1 Р Е Ш Е Н И Е № 470 гр. София, 05 февруари 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Мина Топузова при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1273 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. П. К., чрез защитника му адвокат В. Т. от АК – [населено място], срещу решение № 44 от 08 април 2015 година на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, по внохд № 510 / 2014 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 19 от 07 ноември 2014 година на Кърджалийския окръжен съд, постановена по нохд № 126 / 2013 година по описа на този съд. Касационната жалба съдържа позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В жалбата и допълнението към нея се твърди, че формираните от първоинстанционния съд и възприети изцяло от въззивния съд изводи по фактите не кореспондират със събраните по делото доказателства, най-вече относно съставянето и получаването от подсъдимия К. на инкриминираните по делото счетоводни документи, които не установяват елементите от субективната страна на престъплението, за което е ангажирана наказателната отговорност на жалбоподателя. Твърди се също, че въззивният съдебен акт не съдържа обсъждане и анализ на доказателствената съвкупност като цяло, а постановяването на немотивиран съдебен акт е процесуално нарушение, предпоставящо неговата отмяна. Нарушен е, според жалбоподателя, и материалният закон, тъй като е приложен закон, който не е бил действащ към момента на извършване на деянието. Извън това, жалбоподателят е осъден за недоказани нарушения на данъчни закони. В резултат на допуснатите нарушения на процесуалните и материалните норми, наложеното наказание е оценено като несправедливо. Изводимо от съдържанието на възраженията е отправеното до ВКС искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия К. по повдигнатото му обвинение. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят – подсъдим С. К. не участва лично, редовно призован. Не се явява и защитникът му адвокат Т., също редовно призована. Представено е писмено допълнение към жалбата, надлежно прието и връчено на страните по делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакуваното въззивно съдебно решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционния съд е признал подсъдимия С. П. К. за виновен за това, че през периода от 12. 03. 2005 година до 11. 11. 2005 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като представляващ [фирма] – [населено място], надлежно упълномощен, чрез използване на документи с невярно съдържание – справки-декларации по чл. 100 от ЗДДС (отм.), дневници за покупките и фактури, подробно описани, е дал възможност и е направил опит да даде възможност на друго лице – [фирма] – [населено място], да получи от държавния бюджет неследваща се парична сума в особено големи размери – 45 113. 84 лева, от които 40126.72 лева възстановен данък върху добавената стойност и 4987.12 лева деклариран за възстановяване такъв данък, поради което и на основание чл. 256, ал. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 2, ал. 2 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НК, го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от четири години от влизане на присъдата в сила. Оправдал е подсъдимия К. по повдигнатото му от представителя на обвинителната власт, по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК, в съдебно заседание на 13. 10. 2014 година, обвинение по чл. 212, ал. 4 във вр. ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, което изменение на обвинението е допуснато от съда с определение от същата дата (л. 321 от нох дело). Присъдил е направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия К.. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия, е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване решение на въззивния съд, с което присъдата е изменена в наказателно-осъдителната й част, като: - деянието е преквалифицирано в престъпление по чл. 256 от НК (ред. ДВ, бр. 62 / 1997 година); - намален е размерът на наложеното наказание на една година лишаване от свобода; - заменен е изразът в диспозитивната част на присъдата „чрез използване на документи с невярно съдържание” с израза „с цел да осуети установяването на данъчни задължения в големи размери – 45113. 84 лева, ползвал счетоводни документи с невярно съдържание”; - отменил е в същата част на присъдата израза „дал възможност и направил опит да даде възможност на друго лице – [фирма] – [населено място], с ЕИК[ЕИК], да получи от държавния бюджет неследваща се парична сума в особено големи размери - 45 113. 84 лева, представляващи 40126. 72 лева възстановен и 4987. 12 лева деклариран за възстановяване данък добавена стойност (данъчен кредит) по ЗДДС (отм.)”. Присъдата е потвърдена в останалата й част. ВКС намира касационната жалба на подсъдимия К. за неоснователна и съображенията за това са следните: Акцентът в жалбата е поставен върху релевираното нарушение на материалния закон, изразяващо се в ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия за деяние, което не е било криминализирано към момента на извършването му, защото нормата на чл. 256 от НК в настоящата й редакция е в сила от 13. 10. 2006 година (ДВ, бр. 75 / 2006 година). Освен това, деянието е несъставомерно от субективна страна, защото по делото не е установено знанието на подсъдимия за неверността на обстоятелствата, вписани в счетоводните документи, предоставени му от съконтрахентите по сключените сделки, съответно – за избягването чрез тяхното ползване на установяването на данъчни задължения в големи размери. В жалбата са заявени и допуснати от съда съществени процесуални нарушения, макар същите да не са надлежно конкретизирани. Твърди се, че въззивният съд не е изследвал обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото относно създаването на счетоводните документи, като не е анализирал гласните доказателства за тези обстоятелства, с което е нарушил разпоредбата на чл. 14 от НПК и е постановил немотивиран съдебен акт. Оспорването на процесуалната дейност на съда следва да се обсъди преди останалите възражения, защото единствено при констатации за липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, е възможна касационната проверка за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието. Принципно положение е, че в правомощията на въззивния, а не на касационния съд е да провери фактическата правилност на издадената присъда, което в случая апелативният съд е сторил по предписания от закона начин, видно от мотивите на обжалваното решение. Следва да се отрази и констатацията, която ВКС прави, че мотивите на присъдата са подробни, задълбочени, аналитични и убедителни и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. Затова и въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. Независимо от това, въззивният съд е направил и собствен доказателствен анализ, в резултат на който е формирал изводите си по фактите и по правото. Съдът е отговорил на наведените от защитата на подсъдимия по съществото на делото доводи относно естеството на инкриминираната дейност на подсъдимия К., ползваните от него документи и последиците от тази дейност, като е направил верни изводи за фиктивния характер на сделките и за невярното съдържание на документите (с. 3-6 от решението на въззивния съд). Съдът е обсъдил и обстоятелствата, свързани с извършено от подсъдимия К. плащане по сделките с [фирма] (с. 4-5 от решението), без то да повлиява характера на сделките като фиктивни и на инкриминираните фактури като такива с невярно съдържание. Изложените в тази връзка съображения няма причини да не бъдат споделени, защото кореспондират с данните по делото и със закона и не се налага да бъдат повтаряни. Вярно е, че въззивният съд не е описвал и обсъждал подробно и поотделно всяка от общо 20-те броя фактури, вписани в инкриминираните пет справки – декларации по чл. 100 от действащия към онзи момент ЗДДС, но това не е било и необходимо, след като първоинстанционният съд в мотивите си е сторил това по прецизен и обстоен начин (с. 2-17 от мотивите на присъдата). Този съд е изложил убедителни съображения относно съдържанието и авторството на всяка от фактурите и на изготвените справки-декларации, основани на цялостен анализ на всички събрани по делото доказателства (с. 17-24 от мотивите). Обосновал е изводите си за достоверност на показанията на свидетелите С., Т., Д., З., М., К., М., К., И., както и тези на свидетелите от селата М., Б., Б. и [населено място], извършили изцяло дейностите по подготовка, засаждане, подравняване и почистване на площите за градините, изкопаването на ямки, наторяване, ограждане и пр. (Д., М., Г., Н., Т. и др.). Тези именно дейности впоследствие са били отразени като осъществени от съконтрахентите по фиктивните сделки, макар това да не е отговаряло на истината. Съдът е изложил подробни съображения и за отказа си да кредитира за достоверност, изцяло или отчасти, показанията на свидетелите Б., Д., К., Б., П. и Х. (с. 18-24 от мотивите), като е направил това при подробен анализ на съдържанието им съобразно останалата доказателствена съвкупност, както и с оглед констатациите и изводите на съдебно-счетоводната експертиза (експерт Т.), на графологична и техническа експертиза (експерт Т.), на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, назначена и изпълнена в хода на съдебното следствие (експерт Д., л. 307 от нох дело). Същественото е, че по делото несъмнено и безспорно е установено, че подсъдимият К., в качеството си на представляващ [фирма] – [населено място] и в рамките на изпълнение на договор с ДФ „Земеделие” от 01. 08. 2004 година за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на специална предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в РБ, предприел действия за създаване на вишневи и ябълкови градини в района на [община]. За целта представляваното от него дружество взело под аренда земеделски земи в землищата на посочените по-горе села, а посадъчният материал бил осигурен чрез свид. Б., който го закупил от [населено място], Република С.. Дейността по засаждането му се извършвала под ръководството на подсъдимия и от ангажираните от него свидетели от близките села, посочени по-горе. За положения труд те получавали от подсъдимия възнаграждения, заплащани в брой. Тези дейности обаче не били надлежно осчетоводявани, а за удостоверяване на извършени от дружеството разходи, необходимо за представяне пред ДФ „Земеделие” и органите по приходите, били съставяни инкриминираните фактури, които отразявали дейности и сделки във връзка с предмета на договора с други юридически лица, без да са реално извършени (със [фирма], [фирма], [фирма] – [населено място], [фирма] – София). Фактурите били предавани от подсъдимия на свид. З., който ги осчетоводявал, вписвал в дневниците и в справките-декларации и ги подавал пред органите по приходите, за което бил надлежно упълномощен от подсъдимия (пълномощно от 21. 02. 2005 година, л. 144, т. 14 от ДП). Така че, като е утвърдил фактическата правилност на постановената първоинстанционна присъда, въззивният съд не е нарушил закона, защото е имал основание да приеме, че механизмът на осъществената от подсъдимия К. дейност е надлежно и безспорно установен. Преобладаващата част от доказателствените източници представляват писмени документи (фактури, справки-декларации, дневници за покупки и за продажби и пр.), които са били предмет и на експертно съдебно-счетоводно изследване, както вече бе посочено. Експертните заключения са защитени пред съда и приети по делото, без да бъдат оспорени от страните, вкл. от подсъдимия и неговата защита (л. 318 от нох дело). Гласните доказателствени източници (показанията на посочените по-горе свидетели, работили по реализиране на овощните градини, както и на управителите на другите фирми, част от веригата от дружества, взаимно обвързани в инкриминираната дейност от симулирани сделки), са обсъдени не само по действителното им съдържание, но и съобразно заключенията на посочената вече основна и допълнителната съдебно-икономически експертизи. При изложените съображения, извършената от третата инстанция проверка не установи наличие на нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правата на подсъдимия и да са възпрепятствали разкриването на обективната истина относно правнорелевантните факти. Възраженията на подсъдимия К. за допуснати от съда нарушения при изготвяне на атакувания съдебен акт също не намират опора в делото и следва да бъдат прецени като неоснователни. Неоснователно е и възражението за неправилно приложение на материалния закон към надлежно установените по делото факти. Подсъдимият твърди, че деянията му са несъставомерни от субективна страна по нормите на закона, по които са подведени. Това твърдение не държи сметка преди всичко за безспорното принципно положение, че въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактическите положение (по доказването) и едва след това – по приложение на материалния закон (по правната квалификация), защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Както вече бе посочено, по делото несъмнено е установено участието на подсъдимия К., като представляващ [фирма] – [населено място], във веригата от дружества, осъществили дейност за неправомерно усвояване на данъчен кредит чрез документално симулиране на сделки, без те да са реално осъществени, като за документалното им обосноваване са използвани счетоводните документи с невярно съдържание. Относно приложимия към инкриминираното деяние материален закон, въззивният съд е изложил правните си съображения и изводи на с. 6 - с. 7 от решението и те могат да бъдат преценени като правилни и законосъобразни. Би могло да се добави единствено следното: Възражението в касационната жалба, че към фактите по делото първоинстанционният съд е приложил правна норма, която не е съществувала към момента на деянието, поначало е основателно. То обаче не държи сметка за извършената от въззивния съд корекция по отношение на приложимия материален закон, която е допустима и по принцип - законосъобразна. Известно е, че за всяко престъпление се прилага законът, който е бил в сила по време на извършването му (чл. 2, ал. 1 от НК), освен ако до влизане на присъдата в сила последват други закони, като се прилага най-благоприятният за дееца (ал. 2), какъвто е настоящият случай. Преценката на измененията в НК на плоскостта на чл. 2, ал. 2 от НК най-напред трябва да даде ясен отговор относно това, коя от двете или повече наказателни норми се явява по-благоприятна за дееца. Известно е, че съотношението в тежестта на два (или повече) наказателни закона, респ. наказателноправни норми, се определя не въобще, а конкретно – за определения случай и определения подсъдим, като се вземат предвид всички обстоятелства по делото, всички елементи на състава и предвидените санкции, взети в тяхната съвкупност и единство. Вярно е, че към времето на извършване на престъплението (м. март – м. ноември 2005 година), престъпленията против данъчната система са регламентирани в разпоредбите на чл. 255 – чл. 257 от НК (ред, ДВ, бр. 62/1997 година). Въззивният съд е извършил преценката си за приложимия материален закон в тази рамка и на плоскостта на чл. 2, ал. 2 от НК. Приел е, че инкриминираното деяние се изразява в ползване на счетоводни документи с невярно съдържание, с цел осуетяване установяването на данъчни задължения в големи размери – 45 113. 84 лева, в какъвто смисъл е изменил присъдата на първоинстанционния съд. Това обаче е неправилно, защото: Действително, цялото разследване е проведено и обвинителният акт е внесен в съда с обвинение срещу подсъдимия К. по чл. 257, ал. 1 във вр. чл. 255, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК (ред. ДВ, бр. 62/1997 година) – за избягване на плащането на данъчни задължения в особено големи размери, чрез потвърждаване неистина в подадени пред ТДД – [населено място], справки-декларации по чл. 100 от ЗДДС (отм.). Съдът обаче не е съобразил в необходимата насока обстоятелството, че пред първоинстанционния съд прокурорът, в рамките на правомощията си и по реда на чл. 287, ал. 1 от НК, е изменил обвинението в такова по чл. 212, ал. 4 от НК и съдът е приел производството да продължи по така предявеното ново обвинение (л. 321 от нох дело). При това положение, преценката на плоскостта на чл. 2, ал. 2 от НК е следвало да бъде направена съобразно това обвинение, защото именно то е повдигнатото на подсъдимия като приложима правна норма към момента на извършване на престъплението (както впрочем правилно е преценил това първоинстанционният съд). Впоследствие, с приетото изменение на разпоредбата на чл. 256 от НК (ред. ДВ, бр. 75 / 2006 година), е създаден регламентът на т. нар. данъчна измама като частен случай на документната измама по чл. 212 от НК, решаван преди изменението на закона именно на плоскостта на чл. 212 от НК. Съставите на чл. 212 от НК и на чл. 256 от НК, в последната редакция, са в съотношение на обща и специална норма, като конкуренцията между тях е частична, доколкото чл. 256 от НК не обхваща всички състави на документната измама. Основната прилика между двата състава се състои в сходния механизъм на посегателство – чрез използване на порочен документ и получаване въз основа на него на неследваща се облага. Същевременно обаче, двете престъпления имат различен обект на посегателство като обществени отношения, които засягат, различен предмет (съответно, „чуждо движимо и недвижимо имущество” и „неследваща се парична сума от държавния бюджет в големи размери”), като съдържат различни елементи на фактическите си състави. Затова, въззивният съд не е имал основание да прави преценката си на плоскостта на чл. 2, ал. 2 от НК с оглед разпоредбата на чл. 256 от НК (ред. ДВ, бр. 62/1997 година) като по-благоприятна за подсъдимия, макар формално тя да е такава. В тази си редакция обаче престъплението би могло да се третира като формално (безрезултатно), доколкото осуетяването на установяването на данъчни задължения в големи размери е специална цел, а не елемент от състава на престъплението, т. е. за съставомерността му не е било необходимо да се стигне до неплащане на данъци. Или иначе казано, основният състав е безрезултатен и само ако предметът на престъплението е в „особено големи размери” (чл. 257 от НК, отм.), деянието е обвързано с изрично посочен резултат, а това подкрепя и извод, че специалната цел предполага и преследването, в крайна сметка, избягване на плащането на данъци, т. е. престъпление по чл. 255 от НК (отм.). С прередактирането на материята и приемането на новата редакция на чл. 255 от НК, това беше избегнато. В конкретния случай е установено, че чрез използването на инкриминираните фактури за доставка на стоки и услуги, които са с невярно съдържание и невярното деклариране в справките-декларации, подсъдимият е реализирал неследваща се парична сума от държавния бюджет – ДДС за възстановяване на [фирма], в размер на 40126. 72 лева. При това положение, деянието осъществява състава на чл. 256, ал. 2 от НК (настояща редакция), като по-благоприятен в сравнение с този на чл. 212, ал. 4 от НК, каквото е предявеното на подсъдимия обвинение. Несъмнено е налице извършено от подсъдимия К. престъпление срещу данъчната система, изразяващо се получаване на неследваща се парична сума от държавния бюджет в особено големи размери, чрез използване на документи с невярно съдържание за приспадане на данъчен кредит, както и опит за получаване на такава сума. Неправилното квалифициране на деянието от страна на въззивния съд по чл. 256 от НК (ред. ДВ, бр. 62/1997 година) обаче не би могло да бъде коригирано поради липса на подаден съответен касационен протест. Приетата от въззивния съд правна квалификация безспорно е за престъпление, което е по-леко от действително извършеното, поради което подсъдимият е получил максималната възможна защита предвид осъщественото от него деяние и правата му в процеса по никакъв начин не са накърнени. Фактите по делото не дават основание за удовлетворяване на искането на подсъдимия К. за цялостното му оправдаване, защото от тях не следва извод за това, деянието да не е извършено или да не представлява престъпление, поради което разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима. Предвид обстоятелството, че подсъдимият К. оспорва като цяло ангажирането на наказателната му отговорност, ВКС провери и параметрите и тежестта на тази отговорност, въпреки липсата на конкретно посочени доводи и съображения в тази насока. Наложеното на подсъдимия наказание е индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК и при отчитане на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Въззивният съд правилно е отчел продължителността на наказателното преследване срещу подсъдимия, надхвърляща критериите за „разумност” на срока на производството, както и липсата на минали осъждания за подсъдимия, невисоката му лична обществена опасност и с оглед преквалифициране на деянието по по-лек закон, е намалил наложеното наказание на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено при условията на чл. 66 от НК. Така определено, наказанието не разкрива признаците на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 44 от 08 април 2015 година на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, по внохд № 510 / 2014 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 19 от 07 ноември 2014 година на Кърджалийския окръжен съд, постановена по нохд № 126 / 2013 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.