6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 177 София, 21.06. 2022 година Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести април две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1630/2021 година Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] срещу решение № 100249 от 08.10.2020 г. по в. т. д. № 129/2020 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 172 от 27.10.20199 г. по т. д. № 197/2018 г. на Плевенски окръжен съд в обжалваната негова част, с която са отхвърлени предявените срещу „Ведиком ЕООД, [населено място] и В. Г. Т. от [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че двамата ответници дължат на банката солидарно следните суми, произтичащи от договор за комбиниран банков кредит (инвестиционен и револвиращ) № 1249 от 14.04.2009 г. и анексите към него: сумата 1 176.01 лв. – възнаградителна лихва върху редовна главница по револвиращия лимит за периода 14.04.2009г. - 20.02.2018 г.; сумата 2 984.25 лв. – наказателна лихва върху просрочена главница и/или лихва за периода 20.02.2018 г. - 29.04.2018 г. и сумата 29 886.06 лв., претендирана като „лихва миграция“, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 2877/2018 г. на Плевенски районен съд. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивната инстанция не е разгледала и отразила в мотивите си всички оплаквания, възражения и доводи в жалбата му и по-конкретно – че не е обсъдила доводите за дължимостта на претендираната „лихва миграция“. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че вземанията за претендираните три суми са доказани по основание и размер. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касаторът поставя въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички релевирани от страните доводи и оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които се основават, и да изложи мотиви по тях; 3. Може ли въззивният съд да се произнесе относно нищожността на клаузата за наказателна лихва, като противоречаща с добрите нрави, поради наличието на два вида неустойки за едно и също неизпълнение, без да изследва конкретния случай; 4. Дали плащанията на възнаградителна лихва по договор за банков кредит имат характер на периодични плащания, с оглед приложното поле на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД или е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД; 5. Накърняваща добрите нрави ли е клауза, която уговаря начисляване на наказателна лихва при фиксиран лихвен процент, начисляван върху наличния кредит при просрочие, при наличие на друга клауза за начисляване на лихва върху просрочената главница в размер на фиксиран лихвен процент, начисляван върху просрочената главница за периода на просрочието“. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е посочена следната практика: решение № 149 от 28.12.2017 г. по т. д. № 1604/2016 г., решение № 221 по гр. д. № 1453/2015 г., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., решение № 388 от 17.10.211 г. по гр. д. № 1975/2010 г. и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (за първите два въпроса); Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС (за третия въпрос); решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, III г. о. (за четвъртия въпрос) и решение № 530 от 15.02.2011 г. по гр. д. № 4325/2008 г. на ВКС, V г. о. (за петия въпрос). Освен това, касаторът заявява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение досежно отхвърлянето на претенцията за „лихва миграция“. Ответниците по касация – „Ведиком ЕООД, [населено място] и В. Г. Т. от [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 24.02.2021г. Претендират разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е частично недопустима. Съобразно императивна разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. за търговски дела. Именно тази хипотеза е налице в настоящия случай по отношение на два от обективно съединените искове, предмет на спора пред въззивната инстанция, тъй като са с цена под посочения в закона минимален размер – по отношение на иска за сумата 1 176.01 лв., представляваща възнаградителна лихва върху редовна главница по револвиращия лимит за периода 14.04.2009г. - 20.02.2018г. и на иска за сумата 2 984.25 лв. – наказателна лихва върху просрочена главница и/или лихва за периода 20.02.2018 г. - 29.04.2018 г. Макар претендираните вземания да са основани на един и същ договор, същите са предмет на самостоятелни искове, поради което от значение за преценката за допустимостта на касационния контрол е цената на всеки от тях, а не сборът от сумите на всички вземания. Ето защо, по отношение на тези искове касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. По касационната жалба в допустимата й част: За да потвърди първоинстанционния акт досежно отхвърлянето на иска за сумата 29 886.06 лв., претендирана като „лихва миграция“, въззивният съд е приел, че от представения договор за комбиниран банков кредит от 14.04.2009 г. и шест броя анекси към него не се установява наличието на уговорка между страните за начисляване на „лихва миграция“ – нито изобщо за начисляването на такъв вид лихва, нито за твърдяните от банката нейни компоненти, в т. ч. конкретен размер на всеки от компонентите и основание за начисляването. Решаващият състав е преценил за несъстоятелно становището на въззивника, че при сключване на договор за кредит презумпцията не е, че кредитополучателят няма да е в състояние да заплаща вноските по кредита, за да се уговаря предварително обособяване на неплатените възнаградителни и наказателни лихви в отделен компонент. Посочил е, че ако се следва тази логика, това би означавало в договорите за кредит да не е предвидена и наказателна лихва за просрочие. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Относими към допустимата част от касационната жалба са само първите два въпроса. Останалите въпроси не подлежат на обсъждане, тъй като касаят частта от въззивното решение, неподлежаща на касационно обжалване. Посочените въпроси обаче не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като нямат характер на обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Този извод произтича от обстоятелството, че въпросите са относими към правилността на обжалваното решение, доколкото отговорът им предпоставя извършване на преценка за обосноваността на акта, каквато е възможна само при вече допуснат касационен контрол и разглеждане на касационната жалба по същество. Освен това, първият въпрос е основан на твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил заявените от него „доводи и оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение“. Видно от въззивната жалба, обаче, банката изобщо не е релевирала оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с иска за сумата 29 886.06 лв., а е изразила само несъгласие с извода за недължимост на посочената сума. С оглед констатацията на настоящия състав за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане налице ли е твърдяното от касатора противоречие с цитираната практика на ВКС. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. В случая касаторът е аргументирал твърдението си за очевидна неправилност с оплакванията за допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон и с необоснованост на акта, което обаче не покрива критериите за „очевидна неправилност“, изведени в практиката на Върховен касационен съд, а именно – ако съдебният акт страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта, какъвто би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон; когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл; когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответното търговско дружество следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв. (с ДДС), чието уговаряне и заплащане по банкова сметка се установява от представените към отговора на касационната жалба договор за правна помощ от 18.02.2021 г., фактура № 1076 от 18.02.2021 г. и преводно нареждане до „УниКредит Булбанк“ АД от 19.02.2021 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 100249 от 08.10.2020 г. по в. т. д. № 129/2020 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 172 от 27.10.20199 г. по т. д. № 197/2018 г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] срещу „Ведиком ЕООД, [населено място] и В. Г. Т. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че двамата ответници дължат на банката солидарно сумата 29 886.06 лв., претендирана като „лихва миграция“ по договор за комбиниран банков кредит (инвестиционен и револвиращ) № 1249 от 14.04.2009 г. и анексите към него. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от „УниКредит Булбанк“ АД касационна жалба срещу решение № 100249 от 08.10.2020 г. по в. т. д. № 129/2020 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 172 от 27.10.20199 г. по т. д. № 197/2018 г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] срещу „Ведиком ЕООД, [населено място] и В. Г. Т. от [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че двамата ответници дължат на банката солидарно: сумата 1 176.01 лв. – възнаградителна лихва върху редовна главница по револвиращия лимит за периода 14.04.2009г. - 20.02.2018 г. и сумата 2 984.25 лв. – наказателна лихва върху просрочена главница и/или лихва за периода 20.02.2018 г. - 29.04.2018 г. ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл. „Св. Неделя“ да заплати на „Ведиком ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 960 (деветстотин и шестдесет) лева. В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, настоящото определение може да бъде обжалвано пред друг тричленен състав на ВКС, Търговска колегия в едноседмичен срок от връчване на препис на страните. В останалата му част определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: