Р Е Ш Е Н И Е № 3 гр. София, 03 февруари 2014 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на четиринадесети януари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и на прокурора от ВКП РУСКО КАРАГОГОВ, изслуша докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА наказателно дело № 2237/2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. С. А. срещу решение №129/21.10.2013 год., постановено по внохд№214/2013 год. на Апелативен съд гр.Варна. В жалбата е посочено касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК - явна несправедливост на наложеното наказание. Претендира се, че размерът на определеното на подсъдимия наказание за престъпление по чл. 257, ал.1,т.1 /отм./, вр. чл. 255, ал.1, предл.3 /ред.ДВ,бр.62 от 1997 г./, вр. чл.20, ал.2, вр. чл. 26, ал.1 НК, не е съобразен с обществената опасност на деянието и дееца. Въпреки приложението на разпоредбата на чл. 58а, вр. чл. 55, ал.1,т. 1,вр. чл. 2, ал. 2 НК, наказанието не кореспондира с последиците от неспазване на изискването по чл. 22 НПК и чл.6 от ЕКЗПЧОС за разглеждането на делото в разумен срок. Иска се ВКС да приложи правомощието си по чл. 354, ал. 2, т.1 НПК - изменяване на решението с намаляване размера на наложеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание подсъдимият А. С. А., редовно призван, не се явява. Не е изтъкната уважителна причина за неговото неявяване. Защитата адвокат Д. Х., назначена за служебен защитник на подсъдимия съгласно чл.94, ал.1,т.9 НПК, поддържа жалбата и моли да бъде уважена на претендираното основание. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и за оставяне в сила на въззивното решение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, СЛЕД КАТО ОБСЪДИ ДОВОДИТЕ В ЖАЛБАТА, УСТНО РАЗВИТИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ В ОТКРИТО СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ И ИЗВЪРШИ ПРОВЕРКА НА АТАКУВАНИЯ СЪДЕБЕН АКТ, В ПРЕДЕЛИТЕ ПО чл. 347, ал. 1 НПК, НАМЕРИ СЛЕДНОТО: Разгледана по същество, касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. С присъда №64/ 19.06.2013 год. по нохд№556/2013 год. на Варненския окръжен съд подсъдимият А. С. А. е признат за виновен в това , че като собственик и управител на ТД [фирма], [населено място] през периода 11.12.2002 год.-14.07.2003 год. в [населено място], при продължавано престъпление, сам и в съучастие като съизвършител с М. Р. М., е избегнал плащането на сумата от 310 826,08 лева данъчни задължения в особено гобеми размери, като е потвърдил неистина пред ТДД Варна,ДП "Младост", в справки декларации за данъчни периоди: месец ноември 2002 год. -месец юни 2003 год. поради което и на основание чл. 257, ал.1,т.1/отм./, вр. чл. 255, ал.1,предл.3/ред.ДВ,бр.62 от 1997 г./,вр. чл.20, ал.2,вр. чл. 26, ал.1, вр. чл. 58а/ ред.ДВ,бр.27от 2009 год./, вр. чл. 55, ал.,т.1 НК е осъден на една година лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим, в затвор. Предявените от Министъра на финансите, представляващ държавата, граждански искове за претърпяни имуществени вреди от деянието срещу подсъдимия А. А. за сумата от 310 826,08 лева и законната лихва върху тази сума и срещу подсъдимия М. М. за 200 865,78 лева, ведно със законната лихва, са отхвърлени като неоснователни. Със същата присъда е признат за виновен и осъден и подс.М. Р. М.. Подсъдимият М. не е обжалвал присъдата и тя е влязла в сила по отношение на този подсъдим. Присъдата е влязла в сила и в гражданската й част, тъй като не е обжалвана или протестирана в тази част. Въззивното производство по внохд№214/2013 год. на Апелативен съд гр.Варна е образувано само по въззивна жалба от защитата на подсъдимия А., по което с решение №129/21.10.2013 год. присъдата е потвърдена в обжалваната, наказателна част спрямо подсъдимия А.. При извършената проверка настоящият състав на ВКС намери, че въззивната инстанция както и първостепенният съд, са изпълнили стриктно задълженията си по НПК при разглеждане и решаване на делото. Производството се е развило по реда на чл. 371, т. 2 НПК. Признанието на фактическите обстоятелства в обвинителния акт от подсъдимите е довело до активиране диференцираната процедура за разглеждане на делото при съкратено съдебно следствие. Съдът в първата инстанция законосъобразно е съобразил, че събраните в досъдебното производство доказателствени средства съдържат подкрепящи признанията на подсъдимите фактически данни и е разяснил правата им при тази процедура, че съответните доказателства от досъдебното производство и направеното самопризнание ще се ползват от съда при постановяване на присъдата. Приел е съгласието им като обективирано изрично и недвусмислено волеизвление да не се събират доказателства за тези факти, а искането на подсъдимите за разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие - като доброволен и осмислен акт на неопорочената им воля. При квалифициране на инкриминираната съгласно обвинителния акт деятелност е съблюдавано правилото на чл.2, ал.2 НК като последвалите различни разпоредби на закона до произнасянето на присъдата са оценени на базата на признаване действието на най-благоприятния материален закон за дейците, каквато в случая е редакцията по чл. 257, ал.1,т.1/отм./, вр. чл. 255, ал.1,предл.3 /ред.ДВ,бр.62 от 1997 г./. Този подход е приложен правилно и при индивидуализацията на наказанието на подс.А.. Като задължителна последица от проведеното съкратено съдебно следствие, съгл. чл. 373 ал. 2 НПК, при произнасянето на осъдителната присъда спрямо касатора А. и спрямо подс.М. /необжалвал присъдата/, законосъобразно е извършена индивидуализация на наказанията по чл. 58а НК, в редакцията на нормата в ДВ, бр.27 от 2009 год., която е най-благоприятна за дееца, в сравнение с последващата й промяна в ДВ,бр.26/2010 год. С приложеният по-благоприятен закон при определяне на наказанието на касатора императивно и безусловно е намерил място чл. 55 НК, без оглед преценката за наличието или не на предпоставки за това в определящите отговорността обстоятелства. Основният довод, неизменно поставян на вниманието на съдилищата от всички инстанции е, че наложеното на подсъдимия А. наказание по размер не съответства на степента на обществена опасност на извършеното от него деяние и на личната му степен на обществена опасност. Няма опора в данните по делото оплакването, че съдилищата и от двете инстанции не са оценили правилно и в необходимата степен обстоятелствата за решаване делото извън разумния срок по чл. 22 НПК и чл. 6 от ЕКЗПЧОС и самопризнанието на подсъдимия А.. Неспазването на този принцип е признато от съда като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Самопризнанието на А. относно обстоятелствата в обвинителния акт е залегнало в процесуалните предпоставки за провеждане на процедурата за съкратено съдебно следствие и поначало не е основание за повторната му оценка и при индивидуализацията на наказанието, макар в случая, то да е третирано и като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, изводимо от цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител. /спр. п.7, ТР №1/2009 год. на ОСНК/. В мотивите на въззивното решение се съдържат изчерпателни и аргументирани съображения защо на подсъдимия А. е наложено наказание в размер на една година лишаване от свобода, при положение, че предвиденото наказание в състава на престъплението е от две до осем години лишаване от свобода. Съдът е имал предвид прекомерно дългия период за разглеждане на делото; досъдебното производство е образувано през 2004 година; обвинителният акт е внесен в съда пред 2012 година. Несъмнено е, че разследването е продължило прекомерно дълго и при драстично нарушение на указания в закона разумен срок по чл. 22 НПК. Отчитайки този факт, както и фактът, че за продължителността на делото подсъдимите нямат принос, а забавянето, което е изцяло във фазата на досъдебното производство се дължи на дейността на органите на разследването, съдът е приел за справедливо и обществено оправдано, прилагайки чл. 55, ал.1,т.1 НК, да отмери наказание с една година под предвидения в закона специален минимум от две години лишаване от свобода. Съставът на ВКС подкрепя извода на въззивния съд, че последващо занижаване на санкцията е несъответно на завишената степен на обществена опасност на деянието и дееца поради: богатото съдебно минало на дееца с общо тринадесет осъждания за престъпления от общ характер, повече от половината от които са за престъпления против собствеността ; продължителността и интензитета на усложнената престъпна дейност - в рамките на осем месеца ; величината на укритите данъчни задължения, извън инкриминираната им стойност, която десетки пъти надхвърля критерия за определянето й - 140 минимални работни заплати като за страната минималната работна заплата при довършването на престъплението е била 110 лева. При тези определящи отговорността обстоятелства, претендираното намаление относно размера на наказанието противоречи на правилата за неговото определяне и на целите на наказанието. При тези изводи липсва основание за касационна отмяна на въззивното решение, поради което и съгласно чл. 354, ал. 1,т. 1 НПК, ВКС , трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №129/21.10.2013 год. постановено по внохд№214/2013 год. на Апелативен съд гр.Варна. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: