Р Е Ш Е Н И Е № 268 гр. София, 17.10.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на единадесети октомври две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 479 по описа на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. К. срещу решението на СГС, ІІ-Б състав, постановено на 23.12.2011 г. по гр.д.№ 6348/11 г. С обжалваното въззивно решение е отменено решението от 03.02.2011 г. по гр.д.№ 17459/09 г. на СРС, 62-ри състав, с което на основание чл.348 ГПК е изнесен на публична продан допуснат до делба недвижим имот, в частта относно квотите на съделителите, вместо което е постановено въззивно решение по същество, с което имотът е изнесен на продан при различни квоти- 5/6 ид.ч. за ищцата Л. И. С. и 1/6 ид.ч. за М. И. К.. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно сроковете за оспорване истинността на документ, представен в отсъствие на противната страна, както и относно преклузиите във въззивното производство и по-конкретно във връзка с възможността възражение за намаляване на завещание по чл.30 ЗН да бъде направено за първи път пред въззивния съд. По тези съображения се моли въззивното решение на СГС да бъде отменено в частта, с която са определени квотите на съделителите, които да бъдат определени на по 1/2 ид.ч.за всяка от тях. Ответницата по касационната жалба- Л. И. С. не е депозирала отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. С определение № 386/ 27.06.2012 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, Върховният касационен съд е допуснал до разглеждане касационната жалба, като е приел, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, и доколкото по тях не е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК, допускането на касационното обжалване би обусловило принос за развитие на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Първият въпрос е свързан с приложението на чл.193 ГПК и по-конкретно с възможността да се направи материалноправно възражение, че саморъчното завещание не е написано и подписано от завещателя, след изтичане на срока за оспорване на неговата истинност като документ. Вторият въпрос е свързан с преклузията за релевиране на искания за произнасяне по преюдициални за делбата въпроси по смисъла на чл.343 ГПК, и по-конкретно с преценка на възможността тези искания да се правят за първи път пред въззивния съд във втората фаза на делбеното производство при наличие на възможност искането да се направи пред първата инстанция. Върховният касационен съд, след като прецени данните по делото, намира следното: По въпросите, с оглед на които е допуснато касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК За да постанови решението си относно квотите на съделителите, при които допуснатият до делба имот е изнесен на публична продан, въззивният съд е взел предвид представеното по делото саморъчно завещание, с което починалата във втората фаза на делбеното производство ищца М. К. се е разпоредила с цялото си имущество в полза на другата ищца Л. С.. Това завещание е било представено пред първоинстанционния съд в съдебно заседание на 24.03.2010 г., в което ответницата М. К. не е присъствала. Същата не се е явила и в следващото съдебно заседание, проведено на 07.10.2010 г. С молба от 13.10.2010 г. ответницата е заявила, че оспорва датата, съдържанието и автентичността на представеното саморъчно завещание с твърдението, че същото не е написано и подписано от посоченото като завещател лице. Поискала е представяне на оригинала на документа, и откриване на производство по неговото оспорване в случай, че ищцата заяви желание да се ползва от него, както и назначаване на Съдебно-графологична експертиза, която да изследва дали завещанието е написано и подписано от М. К.. В следващото съдебно заседание, проведено на 08.12.2010 г., районният съд е отказал да открие производство по проверка истинността на документа, като е приел, че съгласно чл.193, ал.1 ГПК оспорването му е следвало да бъде заявено до края на съдебното заседание, в което е бил представен, независимо от присъствието в това заседание на страната, на която документа се противопоставя. При постановяване на решението си въззивният съд е зачел транслативния ефект на саморъчното завещание в полза на съделителката Л. С., като по този начин е определил дела й от изнесения на продан имот на 5/6 ид.ч., без да се произнася по направеното от ответницата възражение за неговата неавтентичност. В този смисъл въпросът, дали след изтичане на срока по чл.193, ал.1 ГПК за оспорване истинността на саморъчното завещание като документ, е допустимо да се заявява възражение за неговата недействителност като неизхождащо от завещателя, е от решаващо значение за изхода на делото. Настоящата касационна инстанция намира, че в хипотезата, при която оспорването на истинността на документа покрива фактическия състав на материалноправно възражение за недействителност на саморъчното завещание по чл.42, б.”б” във връзка с чл.25, ал.1 ЗН, пропускането на предвидения в чл.193, ал.1 ГПК преклузивен срок не е пречка възражението да бъде направено и след това, до приключване на съдебното дирене в съответната инстанция по същество. Действително, твърдението, че завещанието не е написано и подписано от завещателя, представлява оспорване на неговата истинност /автентичност/, насочено към оборване на формалната доказателствена сила на подписания частен документ по чл.180 ГПК. Заедно с това обаче такова твърдение обективира и възражение за недействителност на завещанието по смисъла на чл.42, б.”б” ЗН, която може да се релевира и чрез самостоятелен установителен иск, чието предявяване не е ограничено от преклузивен или давностен срок. За разлика от установителния иск за неистинност на документ /чл.124, ал.4, изр.1 ГПК/, който не може да бъде предявен след преклудиране на възможността документът да бъде оспорен в процеса, по който е представен като доказателство, щом правният интерес се свързва единствено с оборване на доказателствената му сила в този процес, искът за установяване недействителност на саморъчно завещание, основан на твърдението, че същото не е написано и подписано от завещателя, може да бъде предявен на общо основание в отделно производство, дори и завещанието да не е било оспорено по реда и в срока на чл.193, ал.1 ГПК в производството, по което е било представено като доказателство, което производство ще следва да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Това е така, тъй като предметът на оспорването по чл.193 ГПК и на установителния иск за установяване неистинност на документ е идентичен, докато установителният иск по чл.42, б.”б” във връзка с чл.25, ал.1 ЗН има за предмет не установяване неистинността на завещанието като документ /факт с правно значение/, а неговата недействителност като едностранна правна сделка, т.е. предмет на установяване е несъществуване на произтичащите от завещанието права. По тези съображения следва да се приеме, че независимо от пропускането на срока по чл.193, ал.1 ГПК, материалноправното възражение за недействителност на завещанието може да бъде направено и по-късно /при преценяване на предпоставките на чл.92а ГПК за санциониране на недобросъвестното процесуално поведение на страната/, но само в рамките на първоинстанционното производство. Това е така с оглед уредената в чл.147 и чл.266 ГПК поетапна преклузия на процесуални права, съобразно която новите фактически твърдения и доказателствени искания следва да бъдат заявявани своевременно, при което законът изрично не допуска пред въззивния съд да се сочат нови обстоятелства и да се сочат и представят нови доказателства, които страната е могла да посочи и представи в срок пред първата инстанция, освен ако пропускът се дължи на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. По аналогичен начин следва да се отговори на втория процесуалноправен въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване. В конкретния случай въззивният съд е отказал да се произнесе по направеното от ответницата М. К. искане по чл.30 ЗН, като е приел, че същото е заявено несвоевременно- с отговора на въззивната жалба на ищцата Л. С., докато правото е следвало да бъде упражнено в рамките на първоинстанционното производство, не по-късно от първото съдебно заседание след възникване на потестативното право. В тази връзка настоящата касационна инстанция намира, че поначало възражението за намаляване на завещателно разпореждане до размера, необходим за допълване на запазената част на наследника, може да бъде направено до края на съдебното дирене в съответната инстанция по същество, когато правото по чл.30 ЗН е възникнало в хода на производството. Същевременно, по изложените по-горе съображения, това право не може да бъде упражнено за първи път пред въззивната инстанция, ако заинтересуваната страна е могла да направи това в рамките на първоинстанционното производство. В случай, че потестативното право по чл.30 ЗН е възникнало пред първата инстанция, заинтересуваният наследник следва да го упражни до приключване на съдебното дирене в тази инстанция, независимо дали в първото заседание след възникване на правото или по-късно, което е от значение единствено при формиране на преценка за наличието на предпоставките по чл.92а ГПК. След приключване на първоинстанционното производство ефектът на преклузията е настъпил както по отношение на фактическите твърдения и доказателствените искания, така и досежно материалноправните възражения с обуславящо значение за предмета на спора. Възражението по чл.30 ЗН може да се направи пред въззивната инстанция единствено в случай, че правният интерес от него е възникнал след приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд. Произнасянето по въпросите, с оглед на които е допуснато касационното обжалване, обуславя произнасянето по съществото на касационната жалба. Следва да се приеме за основателно релевираното от касатора оплакване, според което в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не се е произнесъл по възражението за недействителност на саморъчното завещание в полза на ищцата Л. С.. Както беше посочено по-горе, възможността да се прави такова материалноправно възражение с обуславящо значение за изхода на делото поначало не се преклудира с изтичането на срока за оспорване истинността на завещанието като документ по чл.193, ал.1 ГПК, при което това потестативно право може да се упражни само до приключване на съдебното дирене в съответната инстанция по същество, пред която делото е било висящо при възникване на правото- в случая това е първата инстанция. В случай, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по така своевременно заявено пред него възражение, и при изрично позоваване на това процесуално нарушение пред въззивната инстанция /в случая- с отговора на въззивната жалба/, същото следва да бъде поправено от въззивния съд като такъв по съществото на спора. В този смисъл Софийският градски съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не се е произнесъл по възражението на ответницата М. К. за недействителност на саморъчното завещание в полза на ищцата Л. С., което обуславя извод за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3, предл.2 ГПК като основание за неговото отменяване. Доколкото порока на обжалвания съдебен акт налага извършване на нови съдопроизводствени действия, на основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за произнасяне по възражението с правна квалификация чл.42, б.”б” във връзка с чл.25, ал.1 ЗН. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция не дължи произнасяне по възражението на ответницата К. за намаляване на завещателното разпореждане до размера, необходим за допълване на запазената й част, тъй като същото е заявено след изтичане на предвидения в закона преклузивен срок- с отговора на въззивната жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение на СГС, ІІ-Б състав, постановено на 23.12.2011 г. по гр.д.№ 6348/11 г.. ВРЪЩА ДЕЛОТО на същия съд за ново разглеждане от друг състав съобразно указанията, съдържащи се в мотивите на настоящото решение. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: