Ключови фрази


- 11 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 626

гр. София, 03.08.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 13.04.2022 (тринадесети април две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4725 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 346 434/01.09.2021 година, подадена от Министерство на вътрешните работи на Република България (МВР гр. София) и на касационна жалба с вх. № 348 101/13.09.2021 година, подадена от М. А. В., двете против решение № 264 902/21.07.2021 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 6867/2020 година.
С обжалваното решение на Софийски градски съд е потвърдено първоинстанционното решение № 73 507/16.04.2020 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 118-ти състав, постановено по гр. д. № 44 205/2018 година, с което по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК е признато за установено по отношение на Министерството на вътрешните работи на Република България, че дължи на М. А. В., на основание чл. 78, ал. 3 от ЗДСл, във връзка с чл. 52 от ЗЗД, сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, установена с разпореждане № 20 929/07.07.2017 година на НОИ-ТП-София град, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.02.2018 година до окончателното й заплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 27.02.2018 година по ч. гр. д. № 11 064/2018 година по описа на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 118-ти състав, като за разликата над признатия размер от 10 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 11 370.00 лева искът е отхвърлен.
С първата касационна жалба решението на Софийски градски съд се обжалва в частта му, с която предявеният от М. А. В. против МВР гр. София иск е бил уважен. В подадената от МВР гр. София касационната жалба се излагат доводи за това, че в тази му част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от М. А. В. против Министерството иск да бъде отхвърлен или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Благоевград по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 2 от ГПК.
Ответницата по тази касационна жалба М. А. В. е подала отговор на същата с вх. № 359 124/28.10.2021 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 264 902/21.07.2021 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 6867/2020 година, в обжалваната от „МВР гр. София част, и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в тази му част.
МВР гр. София е било уведомено за обжалваното решение на 11.08.2021 година, като подадената от него против същото касационна жалба е с вх. № 346 434/01.09.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С втората касационна жалба решението на Софийски градски съд се обжалва в частта му, с която предявеният от В. против МВР гр. София иск е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. В подадената от М. А. В. касационната жалба се излагат доводи за това, че в тази му част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от нея против МВР гр. София иск да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Благоевград по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба МВР гр. София не е подало отговор на същата, като не е изразило становище по допустимостта и основателността й.
М. А. В. е била уведомена за обжалваното решение на 18.08.2021 година, като подадената от нея против същото касационна жалба е с вх. № 348 101/13.09.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е изложил мотиви за това, че определянето на правната квалификация на предявения иск било задължение на сезирания съд. За да определял действителното основание на спорното материално право, съдът следвало да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формирали основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябвало да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъдел релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. С оглед посочените от М. А. В. обстоятелства, на които се основавал искът, първоинстанционният съд бил дал правилна правна квалификация на същия, а именно чл. 78 от ЗДСл. Затова били неоснователни съдържащите се оплаквания във въззивната жалба, подадена от МВР гр. София, според които първоинстанционният съд се бил произнесъл на незаявено от В. основание, уважавайки претенцията й по общия ред на ЗДСл, вместо да я отхвърли по реда на ЗМВР. Съгласно § 69 от ЗИДЗМВР (в сила от 01.02.2017 година-ДВ, бр. 81/2016 година), служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилагал § 86 от ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 14/2015 г.) и които към датата на влизане в сила на този закон заемали длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразували в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане в сила на този закон. Първоинстанционният съд бил направил правилна констатация, че към 01.02.2017 година М. А. В. заемала длъжност за държавен служител с висше образование в МВР и не попадала сред изключенията по § 70, ал. 1, т. 1, поради което и по силата на цитираната законова разпоредба служебното й правоотношение, считано от 01.02.2017 година, се било преобразувало в служебно правоотношение по ЗДСЛ, в която връзка била издадена и цитираната от В. заповед № 8121К-727/01.02.2017 година на Министъра на вътрешните работи на Република България. При правилна констатация, че трудовата злополука била настъпила след това-на 06.06.2017 година, след като правоотношението на М. А. В. било преобразувано по силата на закона и производството пред административният орган за процесната злополука било образувано едва след влизане в сила на § 69, първоинстанционният съд бил направил правилен и законосъобразен извод, че старият ред по ЗМВР бил неприложим, а приложим бил редът по чл. 78 от ЗДСл, съобразно който претенциите за неимуществени вреди от трудова злополука се разрешавали по общия исков ред. За пълнота на изложението следвало да се посочи, че било неоснователно съдържащото се във въззивната жалба възражение, че отговорността по чл. 238 от ЗМВР била лимитирана. В частта й в която имуществената отговорност била лимитирана до съответните размери, цитираната разпоредба била неясна-тъй като била в противоречие с други аналогични норми от системата на правото-чл. 200 от КТ и чл. 125 от ЗДСл-и се нуждаела от тълкуване, доколкото третирала неблагоприятно полицейските служители в сравнение с всички останали държавни служители, работници и служители, като това нарушавало справедливостта и водело до несправедливи социални резултати. При прилагането на логическо тълкуване и такова по аналогия с други ясни аналогични норми, които били приложими пряко или по аналогия (чл. 125 от ЗДСл и чл. от 200 КТ), регламентиращи сходна отговорност на съответната администрация, респективно на работодателя за вреди, причинени на държавен служител, респективно работник или служител по трудово правоотношение, в които не бил нормативно лимитиран размерът на дължимото обезщетение. Като се изхожда от това, се обуславял извод, че целта на законодателя не била била да постави в по-неблагоприятно положение полицейските служители, поради което и обективната отговорност по чл. 238, ал. 1 от ЗМВР не била нормативно лимитирана. Следвало да се има предвид, че това тълкуване било в съответствие и с разрешението, дадено с изричната обща разпоредба на чл. 78, ал. 1 и ал. 2 ЗДСл по отношение на държавните служители-съгласно която за вреди от трудова злополука, причинила временна неработоспособност, инвалидност или смърт на държавен служител, съответната администрация дължала обезщетение независимо от това дали органът по назначаването или друг негов служител имал вина за настъпването им, включително когато злополуката била причинена от непреодолима сила при или по повод изпълнение на възложената работа или каквато и да е работа без нареждане, но в интерес на държавната служба (т. е. правната норма не съдържала ограничения в обема на отговорността). Посочено е, че първоинстанционният съд бил изследвал въпроса какви са търпените вреди и налице ли е била причинно-следствена връзка между тях и злополуката, като на база събраните доказателства, включително съдебномедицинската експертиза, бил приел, че такава е налице и съответно бил определил размера на дължимото обезщетение. Разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД предвижда обезщетението за неимуществени вреди да се определя от съда по справедливост. Въз основа на ангажираните по делото доказателства-медицински документи и свидетелски показания, първоинстанционният съд правилно бил установил обстоятелствата, които били от значение за определяне на размера на обезщетението. С оглед вида на травмата-закрито счупване на долния край на лъчевата кост на ръката, възстановителния период и претърпените от В. болки, страдания и неудобства, свързани с невъзможността самостоятелно да се справя с основните си битови нужди, необходимостта да ползва помощ за тяхното осъществяване и белезите, които били останали след оперативните интервенции първоинстанционният съд бил направил правилен извод, че обезщетение размер на 10 000.00 лева било съобразено с установените в настоящия случай конкретни обстоятелства, имащи отношение към преценката за размера му и било съобразено с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливо обезщетяване. Въззивният съдебен състав споделял извода на първоинстанционния съд, че до този размер искът следвало да бъде уважен, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 11 370.00 лева, искът следвало да бъде отхвърлен като неоснователен.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК МВР гр. София е поискало обжалваното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроси за това допустимо ли е съда в производство по чл. 422 от ГПК да въвежда друго основание, извън първоначално заявеното в заявлението по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, както и законосъобразно и допустимо ли е постановеното решение, когато производството е образувано по искане по реда на чл. 410 от ГПК, съответно предявен е установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на твърдяното вземане, а въззивният съд сам определя правната квалификация по предявеният иск, като я изменя на различно основание; за това законосъобразно ли е присъждането на обезщетение за претърпяна трудова злополука по реда на чл. 238 от ЗМВР на служител в МВР, заемащ длъжност, уреждаща де по ЗДСл, при положение, че в случая не е налице празнота в закона, а в чл. 78 от ЗДСл изрично е уреден реда за претендиране на обезвредата при настъпване на трудовата злополука и за това в случай, че служителите на МВР, чиито статут се урежда по ЗДСл, имат право да претендират обезщетение по реда на чл. 78 от ЗМВР, то това не поставя ли в неравнопоставена позиция служителите на МВР, чието правоотношение се урежда с нормите на ЗМВР, които са първа категория, чиито труд се оценява за по-рисков и поради което е въведено за тях директно гарантираното от закона обезщетение и не се ли поставят в по-неблагоприятна позиция останалите държавни служители в общата администрация на други министерства, които нямат право да претендират обезщетение по чл. 238 от ЗМВР, а заемат сходни длъжности в други министерства.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. А. В. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за определяне на размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД; за задължението на съда да мотивира и обоснове своите изводи относно съществото на спора и основателността на иска; за това какво е значението, което имат характерът на получените травми, продължителността на оздравителния период и наличието на усложнения в следоперативния период при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между увреждането на здравето и определяното обезщетение за неимуществени вреди и за това на кой етап от производството съдът следва да даде правна квалификация на исковата претенция и правилно ли е тя да бъде изменена в съдебното решение и длъжен ли е съдът да се съобрази с претенциите на ищцата, изложени в заповедното производство по реда на чл. 410 от ГПК, в хода на което е подадено възражение, послужило като основание за образуване на исково производство по реда на чл. 422 от ГПК.
Вторият от поставените в изложението на МВР гр. София въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване, тъй като не е свързан в правните изводи на въззивния съд при постановяване на решението му. Съдът не е приемал, че отношенията между страните в производството се уреждат по реда на чл. 238 от ЗМВР, поради което и не е определял обезщетение дължимо се въз основа на този текст от ЗМВР. Приел е, че отношенията между страните се уреждат по реда на чл. 78 от ЗДСл като е разгледал и разрешил спора именно с оглед хипотезата на тази правно норма. Третият от поставените в изложението на МВР гр. София въпроси също не обосновава допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Същият предполага, че съдът е определял дължимото се обезщетение по реда на чл. 238 от ЗМВР, което както се посочи не е така. На второ място такъв въпрос не е бил разрешаван от въззивният съд при постановяване на решението му, поради което и не е обусловил направените в същото правни изводи. Въпросът е поставен общо, без връзка с конкретни изводи на въззивния съд, поради което може да се разглежда и като оплакване за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Като такова обаче въпросът не може да бъде разглеждан и по него не може да бъде вземано становище в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 от ГПК.
Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на МВР гр. София е във връзка с последния от въпросите в изложението на М. А. В.. И двама въпроса не обосновават допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивният съд е съобразил установеното практика, че основанието на иска се определя от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и направеното с нея искане за защита. Страната не е длъжна да дава правна квалификация на исканията и възраженията си, а ако даде такава тя не обвързва съда. Това произтича от обстоятелството, че правната квалификация на иска е задължение на съда, който въз основана твърденията,доводите и възраженията на страните следва да издири приложимата за тях правна норма и да постанови решението си с оглед на нейните предписания. Отнася се до дейност по разрешаване на спора, поради което определената от един съд правна квалификация не обвързва последващите съдилища по спора, а всеки съд сам трябва да определи същата. Евентуално определената от първоинстанционния съд погрешна правна квалификация не води до недопустимост на решението му, освен в случаите, когато е налице произнасяне по непредявен иск. В останалите случаи е налице неправилност на първоинстанционното решение. Правната квалификация не е неизменна, а може да бъде променяна в хода на съдебното производство, като това не е равнозначно на изменение на основанието на иска, което е налице при изменение на релевантните за спорното право факти. Тези правила важат и в заповедното производство като заповедния съд, въз основа на посочените в заявлението факти, сам определя правната квалификация на искането, като тази квалификация не обвързва исковия съд, който може да възприеме друга такава. Промяната на правната квалификация може да повлече след себе си евентуално задължение на съда за даване на указания на страните за предприемане на съответните процесуални действия във връзка с това, като последствията от неизпълнението на това задължение може да доведат до неправилност, но не и до недопустимост на решението, освен в случаите на разглеждане на непредявен иск, а в случая не е поставен правен въпрос и не се съдържат оплаквания, във връзка с неизпълнението на посоченото задължение. В случая всички съдилища са разглеждали исканията въз основа на първоначално предявените факти, без да изменят същите в хода на производството. Поради това не е налице незаконосъобразно изменение на иска, а промяната на определената правна квалификация на искането от чл. 238 от ЗМВР-заповедния съд и първоначално първоинстанционния, на чл. 78 от ЗДСл-първоинстанционния съд при постановяване на решението и изцяло въззивния съд-е постановена в рамките на правомощията на съдилищата и не води до недопустимост на постановеното въззивно решение. Поради това, както се посочи по-горе, тези два въпроса не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а въз основа на тях не може да се обоснове и допускане на такова обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК-поради вероятна недопустимост на решението. Направеното от МВР гр. София искане в тази насока се основава именно на твърдението, че въззивният съд не е разгледал иска на предявеното основание.
Първите два от поставените в изложението на М. А. В. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновават допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният състав е съобразил установената съдебна практика, намерила израз в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година и поставените въз основа на него решения по чл. 290 от ГПК, като е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, като не само ги е посочил, макар това да е направено кратко и сбито, в мотивите на решението си, но ги е обсъдил в тяхната съвкупност и с оглед на това е определил размера на обезщетението. По начало мотивите на решението трябва да са кратки и ясни, поради което не се изисква съдът да излага съображения относно всяко едно от доказателствата поотделно, а е достатъчно от мотивите му да става ясно, че то е обсъдено. Въззивният съд е съобразил и установената практика, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай, като възприетите критерии по приложението на чл. 52 от ЗЗД се съобразяват именно с оглед на тази конкретика. При това е възможно в даден случай един от критериите да има значителна тежест при определяне на размера на обезщетението, за разлика от друг случай, в който тежестта му да е значително по-малка. Поради това не е възможно във всички случаи със сходни травматични увреждания да се присъжда едно и също обезщетение, а то следва да се определи и с оглед на всички останали обстоятелства по делото. Във връзка с това и третия от поставените от М. А. В. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обуславя допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, тъй като се отнася до приложението на определени критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, който въпрос е винаги конкретен, с оглед особеностите на отделния случай.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. А. В. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от М. А. В. твърдения не обосновават нито неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито, приложение на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон, нито че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива обстоятелства може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и в ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 264 902/21.07.2021 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 6867/2020 година, по подадените против него от МВР гр. София, касационна жалба с вх. № 346 434/01.09.2021 година и от М. А. В. касационна жалба с вх. № 348 101/13.09.2021 година и такова не трябва да се допуска.
С изхода на делото на страните не трябва да бъдат присъждани разноски и същите трябва да останат в тежест на страните така както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264 902/21.07.2021 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 6867/2020 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.