8
Р Е Ш Е Н И Е № 60103
София, 30.06. 2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публичното съдебно заседание на девети юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
при секретаря София Симеонова
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 986/2020 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Уайн Бокс” ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 295 от 31.01.2020 г. по в.т.д. № 3242/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговска колегия, петнадесети състав, с което е потвърдено решение № 758 от 19.03.2019 г. по т.д. № 365/2018 г. на Софийски градски съд, VI-17 състав. С първоинстанционното решение „Уайн бокс” ООД е осъдено да заплати на „АТП Инвест” ЕООД /н/ сумата от 57 000 лв., на основание чл.327, ал.1 ТЗ, представляваща неплатена покупна цена за продажба на земеделски земи в землището на [населено място], община Любимец, по нот.акт № 196, том II, рег.№ 2114, дело 284/2014 г. от 29.04.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и сумата 21 275.01 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 27.05.2014 г. – 23.02.2018 г.
С определение № 72 от 18.02.2021 г. настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване на атакуваното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос: Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, свързани с предмета на доказването и да формира правните си изводи въз основа на съвкупната им преценка.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.99 ЗЗД, както и за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила, изразяващи се в необсъждане, наред с останалите доказателства по делото, на неоспорени писмени доказателства, конкретно – договор за цесия от 09.06.2014 г., с който ищецът, с предишно наименование „Гривас нутс” ЕООД, е прехвърлил всички свои вземания към „Уайн бокс” ООД на трето лице – „Гривас България” ЕООД. Счита, че цесията е породила действие, като цената на прехвърлените вземания е постъпила в касата на ищеца – цедент, което е констатирано и от експертизата по делото за несъстоятелност на ищцовото дружество, независимо, че счетоводните документи за този период не са били предадени на сегашния синдик на ищеца. Поради това се поддържа въведеното с отговора на исковата молба главно възражение - за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца да претендира плащането на цената на продадените земеделски имоти по посочения нот.акт.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от В. Л. Г. – синдик на „АТП Инвест” ЕООД /н/, в който са развити доводи за недостатъчна индивидуализация на цедираното вземане, както правилно е приел решаващият съд.
В проведеното на 09.06.2021 г. публично съдебно заседание страните не са заявили допълнителни становища. Преди съдебното заседание, по делото е постъпила писмена защита само от адв. В. Г. - синдик на „АТП Инвест“ ЕООД /н/, в която се акцентира върху невъзможност да се изведе извод, че дължимата цена по процесната сделка съставлява част от посочената обща сума от 240 000 лв. в договора за цесия от 09.06.2014 г. Поради това, синдикът на ищцовото дружество счита, че правилно САС е отхвърлил възражението на ответника /сега касатор/ за липса на материалноправна легитимация на „АТП Инвест“ ЕООД да търси плащане по договора за продажба на земеделски имоти.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съдебен състав е приел, че по сключения между страните договор за покупко-продажба на множество земеделски имоти, обективиран в нот.акт № 196 ,т.ІІ ,рег.№ 214, дело № 284 от 2014 г. на нотариус рег. № 420, с район на действие Районен съд – Свиленград, ищцовото дружество – продавач е изпълнило задължението си да прехвърли собствеността върху недвижимите имоти, при липса на данни за изпълнение на задължението на купувача за заплащане на общата продажна цена от 57 000 лв.
Апелативният съд е отхвърлил възражението на ответника, че ищцовото дружество не е титуляр на претендираното вземане, поради прехвърлянето му с договор от 09.06.2014 г. на „Гривас България” ЕООД. Приел е, че с представения по делото договор за цесия цедентът „Гривас нутс” ЕООД /със сегашно наименование „АТП Инвест” ЕООД/ е продало на „Гривас България” ООД вземания към „Уайн бокс” ООД в общ размер на 240 000 лв., произтичащи от четири броя фактури /индивидуализирани с №, дата на издаване и стойност/, сред които и фактура от 07.05.2014 г. за сумата от 57 000 лв. Извел е извод, че от този договор не може да се установи по безспорен начин, че е прехвърлено именно вземането за продажната цена по конкретния договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в посочения нотариален акт, независимо от съвпадението на размера на вземането. Решаващият състав е мотивирал този извод с липсата на достатъчно индивидуализиращи белези на първото, посочено в цесионния договор, вземане, въз основа на които да се установи идентичност с дължимата продажна цена по договора от 29.04.2014 г. Констатирал е липсата на доказателства за: основанието за издадената фактура, дали е осчетоводена от дружеството- цедент и липсата на данни как е осчетоводена цесията от цесионера, за да се направи извод за основанието за вземането. Допълнително е посочил, че мотивите към решението, с което е открито производство по несъстоятелност на ищеца /в които е прието, че през 2014 г. ищцовото дружество е продало на Уайн бокс” ООД притежаваната от него земя по данъчна оценка - за 240 000 лв., като на 09.06.2014 г. вземането по фактурите е прехвърлено чрез договор на „Гривас България” ЕООД срещу 2400 лв., а последната сума е постъпила в касата на ищеца/, не обвързват страните по настоящото дело и не съставляват доказателство за прехвърляне на вземането.
