1 Р Е Ш Е Н И Е № 55 [населено място], 29.07.2022 В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в публичното заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Александра Ковачева, като изслуша докладваното от съдия Людмила Цолова т.д.№2059/21г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. С решение №49/02.03.2021 г., постановено по в.т.д. №391/2020 г. Великотърновски апелативен съд е отменил частично решение №62/07.07.2020г. по т.д.№80/19г. по описа на Окръжен съд Ловеч и е осъдил ЗАД“Алианц България“АД да заплати на В. Х. Т. сумата 180 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина ѝ Н. Д. Х. в резултат на настъпило на 07.12.2017г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 03.06.2018г. до окончателното изплащане. В подадената от ЗАД „Алианц България“АД касационна жалба срещу тази част от решението, която е допусната до касационен контрол, са наведени оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Според тезата на касатора, изводът на апелативния съд, че следва да бъде ангажирана отговорността му да обезщети увреденото в резултат на настъпилата при ПТП смърт на сина ѝ лице, е несъобразен с разпоредбите на чл.477 ал.2 КЗ, чл.293 ал.2 т.1 „а“ КЗ и чл.557 ал.1 т.2 б.“г“ КЗ, според които в случаи на реализирано ПТП с автомобил, обект на кражба, отговорността е не на застрахователя, а на Гаранционния фонд. Неправилно, според касатора, въззивният съд е отрекъл да е налице съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, с оглед доказаното със свидетелски показания и заключение на вещото лице обстоятелство,че същият се е возил в МПС, управлявано от лице, употребило алкохол, за което обстоятелство той е знаел, предвид установените с доказателствените средства външни признаци в състоянието и поведението на виновния водач. Поддържа се искане за отмяна на решението на Великотърновския апелативен съд в обжалваната му част и отхвърляне на предявения срещу дружеството-застраховател иск, евентуално – за намаляване на присъденото обезщетение при хипотезата на чл.51 ал.2 ЗЗД, с присъждане на разноски. Ответницата по касация В. Х. Т. в писмен отговор е оспорила направените в касационната жалба оплаквания и искания. Поддържа като правилни изложените в решението мотиви за липса на съпричиняване. Сочи,че по начало законът не допуска изключване на покритие на гражданската отговорност за вреди от смърт на лице, което е знаело или е било длъжно да знае,че водачът на МПС е бил под въздействието на алкохол по време на ПТП. Счита, освен това, за недоказано по делото,че загиналият дори е подозирал,че виновният водач е бил алкохолно повлиян. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение,заедно с последиците от това. Третото лице Гаранционен фонд не е представило писмен отговор в законоустановения срок с оглед дадената му възможност. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови решението си, Великотърновски апелативен съд е приел за установено по категоричен начин настъпилото на 07.12.2017г. около 5.30ч. на прав участък в м.“К.“, землището на [населено място], Л. област, пътно-транспортно произшествие, при което е загинал синът на ищцата Н. Х.. Приел е за доказано, с оглед разпоредбата на чл.300 ГПК, въз основа на влязлата в сила присъда по проведено наказателно производство, че водачът на моторното превозно средство Е. Х. – братовчед на пострадалия, го е управлявал след незаконното му отнемане /чрез кражба/ от собственика му, като, нарушавайки правилата за движение /управление в пияно състояние и без необходимата правоспособност/, е причинил по непредпазливост смъртта на двамата пътници в автомобила, единият от които – синът на ищцата. Въз основа на показанията на разпитаните по делото като свидетели – виновния водач и сестра му – братовчеди на загиналото момче, съдът е приел за установено,че рано сутринта на 07.12.2017г. Е. Х. се прибрал в дома си, където живеел заедно със сестра си и където Н. Х. е отишъл да нощува, като е поискал от последния да го закара до селото му, тъй като той имал шофьорска книжка; въпреки нежеланието си, Н. Х. се съгласил, за да не последва скандал от страна на по-големия му братовчед; карал автомобила до съседно село, където Е. Х. го накарал да слезе от шофьорското място и да се сменят, обяснявайки в съдебно заседание, че, въпреки липсата на свидетелство за правоуправление, имал повече опит и карал по-добре от Н.; малко по – късно, загубвайки правоуправлението, Е. Х. причинил пътния инцидент, в който загинали както братовчед му Н., така и бременната му приятелка, пътувала с тях на задната седалка. За безспорно,а и установено чрез съответните писмени доказателства, съдът е приел, че за лекия автомобил е имало валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със срок на покритие от 23.06.2017г. до 23.06.2018г. Констатирайки тези факти, съдът е приел, че те осъществяват предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по полицата – ЗАД“Аланц България“АД. Възражението на ответника, че не носи такава, предвид разпоредбите на чл.493 ал.2 т.1 б.“а“ КЗ и чл.557 ал.1 т.2 б.“г“ КЗ, е намерено от състава на апелативния съд за неоснователно. Аргументи съдът е извлякъл от нормата на чл.494 КЗ, в която, според него, изрично и лимитативно са посочени хипотезите, изключващи отговорността на застрахователя, в които не е включен случая, в който ПТП е реализирано с откраднато МПС. Позовал се е и на чл.493 ал.3 КЗ, според който застрахователят може да откаже заплащането на застрахователно обезщетение в последния случай само при наличието на две кумулативно дадени предпоставки, за установяването на които застрахователят носи доказателствената тежест – че пострадалият доброволно се е качил в МПС и е знаел,че владението върху него е отнето чрез кражба, грабеж или престъпление по чл.346 НК. Приел е,че в случая ответникът не е установил със съответните доказателствени средства знанието на пострадалия за противозаконното отнемане на автомобила от владението на неговия собственик. Като справедлив размер на обезщетението, дължимо от застрахователя на майката на загиналото при инцидента момче, съдът е определил сума в размер на 180 000 лв. Като неоснователно съдът е отказал да уважи възражението за съпричиняване, поддържано от ответника на основание липса на поставен предпазен колан и знание /или възможност за узнаване/,че водачът е употребил алкохол. Взел е предвид установеното със заключението на експертизата,че загиналият не е бил с поставен предпазен колан, но е отрекъл това обстоятелство допълнително да е спомогнало за причиняването на вредоносния резултат, доколкото според вещото лице, същите последици биха настъпили и при поставен такъв, предвид доказания механизъм на пътно-транспортното произшествие. Приел е за недоказано от ответника,че пострадалият е знаел,че водачът е употребил алкохол. Изложените в посока на този извод аргументи са,че възприятията на св.Д., че това „личало по очите“ на брат й са субективни и почиват на нейната лична преценка, а за да бъде направен категоричен извод за наличие на знание у пострадалия, съгласно съдебната практика, е необходимо да е установено,че той лично е възприел този факт. Такова установяване, според състава, не може да се счита за проведено и от заключението на вещото лице,според което наличната концентрация на алкохол в кръвта на водача води до изменения,които не могат да останат незабелязани от околните, в т.ч. и пострадалия, тъй като подобно поведение, характеризиращо се с уморяемост, емоционална лабилност, нарушения на координацията, груби движения, неустойчивост, изразена сънливост, биха могли да се отдадат и на ранния сутрешен час, в който е протекла срещата им преди настъпването на инцидента – 4.30 ч. - 5.00 ч. С определение №60647/17.12.2021 г., решението на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по въпроса, формулиран от касатора в контекста на оплакването му, за несъобразено от въззивната инстанция като доказано по делото обстоятелство – съпричиняване от страна на загиналия: При формиране на вътрешното си убеждение следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото – поотделно и в съвкупност, както и да спази правилата за формалната логика, опита и научното знание? Отговор на повдигнатия въпрос се дава в практиката на Върховния касационен съд, формирана с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, с множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - по гр.д.№ 3973/2008 г. на ІV г.о., по гр.д.№ 748/2011 г. на ІІ г.о., по гр.д.№ 891/2010 г. на І г.о., по гр.д.№ 1318/2010 г. на ІV г.о., по гр.д.№ 761/2010 г.на ІV г.о., по гр. д. № 2184/2015 г. на ІІІ г. о., по гр. д. № 811/2018 г. на ІІ г. о., по гр. д. № 4190/2014 г. на ІV г. о., по т. д. № 2624/2016 г. на ІІ т. о., по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г. о. , както и в посочените от касатора решения по гр.д.№4564/19г. на IV г.о., по т.д.№1115/17г. на I т.о., по гр.д.№1163/10г. на IV г.о. С нея се приема, че задължението на съда да обсъди всички доводи и събраните по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121 ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК, като въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. При формирането на вътрешното си убеждение, осъществявайки тази своя решаваща дейност, съдът следва да се съобрази с и приложи правилата на формалната и правна логика, опита и научното знание, като само тогава фактическите му констатации и правните му изводи следва да се считат за обосновани. Посочената практика на Върховен касационен съд се споделя напълно и от настоящия съдебен състав, а решението на Великотърновски апелативен съд, като несъобразено с нея, е частично неправилно. Доколкото в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът, на основание чл.293 ал.2 вр. ал.1 от ГПК, следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Правилно решаващият състав е изяснил въз основа на приетите по делото доказателства механизма на настъпване на ПТП, като е възприел същото за пряка и непосредствена причина за смъртта на Н. Х. – син на ищцата по делото; вината на водача на катастрофиралия автомобил за настъпването му и причинените на ищцата В. Т. от това негово деяние неимуществени вреди. Съобразен с нормативно определените, в условията на изчерпателност в чл.494 КЗ, изключения от застрахователното покритие и условието за отказ за плащане от страна на застрахователя, съдържащо се в чл.493 ал.3 КЗ, е и изводът на състава на апелативния съд,че застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ дължи застрахователно обезщетение, тъй като посоченото условие не е изпълнено. Неоснователно е оплакването за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с доклада и разпределянето на доказателствената тежест, подкрепено с довода,че същият е бил задължен служебно да даде указания на страните да ангажират съответни доказателства относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест. Такова задължение на съда съществува само при направена от въззивния състав преценка за неправилна правна квалификация на предявения иск от страна на първоинстанционния съд.За допуснати от него процесуални нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно, а е длъжен да даде съответни указания само при направено във въззивната жалба или отговора на същата оплакване в такъв смисъл, съгласно мотивите в т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо при липса на оплакване от страните за неправилно разпределена доказателствена тежест и при наличие на данни за дадени от първоинстанционния съд указания на касатора да установи наличието на знание у пострадалия от ПТП,че автомобилът е обект на кражба, правилно съставът на Апелативен съд Велико Т. е приел,че ответникът-застраховател не е доказал настъпването на посоченото в чл.493 ал.3 КЗ условие за освобождаването му от отговорност за плащане – че загиналият е бил в известност на факта,че управляваният от Е. Х. автомобил е бил отнет противозаконно от владението на собственика му. Изводът му за липса на съпричиняване от страна на Н. Х. в хипотезата на знание, че водачът е бил употребил алкохол, доколкото е направен при едностранно обсъждане на относимите към формирането му доказателства – свидетелски показания и заключение на комплексна съдбно-медицинска и автотехническа експертиза и при несъобразяване правилата на формалната логика, опита и научното знание, се явява необоснован и поради това – неправилен. Според показанията на свидетелката Н. Д. – братовчедка на Н. Х., когато дошъл около 04.20 ч. на 07.12.2017г. в квартирата, където спели двамата, Е. Х. /водачът, причинил ПТП/, е бил видимо повлиян от употребения от него алкохол. Последното самият Е. Х., разпитан също като свидетел по делото, не отрича, а напротив – установява изрично , че е пил през целия ден. Не може да бъде споделено съждението на въззивния съд,че установеното от св. Д., че на Е. Х. му е личало,че е пил алкохол, е нейно субективно възприятие, доколкото то противоречи на експертното заключение, според което степента на алкохолно опиянение, установена в кръвта на водача – 1,12 промила, се характеризира с видимо външно проявление, изразяващо се в емоционална лабилност, нарушения на координацията, както при малки, така и при груби движения, неустойчивост, нарушения в психиката. Според свидетелката такава емоционална лабилност в поведението на Е., достигаща до агресивност, е била разпознаваема и известна както за нея, така и за братовчед ѝ Н.. Тя се е проявявала само в случаите, когато Е. е употребявал алкохол, доколкото иначе отношенията му с Н. не са се характеризирали със скандали. В случая самият Н. е споделил със свидетелката, че е съгласен да тръгне с Е. и приятелката му, тъй като се е страхува последният да не му посегне. Косвено потвърждаващо факта, че загиналият Н. е бил наясно с повлияното от алкохола състояние на Е.,е и обстоятелството, установено от последния по реда на чл.171 ГПК, че когато същият е поискал да се сменят в центъра на [населено място], първоначално Н. се е съпротивлявал да му отстъпи шофьорското място в автомобила, тъй като очевидно е бил наясно,че Е. не е в състояние да управлява. Доколкото въпреки това е продължил по-нататък като пътник в автомобила, управляван от последния, при предвидимост на последствията от шофирането след употреба на алкохол, следва да се приеме, че загиналият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, което, съгласно чл.51 ал.2 ЗЗД е предпоставка за намаляване на дължимото за настъпилите от последвалата му смърт вреди обезщетение. Приносът на пострадалия настоящият състав определя в случая на 20% или в размер на 36 000 лв. от определения по справедливост размер от 180 000 лв., която сума следва да бъде приспадната от него. При този извод решението на въззивната инстанция, като частично неправилно в осъдителната му част, следва да бъде отменено за разликата от 144 000 лв. до 180 000 лв., за която искът за обезщетение за неимуществени вреди по чл.432 ал.1 КЗ следва да бъде отхвърлен. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която ЗАД „Алианц България“АД е осъдено да заплати държавна такса по сметка на ВТАС за разликата над сумата 6526,72 лв. до 7246,72 лв., както и в частта, с която в полза на адв. Н. А. Х. е присъдено по реда на чл.38 ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за разликата от 4778 лв. до 5130 лв. В останалата му , обжалвана от ЗАД“Алианц България“АД, осъдителна част решението подлежи на потвърждаване. Предвид изхода на делото, на основание чл.78 ал.1 ГПК В. Х. Т. следва да бъде осъдена да заплати на ЗАД“Алианц България“АД сумата 2190 лв. разноски за производството пред ВКС, както и още 653,76 лв. разноски за производството пред ВТАС. На основание чл.38 ал.2 ЗА ЗАД“Алианц България“АД следва да бъде осъдено да заплати на адв.Н. Н. Д. сумата 4925 лв. адвокатско възнаграждение с начислен ДДС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №49/02.03.2021 г., постановено по в.т.д. №391/2020 г. в частта, с която Великотърновски апелативен съд,след частична отмяна на решение №62/07.07.2020г. по т.д.№80/19г. по описа на Окръжен съд Ловеч, е осъдил ЗАД“Алианц България“АД да заплати на В. Х. Т. сума в размер на разликата от 144 000 лв. до 180 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина ѝ Н. Д. Х. в резултат на настъпило на 07.12.2017г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 03.06.2018г. до окончателното изплащане; в частта, с която ЗАД „Алианц България“АД е осъдено да заплати държавна такса по сметка на ВТАС за разликата над сумата 6526,72 лв. до 7246,72 лв., както и в частта, с която в полза на адв. Н. А. Х. е присъдено по реда на чл.38 ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за разликата от 4778 лв. до 5130 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Х. Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място][жк]бл.614 срещу ЗАД „Алианц България“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина ѝ Н. Д. Х. в резултат на настъпило на 07.12.2017г. ПТП, за разликата от 144 000 лв. до присъдените от въззивната инстанция 180 000 лв., ведно със законната лихва. ОСЪЖДА В. Х. Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място][жк]бл.614 да заплати на ЗАД „Алианц България“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 2190 лв. разноски за производството пред ВКС, както и още 653,76 лв. разноски за производството пред ВТАС. ПОТВЪРЖДАВА решение №49/02.03.2021 г., постановено по в.т.д. №391/2020 г. по описа на Великотърновски апелативен съд в останалата му обжалвана от ЗАД“Алианц България“АД част. ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на основание чл.38 ал.2 ЗА на адв. Н. Н. Д. сумата 4925 лв. адвокатско възнаграждение за производството пред Върховен касационен съд, ведно с начислен ДДС. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.