да отчете пострадалата като опасност в момента, в който тя се е появила тичайки, в пълен разрез с изискванията на разпоредбите на чл. 113, ал.1, т.1 и т. 3 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП, пред автомобила му. В този момент последният е отстоял на разстояние 20,19 м, т.е. пешеходката се е появила в опасната зона за спиране, когато ударът е бил непредотвратим, чрез намаляване на скоростта или спиране, така както указва чл. 20, ал.2 от ЗДвП. Изложеното обуславя правилността и законосъобразността на извода на въззивната инстанция за това, че подсъдимият не само не е бил длъжен, но и обективно не е могъл да предотврати настъпването на общественоопасните последици. В тази връзка не може да бъде споделено твърдението на повереника на частния обвинител, че подсъдимият, който многократно е минавал през същото кръстовище, е бил длъжен да предположи, че пешеходец може да предприеме неправилно пресичане на червен сигнал на пешеходната светофарна уредба. Водачът е длъжен да съобрази скоростта с посочените в разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП фактори, така че да може да спре автомобила при възникването на предвидима опасност за движението. Той няма задължение да предполага евентуалното неправомерно поведение на другите участници в движението, още повече когато не е имал обективната възможност да възприеме тяхното движение по платното. Обратното би означавало водачът на МПС винаги да отговаря при настъпване на пътнотранспортно произшествие, независимо от това дали в конкретния случай е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Носенето на обективна отговорност е изключено от законодателя, който в разпоредбата на чл. 15 от НК, изрично е предвидил института на „случайното деяние“. След като подсъдимият при условията на конкретната пътна обстановка не е бил длъжен да управлява МПС със скорост не по-висока от 37 км/ч и не е имал реална възможност да възприеме пешеходката, в момента, в който все още е могъл да намали скоростта или да спре така, че да предотврати настъпването на удара, правилно и законосъобразно въззивният съд е приел, че той не следва да носи отговорност за настъпването на общественоопасните последици. Изложените съображения налагат извода, че при постановяване на въззивната присъда не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, които да изискват нейното отменяне или изменяне. Отсъствието на заявените касационни основания обуславя оставянето в сила на атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 238 / 11.12.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 3501/2019 год., по описа на Софийски градски съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.