Въззивният съд е отхвърлил и възражението на ответника за погасяване на претендираното вземане поради прихващане на задълженията към ищеца за заплащане на покупна цена на недвижими имоти, в общ размер на 240 400 лв., със задължението на ищеца към ответника в размер на 300 000 лв. – получена заемна сума от „Агроинс” ООД на 03.12.2013 г., което вземане е прехвърлено от заемодателя на „Уайн бокс” ЕООД по силата на договор за продажба на вземане от 11.07.2014 г. Споделил е становището на първата инстанция, че съобщаването за цесията от 11.07.2014г. не е достигнало до „АТП Инвест” ЕООД /н/ на посочената в уведомлението дата 25.07.2014 г. На основание чл.99, ал.4 ЗЗД е приел, че само след като длъжникът бъде уведомен за прехвърлянето, може да бъде извършено прихващане между вземането, което той има към новия кредитор и прехвърленото такова. Копие от съобщението за тази цесия е връчено на ищеца едва с препис от отговора на исковата молба, но към този момент вече е открито производство по несъстоятелност по отношение на ищцовото дружество и липсват данни цедираното вземане да е предявено, поради което е погасено, на осн. чл.739, ал.1 ТЗ. Изведен е извод за невъзможност да се извърши прихващане между погасеното вземане на ответника към ищеца и претендираната от ищеца искова сума
Решението е валидно и процесуално допустимо, но е неправилно.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Съгласно разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, съответно приложима и за въззивното производство, съдът е длъжен да мотивира решението си като се произнесе по доводите и възраженията на страните и след преценка на доказателствата по спора следва да формира изведе собствени фактически и правни изводи. Задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно дейността на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора, както и за задължението му за формиране на самостоятелно становище относно релевантните факти, след преценка на доказателствата по делото, са съответно приложими и при сега действащия ГПК, при съобразяване на предвидения по чл.269 ГПК ограничен въззив, както и на процесуалната възможност за препращане към мотивите на първата инстанция при потвърждаване на атакуваното решение. Правомощията на въззивната инстанция са разяснени и в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК, според което: Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, след установяване истинността на твърденията на страните, преценка на доказателствата, и субсумиране на приетите за установени факти под приложимата материалноправна норма; Правната уредба на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността за попълване на делото с нови факти и доказателства, не променя основните характеристики на въззивното производство; Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно становището си може да потвърди или да отмени първоинстанционното решение. Освен горепосочените актове на нормативно тълкуване, е налице константна практика на ВКС – така например, решение по т.д. № 1245/2013 г., решение по т.д. № 3734/2013 г. на първо т.о., решение по т.д. № 674/2014 г., решение по т.д. № 1544/2014 г. на второ т.о. и мн.др., както и решенията, на които се позовава дружеството касатор – решение по гр.д. № 4116/2017 г. и решение по гр.д. № 474/2008 г. на първо г.о., според които, при мотивиране на решението си въззивният съд следва да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК и да формира собствени фактически и правни изводи след самостоятелна преценка на правнорелевантните факти и доказателствата по материалноправния спор.
При постановяване на обжалваното въззивно решение, съдебният състав на Апелативен съд – София се е отклонил от приетите в цитираната практика разрешения. Преди всичко, съдът не е отчел, че ищецът не е оспорил формалната доказателствена сила на представения по реда на чл.192 ГПК договор за прехвърляне на вземане от 09.06.2014 г., нито е въвел възражение за антидатирането му. Възражението за липса на достоверна дата на договора, обективирано несвоевременно – едва в отговора на въззивната жалба, не подлежи на преценка по същество, а и ищцовото дружество не е трето лице по см. на чл.181 ГПК. По силата на посочения цесионен договор, „Гривас Нутс“ ЕООД /сега АТП Инвест“ ЕООД /н/ е прехвърлило възмездно на „Гривас България“ ООД всички свои права и вземания към „Уайн Бокс“ ООД, като вземанията на цедента са общо в размер на 240 000 лв., произтичащи от фактури №№: 97 от 07.05.2014 г., на стойност 57 000 лв., 102 от 23.05.2014 г. за 68 000 лв., 103 от 28.05.2014 г. за 60 000 лв. и 107 от 04.06.2014 г за 55 000 лв. След съпоставка на датите на фактуриране и стойността в посочените фактури, с датите, на които са сключени договорите за покупко-продажба на всички недвижими имоти на ищцовото дружество, с купувач „Уайн Бокс“ ООД, и отразената в съответните нот.актове обща цена на земеделските имоти, следва да се изведе извод за основанието, на което са издадени фактурите. Освен това, ищецът не е въвел твърдения за наличие и на други облигационни правоотношения с ответното дружество, по които то да е неизправна страна, а по приключилото т.д. № 32/2015 г. на ОС – Сливен е прието, че „АТП Инвест“ ЕООД е отчуждило всички свои недвижими имоти. Сделките за част от тях, с изключение на процесната покупко-продажба, са обявени за недействителни по отношение на кредиторите в производството по несъстоятелност на ищеца, на осн. чл.647, ал.1, т.3 ТЗ, с влязло в сила решение по в.т.д. № 191/2017 г., след недопуснат касационен контрол с определение № 530 от 30.07.2018 г. по т.д. № 766/2018 г. на ВКС, второ т.о. Именно на този цесионен договор е основано главното възражение на ответното дружество /сега касатор/, с което се отрича съществуването на претендираното от ищеца право, съответно, активна материалноправна легитимация на ищеца. Релевантният за съществуване на спорното, претендирано от ищеца вземане за цената на продадените земеделски имоти по процесния нот.акт, е фактът дали това вземане е прехвърлено на трето, неучастващо в процеса, търговско дружество. Предвид съдържанието на неоспорения договор за цесия, както и изложените по-горе съображения, следва да се изведе извод, че придобиването на вземането от цесионера – „Гривас България“ ООД е настъпило по силата на сключването на самия договор, пораждащ действие за страните по него от момента на сключването. Последното е и изрично отразено в раздел втори, т.5 от цесионния договор. С оглед доводите на ищеца в отговора по чл.263, ал.1 ГПК, основани на чл.99, ал.4 ЗЗД, е необходимо да се отрази, че уведомяването на длъжника е относимо към настъпване на задължението за изпълнението на прехвърленото задължение от страна на последния към придобилия вземането цесионер. В този смисъл е и трайната практика на ВКС – така например, решение по т.д. № 986/2017 г., I т.о., решение по т.д. № 2042/2019 г., II т.о. и др., споделяна от настоящия състав.
Независимо от горното, в случая въззивният съд не е отчел липсата на спор относно действителността на цесионния договор от 09.06.2014 г., предвид процесуалното поведение на ищеца в производството пред първата инстанция. Възраженията и доводите на ищцовото дружество относно валидността на прехвърленото вземане са въведени едва с отговора на въззивната жалба. Като несвоевременно заявени, те не подлежат на обсъждане по същество.
Изразеното от апелативния съд становище за необвързващата сила на мотивите към решението, с което е открито производство по несъстоятелност на ищеца, е процесуално законосъобразно. В съответната част от тези мотиви по т.д. № 67/2014 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, въз основа на извършена от вещото лице проверка на търговските и счетоводни книги, е констатирано, че през 2014 г. „Гривас Нутс“ е продало притежаваната от него земя на „Уайн Бокс“ ООД по данъчна оценка - за 240 000 лв., като на 09.06.2014 г. вземането по фактурите е прехвърлено чрез договор на „Гривас България“ ООД срещу 2 400 лв., като тази сума е постъпила в касата на цедента с ПКО на 09.06.2014 г. Тази констатация на икономическата експертиза не може да бъде игнорирана, предвид липсата /понастоящем/ на счетоводни документи и информация при синдика на ищеца, за периода от м.12.2013 г. до м.декември 2014 г., което е изрично отразено в приетата, неоспорена ССЕ по настоящото дело.
Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС приема за доказано главното възражение на ответното дружество, че ищецът –цедент не е активно материалноправно легитимиран за вземането, съставляващо цена на продадени на ответника земеделски имоти по нот.акт № 196 от 29.04.2014 г., поради което предявеният иск с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ подлежи на отхвърляне, без да се пристъпва към произнасяне по евентуалните възражения на ответника - касатор. Постановеното в обратен смисъл въззивно решение подлежи на отмяна, на основание чл.293, ал.2 ГПК, като в случая не са налице предпоставки за повторно въззивно разглеждане на материалноправния спор.
При този изход на делото, дължимата от масата на несъстоятелността на ищеца държавна такса е в размер на: 3 131 лв. – по сметка на СГС, 1 565.50 лв. – по сметка на САС и по сметка на ВКС – 1 565.50 лв.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 295 от 31.01.2020 г. по в.т.д. № 3242/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговска колегия, петнадесети състав, като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от синдика на „АТП Инвест“ ЕООД /н/ срещу „Уайн Бокс“ ООД иск за заплащане на сумата от 57 000 лева, на основание чл.327, ал.1 ТЗ, представляваща покупна цена на земеделски имоти в землището на [населено място], по нот.акт № 196, том II, рег.№ 2114, дело 284/2014 г. от 29.04.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и за сумата 21 275.01 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 27.05.2014 г. – 23.02.2018 г.
ОСЪЖДА „АТП Инвест“ ЕООД /н/ да заплати държавна такса както следва: 3 131 лева – по сметка на Софийски градски съд, 1565.50 лева – по сметка на Софийски апелативен съд и 1 565.50 лв. – по сметка на Върховния касационен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |