Ключови фрази


13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N. 305


гр. София, 18.04.2022 година


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ


изслуша докладваното от съдия СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 3435 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби на Д. С. Х.-П., подадена чрез адвокат В. В., на Софийски районен съд, подадена чрез Л. Н., специалист „Правно обслужване“, както и на Софийски градски съд, представляван от председателя А. Т., подадена чрез процесуалния представител С. Р. срещу решение № 260124 от 23.04.2021 г. по гр. дело № 16/2021 г. на СОС /Софийски окръжен съд/.
Отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили от страните, като СГС /Софийски градски съд/ и СРС /Софийски районен съд/ по отношение жалбата на Д. С. Х.-П. поддържат становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, а Д. С. Х.-П. по отношение жалбите на Софийски градски съд и Софийски районен съд поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По касационната жалба на Д. С. Х.-П.:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която СОС се е произнесъл по исковете, предявени от Д. С. Х.-П. против СГС и СРС, като е потвърдил решение от 15.06.2018 г. по гр. дело № 19033/2017 г. на СРС в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията за неимуществени вреди за солидарно заплащане от ответниците на ищцата на основание чл. 2б, ал. 1, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС /Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи/ обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушаване правото й за разглеждане в разумен срок на производството по гр. дело № 28059/2014 г. на СРС, ІІ г.о., 64 състав и по гр. дело № 6165/2015 г. на СГС, ГК-ІІ А състав за разликата между 1200 лв. и 10000 лв., както и в частта, с която СРС е отхвърлил претенцията за имуществени вреди за солидарно заплащане от ответниците на ищцата на посоченото основание на обезщетение за имуществени вреди в размер на 5000 лв., частичен иск от цялата претендирана сума от 28000 лв., обезщетение за пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение.
Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за имуществени вреди е процесуално недопустима. Съображенията за този извод са следните. С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е предвидена необжалваемост на решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела и до 20000 лева за търговски дела. При субективно и обективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове. В настоящия случай искът за имуществени вреди е с цена до 5000 лв., което е под установения в закона размер, при който касационната жалба е процесуално допустима. Следва да се има предвид още, че не може да се подаде касационна жалба, когато цената на иска е под размера на посочената в закона сума, независимо че искът е бил предявен като частичен /в случая искът за имуществени вреди е предявен като частичен, претендира се сумата 5000 лв., частичен иск/. Съгласно разрешението, прието в ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, запазило актуалността си, с оглед еднаквост на уредбата по ГПК, при който е прието ТР на ОСГК на ВКС и действащия ГПК, включително и при последната редакция от 2017 г., процесуалният закон не прави разлика при приетия критерий за необжалваемост /по сега действащата норма - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК до 5000 лв./ между решение, постановено по частичен иск или по иск за целия размер на парично вземане. Поради това касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да се прекрати.
Касационната жалба против въззивното решение в останалата част е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от страна по делото, която е ищец и е активно легитимирана да обжалва въззивното решение, при наличието на правен интерес, обусловен от неблагоприятния за същата страна правен резултат, срещу съдебен акт, който в посочената част подлежи на инстанционен контрол.
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно поради следните съображения:
В изложението са поставени три въпроса, формулирани както следва: „1. Задължен ли е съдът при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди от забавяне при разглеждането и решаването на делото в разумен срок, да съобрази всички относими по конкретния случай обстоятелства, както и на тяхното значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, или е задължен да съобрази размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД с обезщетението, определено в производството по глава III от ЗСВ?“; „2. Задължен ли е съдът да определи обезщетение за имуществени вреди от пропуснати ползи с оглед особеностите на конкретното съдебно производство и при наличие на причинна връзка между забавата в разглеждането на дело по трудов спор за незаконно уволнение и тяхното настъпване, като реална възможност за увеличение имуществото на незаконно уволнения работник/служител?“; „3. Възстановява ли се трудовото правоотношение на работник/служител от работодателя, в случаите когато уволнението е признато за незаконно от съда и работникът/служителят е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, но щатната длъжност е съкратена?“. Като допълнителни предпоставки са посочени разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Към първия въпрос са изложени доводи, съгласно които въззивният съд определяйки обезщетение в размер, близък до размера, определен в производство по Глава ІІІ ЗСВ е решил делото в противоречие с практика на ВС и ВКС-ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 2/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и решения на състави на ВКС-решение № 272/27.01.2020 г. на ІV г.о., решение № 19/23.07.2019 г. на ІІІ г.о. и др., подробно изброени от касатора. Други доводи са тези, с които се правят оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, за това че спорът бил разрешен и в двете инстанции в едно заседание, поради което не била налице обективна невъзможност делото да бъде разгледано в предвидения от закона срок, както и че не били отчетени всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства. Към втория и третия въпроси са отразени доводи за произнасяне на съда в противоречие с практиката на ВКС. По чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК страната е изложила своето разбиране за очевидната неправилност на решението, която спрямо иска за неимуществени вреди е обосновала с довод за определяне на обезщетението, с оглед конкретните особености на случая, както и с това, че размерът на обезщетението не се влияе от предложения размер от Министерството на правосъдието в производството по Глава ІІІ на ЗСВ. Становището за очевидна неправилност на решението спрямо иска за имуществени вреди касаторът е обосновала с дължимостта им в хипотезата на чл.2б ЗОДОВ и отказът на съда да я обезщети за същите.
Първият поставен въпрос не удовлетворява изискванията за общо основание. За да приеме, че искът за неимуществени вреди е основателен, въззивният съд е обосновал като решаващ изводът, че продължителността на делото от момента на предявяване на иска до постановяване на окончателен акт от съда за исково производство с предмет искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ не може да се определи като разумен. Въпросът се отнася до размера на присъденото обезщетение. Съставът на въззивната инстанция е изложил мотиви, в които е обсъдил обстоятелствата, релевантни за определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно критерия, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Тези обстоятелства, разгледани от съда са освен релевантните за всяко увреждане факти още и обща продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния срок“, ангажираността на страната в съдебното производство, влиянието на делото върху начина на живот и значението му за страната, вид и размер на спорния имуществен интерес и др. Освен това съдът е разгледал практиката на ЕСПЧ, позовал се е на решения на този съд, както и на решения на ВКС относно доказването на неимуществените вреди, обсъдил е показанията на разпитаната по делото свидетелка за въздействието на бавното разглеждане на делото /продължило 1 година и 2-3 месеца повече от очакваното/ върху емоционалното й състояние и настъпилите в резултат на бавното разглеждане на делото разочарование, притеснение, депресия. Съдът е обсъдил отражението на бавното разглеждане на делото върху преживяванията на ищцата във връзка с оставането й без работа и трудови доходи. Като е мотивирал решението си за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по посочения по-горе начин, съставът не се е отклонил от практиката на ВС и ВКС, включително цитираната от страната, а напротив е процедирал в съответствие с разрешенията, приети в нея. В тази връзка следва да се приеме, че въпросът не е изведен от решаващите мотиви на съда, тъй като при приложението на залегналия в чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост, съставът не е игнорирал относимите по конкретния случай обстоятелства, нито е съобразил размера на обезщетението с обезщетението, определено в производството по глава III от ЗСВ. В решаващите мотиви на състава не е прието, че размерът на обезщетението следва да се съобрази с обезщетението, предложено на страната в производството по глава III от ЗСВ в какъвто смисъл е поставен въпросът. Близостта в размерите на предложеното в производството по глава III от ЗСВ обезщетение /1000 лв./ с определеното от въззивния съд обезщетение /1200 лв./ не обуславя извод за прието от въззивния съд правно разрешение в смисъла, вложен във въпроса, а именно, че обезщетението, определено от съда следва да бъде съобразено с обезщетението, определено в производството по глава III от ЗСВ. Касаторът Х.-П. не е съобразила разясненията и указанията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които въпрос, който не е съобразен с решаващите мотиви на въззивното решение не формира общо основание. Само на това основание и без да се разглеждат допълнителните предпоставки настоящият състав на ВКС намира, че следва да бъде отхвърлено искането за допускане на касационен контрол. Като допълнителен аргумент е необходимо да се посочи, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано, а и страната не е посочила конкретни въпроси към това основание. Не е допустимо към един и същи въпрос да се въвеждат различни допълнителни предпоставки, тъй като те формират самостоятелни основания.
Вторият и третия поставени въпроси засягат въззивното решение в частта по отношение, на която жалбата е процесуално недопустима, както бе изложено по-горе.Затова тези въпроси и свързаните с тях доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на разглеждане.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая касаторът Х.-П. не обосновава, а и настоящата инстанция не констатира наличието на посочените пороци. Изложението в тази част съставлява оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като според страната, въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 52 ЗЗД-не е съобразил размера на обезщетението за неимуществени вреди с конкретните особености на случая, а го е съобразил с предложения размер от Министерство на правосъдието в административното производство по Глава ІІІ от ЗСВ. Като оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК изложението в тази част не формира основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Следва да се посочи и обстоятелството, че твърдението за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно предложения размер от Министерство на правосъдието не е съобразено с решаващите мотиви на въззивния съд, в които съставът не е приемал, че размерът на обезщетението следва да се съобрази с обезщетението, предложено на страната в производството по глава III от ЗСВ. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност не може да бъде обоснована с доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, в каквато насока са доводите на страната по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поради това и по тази част от изложението следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Останалата част от изложението поддържано на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, засягаща обезщетението за имуществени вреди не следва да се обсъжда, тъй като е извън обжалваната от страната част /жалбата на ищцата против въззивното решение в частта, с която е разгледан иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е приета за процесуално недопустима и се оставя без разглеждане/, по която е допуснато касационно обжалване
В заключение следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по жалбата на Д. С. Х.-П..
По касационната жалба на СРС:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която СОС се е произнесъл по исковете, предявени от Д. С. Х.-П. против СГС и СРС, като след частична отмяна на решение от 15.06.2018 г. по гр. дело № 19033/2017 г. на СРС е уважил частично претенцията за неимуществени вреди, осъдил е ответниците да заплатят солидарно на ищцата на основание чл. 2б, ал. 1, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушаване правото й за разглеждане в разумен срок на производството по гр. дело № 28059/2014 г. на СРС, ІІ г.о., 64 състав и по гр. дело № 6165/2015 г. на СГС, ГК-ІІ А състав в размер на сумата 1200 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-28.03.2017 г. до окончателното изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от страна по делото, която е ответник по исковете и съответно е активно легитимирана да обжалва въззивното решение, при наличието на правен интерес, обусловен от неблагоприятния за същата страна правен резултат, срещу съдебен акт, който в посочената част подлежи на инстанционен контрол.
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно поради следните съображения:
В изложението са поставени два въпроса, формулирани както следва:
„1. Изводът на съда за надхвърлянето на разумния срок за разглеждане на съдебното производство следва ли да предпоставя обосноваване какъв следва да бъде разумният срок и същото да бъде мотивирано?“; „2. Процесуалното поведение на ищцата, доколкото обективно е довело до забавянето на съответното производство, съгласно чл. 52 ЗЗД, във вр. чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, следва ли да се вземе предвид от съда при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди – наред с всички останали, релевантни за това обстоятелства, установени по делото?“. Като допълнителни предпоставки са посочени разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Към първия въпрос са изложени доводи, съгласно които въззивният съд не е посочил какъв следва да бъде разумния срок при преценка на всички факти и доказателства относно хода на процесното дело, за да обоснове извод за неговото надхвърляне. Страната твърди, че в обжалваното решение цитираният първи въпрос е решен в противоречие с решение № 182/19.11.2019 г. по гр. дело № 4662/2018 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о. Към втория въпрос са изложени доводи, съгласно които въззивният съд не е отчел, че оставянето на исковата молба без движение и предоставянето на указания е допринесло за забавяне на производството, което несъобразяване на посочените обстоятелства е в противоречие с решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на състав на ВКС, ІV г.о.
Първият поставен въпрос не удовлетворява изискванията за общо основание. Същият е по правилността на решението. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г., ОСГКТК на ВКС е приело, че въпроси за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка и за обсъждане на събраните по делото доказателства не формират общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следователно по така поставения въпрос не може да се извърши селектиране на касационната жалба. Трябва да се посочи още и следното. Въпросът не произтича от изводите на въззивния съд, а от становище на касатора, за това че в решението не било посочено какъв трябва да бъде разумният срок, което не отговаря на изложеното в мотивите на обжалваното решение. В мотивите на въззивното решение е отразена общата продължителност при разглеждане на делото от депозиране на исковата молба пред СРС до постановяване решението на въззивната инстанция – 1 година, 6 месеца и 25 дни. Същевременно е посочено, че периодът на забавяне на делото не надхвърля с повече от година разумният срок по подобен вид дела, т.е. надхвърлянето на разумния срок с 1 година спрямо установената обща продължителност на разглеждане на делото - 1 година, 6 месеца и 25 дни определя разумния срок като период от повече от 6 месеца. С позоваването на касационно решение на състав на ВКС-решение № 182/19.11.2019 г. на ІІІ г.о., не се обосновават предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като правният въпрос, разгледан от състава на ВКС не е идентичен с цитирания в изложението въпрос. Видно от мотивите на касационното решение, касационният съд се е произнесъл по въпросът: „следва ли на ищеца да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, в случаите когато по предходно предявен от него иск с правно основание чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ продължителността на проведеното спрямо него наказателно производство е била оценена от съда и той е бил обезщетен за вредата произтекла от този срок“. Мотивите на ВКС за необходимостта от обосноваване виждането на въззивния съд за това, какъв следва да бъде разумния срок за разглеждане на наказателно дело не са по правния въпрос, разгледан от ВКС, а по съществото на спора и засягат фактически обстоятелства по същия спор по това дело, съответно третират обосноваността на изводите във въззивното решение, но въззивният съд предвид изложеното по-горе не се е отклонил дори и от това разрешение да посочи периода на „разумния срок“. Затова следва да се приеме, че с цитираният въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Следващият въпрос в изложението е поставен, с оглед становището на страната, че въззивният съд е следвало да прецени процесуалното поведение на ищцата във връзка с оставянето на исковата молба без движение, предоставянето на указания от съда и тяхното изпълнение като допринасящи за забавяне на производството. Както се посочи по-горе, съгласно разясненията и указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не всеки въпрос по делото формира общо основание, а само правен въпрос, който е изведен от решаващ извод на въззивния съд. Въпрос, който произтича от становище на касатора, какъвто е посоченият от изложението въпрос, с който се търси отговор, потвърждаващ неговото становище, а не изводите на съда, е ирелевантен за селектиране на касационната жалба. С този въпрос не е обосновано и становището на касатора за противоречие с решение № 272/27.01.2020 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, както поради неидентичността му с разгледания от ВКС въпрос /по последния се очертават хипотези, при които ищецът или неговия процесуален представител реализират поведение представляващо злоупотреба с права, недобросъвестно извършвани процесуални действия, шиканиране и използване на тактики за протакане на делото/, така също и поради несъобразяване с изводите на състава, който е разгледал поведението на ищцата в процеса и е констатирал, че не е налице забава в резултат на същото. Съставът е приел, че всички разпореждания на съда ищцата е изпълнявала на следващия ден или най-късно до 3 дни от получаване на указанията, съответно не е ставала причина за неоснователно отлагане на делото. Изводите на въззивния съд са в съответствие с разрешенията на ВКС в цитираното решение относно това, че добросъвестното упражняване на процесуални права, което ищецът лично или чрез процесуалния си представител е предприел в своя защита, дори когато то е било неадекватно и безрезултатно и обективно е довело до забавяне на производство, не води до съпричиняване на вредоносния резултат. Несъгласието на касатора с изводите на състава на въззивния съд не може да обоснове довод за наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Затова следва да се приеме, че с цитираният въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
В заключение следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по жалбата на СРС.
По касационната жалба на СГС:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в същата част, която е предмет на обжалване от другия ответник по искове-СРС.
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от страна по делото, която е ответник по исковете и съответно е активно легитимирана да обжалва въззивното решение, при наличието на правен интерес, обусловен от неблагоприятния за същата страна правен резултат, срещу съдебен акт, който в посочената част подлежи на инстанционен контрол.
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно поради следните съображения:
В изложението са поставени въпросите: „1. Кои обстоятелства съдът следва да вземе предвид при преценката си дали е налице фактическия състав на особения деликт по чл. 2б ЗОДОВ“; „2. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС извършва ли се при съобразяване на общата продължителност на производството и в рамките на тази преценка имат ли самостоятелно значение отделните процесуални действия на правораздавателния орган – ответник по иска?“; „3. Има ли обвързваща сила за съда заключителното мнение за допуснато нарушение на разумния срок в Констативния протокол по чл. 60г ЗСВ на Инспектората към Висшия съдебен съвет?“; „4. Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?“; 5. „Какво е значението на предложеното от министъра на правосъдието обезщетение в рамките на административното производство по реда на Глава Трета „а“ ЗСВ и дължи ли съдът, сезиран с иска по чл. 2б ЗОДОВ, да извърши преценка на същото с оглед на всички останали обстоятелства по конкретното дело?“; 6. „Въз основа на какви критерии и съотношението между тях съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ?“; 7. „Общата продължителност на производството част от тези критерии ли е?“; 8. „Достатъчно ли е единствено да бъдат формално изброени тези критерии или следва решаващият състав на съда да посочи конкретно установените по делото обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди?“; 9. „Отговаря ли на критерия „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение равно по размер на обезщетението, присъдено по сходен казус?“; 10. „Дължи ли ответникът по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ обезщетение за забавено плащане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в хипотезата при която на ищеца е предложено обезщетение по реда на Глава Трета „а“ ЗСВ, но същото не е прието от него, респективно – приложим ли е институтът на кредиторовата забава в такава хипотеза?“.
Четирите въпроса от № 1 до № 4 по реда на цитирането в изложението не удовлетворяват изискването за общо основание. Те са изведени от становище на касатора, в което се изразява несъгласие с изводите на състава, който се е произнесъл в съответствие с разрешенията в практиката на ВКС както относно общата продължителност на производството като факт, релевантен за преценка на съобразяване изискването за разглеждане на делото в „разумен срок“, така и относно критериите за установяване на „разумния срок“ по конкретния спор /сложност на делото, поведение на страните и поведение на компетентните органи/. Становището на касатора, от което са изведени цитираните въпроси е, че въззивният съд не съобразил разрешенията в практика, а „разглеждал изолираните процесуални действия на СГС“. Това становище е необосновано, а въпросите не са съобразени с мотивите на въззивното решение. Така първият въпрос като несъобразен с решаващите мотиви на състава не притежава характеристиките на общо основание. Същото заключение се отнася и за втория въпрос. Третият въпрос не съставлява общо основание, тъй като съдът не е приел вложеното в него съдържание, а именно, че заключителното мнение за допуснато нарушение на разумния срок в констативният протокол по чл.60г ЗСВ на ИВСС има „обвързваща сила за съда“. Четвъртият въпрос е общ и относим към всяко дело, но и необвързан с решаващ извод на съда, а със становище на страната за необсъждане доводи в жалбата, което не отговаря на приетите мотиви. Съдът е мотивирал разбирането си, за това, че по делото не се констатира забава в резултат на поведението на ищцата.Това негово разбиране е в съответствие и с практиката на ВКС-решение № 272/27.01.2020 г. на състав на ІV г.о., в което пространно е обосновано, в кои хипотези забавянията на производството по гражданско или наказателно дело, причинени от ищеца или процесуалния му представител са релевантни, като причиняващи разглеждане на делото извън разумния срок. Следва да се посочи още, че касаторът не е мотивирал съображенията си за противоречие между приетите във въззивното решение изводи и разрешенията в практиката, която цитира чрез съпоставянето им по всеки един от актовете на ВКС. Налице е единствено изброяване на решенията на ВКС. Петият въпрос е идентичен с третия, който бе разгледан по-горе, поради което следва да се имат предвид изложените съображения. Въпросите от № 6 до № 8 включително са изведени от становище на касатора, съдържащо оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за необсъждане на обстоятелства, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД. Тези въпроси не носят характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Това е така, тъй като не са съобразени с решаващите мотиви на състава, а произтичат от становище на страната. В мотивите на обжалваното решение са обсъдени както обстоятелствата, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, така и тяхното отражение върху накърняването на конкретни неимуществени блага на ищцата. В тази връзка съдът е мотивирал разбирането си за действието на презумпцията за причиняване на неимуществени вреди в резултат на неразумна продължителност на производството, т.нар. обичайни неимуществени вреди, както и извод, че въззиваемите не са оборили същата презумпция, обсъдил е показанията на свидетелката, разпитаната по делото, именно за последиците от разглеждане на делото, извън разумния срок по отношение на ищцата. В този смисъл необосновано е и становището на касатора за „формално изброени тези критерии“, заложено във въпрос № 8. Въпрос № 9 също така е формулиран във връзка със становище на касатора, че обезщетението за неимуществени вреди било присъдено съгласно приетото по сходен казус“. В изложението се поддържа, че съдът се е позовал на практика на ЕСПЧ, както и на „делото К. срещу България“, което съвпадало с приетото в предложението за сключване на споразумение, отправено от министъра на правосъдието. Със становището на касатора, от което е изведен въпросът не се обосновава отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС, тъй като позоваването на практиката на ЕСПЧ, включително „делото К. срещу България“ не съставлява произнасяне в противоречие с практиката на ВКС при положение, че въззивният съд е съобразил разрешенията в практиката на ВКС, както е процедирал състава на СОС, като е обсъдил релевантните за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства. Ето защо следва да се приеме, че и с този въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Десетият по реда на цитирането в изложението въпрос не удовлетворява изискването за общо основание. Касаторът е въвел този въпрос във връзка с две допълнителни основания-чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК в съотношение на евентуалност, ако се приеме липсата на противоречие между разрешенията във въззивното решение и касационното решение /решение №30/07.05.2019 г. на състав на ІV г.о./ да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В цитираното вече ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е разяснено, че чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване, което означава, че не е допустимо касаторът да въвежда към едно и също общо основание допълнителни основания /предпоставки/ за допускане на касационен контрол нито кумулативно, нито евентуално. Друго съображение, обуславящо отхвърлянето на искането за допускане на касационен контрол при така депозираното от страната изложение е, че поставеният въпрос не е идентичен с разрешените в касационното решение, с което съставът на ВКС се е произнесъл по други правни въпроси. ВКС по съществото на спора /не по въпросите, по които е допуснал касационно обжалване/ е разгледал конкретен случай, който е квалифицирал като поставяне на ищцата в забава. Но дори този случай не е сходен с настоящия доколкото по касационното дело единното парично вземане, предмет на предложеното споразумение съвпада с присъденото парично вземане, докато в настоящия случай е присъдено вземане в по-висок размер от вземането, предмет на предложеното споразумение. Следва да се посочи и друго съображение, обуславящо отхвърлянето на искането за допускане на касационно обжалване, а именно немотивирането на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Мотивирането на изложението изисква въвеждането на правен въпрос и обосноваването на допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на практика на ВКС, формирана при неточно приложение на закона или обосноваване на необходимост от тълкуване на непълна, неясна или противоречива правна уредба, когато се поддържа липсата на практика. Касаторът не е мотивирал изложението като доводите за значението, което би имало произнасянето на ВКС по поставения въпрос не съставлява мотивиране на изложение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол и по жалбата на СГС.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице релевираните от страните предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение в посочените по-горе обжалвани части.
По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Д. С. Х.-П. против решение № 260124 от 23.04.2021 г. по гр. дело № 16/2021 г. на Софийски окръжен съд, с което Софийски окръжен съд се е произнесъл по исковете, предявени от Д. С. Х.-П. против Софийски градски съд и Софийски районен съд, като е потвърдил решение от 15.06.2018 г. по гр. дело № 19033/2017 г. на Софийски районен съд в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил частичен иск за имуществени вреди за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищцата на основание чл. 2б, ал. 1, вр. чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи обезщетение за имуществени вреди в резултат на нарушаване правото й за разглеждане в разумен срок на производството по гр. дело № 28059/2014 г. на Софийски районен съд, ІІ г.о., 64 състав и по гр. дело № 6165/2015 г. на Софийски градски съд, ГК-ІІ А състав в размер на 5000 лв., обезщетение за пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, като ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 3435/2021 г. на Върховен касационен съд, гражданска колегия, трето отделение в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260124 от 23.04.2021 г. по гр. дело № 16/2021 г. на Софийски окръжен съд в останалата обжалвана част по касационните жалби на Д. С. Х.-П., на Софийски районен съд и на Софийски градски съд.
Определението, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на Д. С. Х.-П. може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението до страните, че е обявено.
Определението, с което е допуснато касационно обжалване не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: