Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е   № 320   гр.София, 30.04.2010 г.     Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и десета година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Красимира Харизанова ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев   при секретаря  Райна Пенкова             и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 4174/ 2008 г. за да постанови решение, взе предвид следното:   Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 186/ 05.03.2009 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 4174/ 2008 г., по жалба на Ц. И. Й. и М. И. В. е допуснато до касационно обжалване решение на Софийски окръжен съд № 422/16.06.2008 г. по гр.д. № 634/2006 г. С въззивното решение е оставено в сила решение на Пирдопски районен съд по гр.д. № 161/2004 г., с което са отхвърлени предявените от касаторите против Г. С. С., Х. М. С. и И. С. Н. установителни искове за обявяване на нищожността на договорите за покупко-продажба на недвижим имот, сключени на 04.03.1997 г. (между касаторите като продавачи и Г. С. като купувач) и на 19.06.2001 г. (между Г. С. и съпругата му Х. С. като продавачи и И. Н. като купувач), както и предявеният против И. Н. осъдителен иск, с правна квалификация чл.108 ЗС за предаване на недвижимия имот, предмет на договорите. Обжалването е допуснато поради противоречиво разрешаване на процесуалните въпроси за доказателствената тежест при оспорването на документ с липсващ оригинал, подписан от оспорващия и възможността със свидетелски показания да бъде установено съществуването на документ, който е изгубен или унищожен, не по вина на страната, която се позовава на него. По първият процесуален въпрос следва да се прецени като правилна практиката, според която тежестта за оспорване на частен документ тежи върху страната, която го оспорва, когато документът формално е подписан от нея. Това следва от изричната разпоредба на чл.154 ал.3 изр.1 от ГПК (отм.), и по аргумент за противното от изр.2 на цитираната алинея. Невъзможността документът да бъде представен в оригинал не се отразява на валидността на този извод. Съдът е задължен да извърши проверката по чл.155 от ГПК (отм.) и съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест да постанови дали оспорването е доказано. При недоказване на оспорването, е длъжен да реши спора въз основа на извод, че документът е истински и обективира волята на лицето, сочено за негов издател. По вторият процесуален въпрос следва да се приеме за правилна практиката, обективирана в решения на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 43/2002 г и № 2965/2004 г. Когато оригиналът на един документ е изгубен не по вина на страната, която се позавава на него, законът позволява установяването му със свидетелски показания (чл.134 ал.1 от ГПК – отм.). Това важи и в случаите, когато се касае за обратно писмо или за съглашение, което индицира привидност на съгласието в сключен между издателите на документа договор. След така приетия отговор на въпросите, поради които е допуснато касационно обжалване, съдът намира по жалбата на Ц. Й. и М. В. следното: Обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на процесуални правила. Въззивният съд е счел за установено от фактическа страна, че на 01.03.2007 г. е сключен договор за заем между М. И. В. и Г. С. С., по силата на който С. се задължил да даде на В. в заем 9 000 долара на САЩ (щ.д.), при 4 % месечна лихва, а получателят на паричната сума се задължил в обезпечение на заема да прехвърли по нотариален ред на С. правото на собственост върху негов и на сестра му Ц. Й. недвижим имот в гр. К.. След като е приел сключването на договора за установен факт, от правна страна въззивният съд е изложил напълно противоположни мотиви – че липсват доказателства документът, обективиращ договора за заем от 01.03.2007 г. да е подписан от Г. С. (т.е. направил е правен извод, че такъв договор не е сключван). Противоречието между мотивите на съда от фактическа и от правна страна по основния факт от предмета на доказване се явява съществено процесуално нарушение, тъй като затруднява защитата на страните и не дава яснота за процеса на формиране на решаващата воля на съда. Ето защо, обжалваното решение следва да бъде касирано, съгласно чл.281 т.3 пр.2 от ГПК. Тъй като по делото не се налага извършване на съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция по арг. от чл.293 ал.3 от ГПК С договор от 01.03.2007 г., Г. С. се задължил да предаде на М. В. сумата 9 000 щ.д. за ползване за срок от 10 месеца, при задължението да бъде върната. Като обезпечение за изпълнението на посоченото задължение, В. трябвало да прехвърли нотариално на С. правото на собственост върху недвижим имот в гр. К., притежавано съвместно със сестра му.говорено било, че при погасяване на заема от страна на В. , Г. С. се задължава да прехвърли обратно (нотариално) същия имот. Документът, обективиращ договора, е представен като доказателство с исковата молба и е приет в първото съдебно заседание пред първоинстанционният съд – на 20.10.2004 г. В това заседание е присъствал представител на ответника И, но той не е оспорил истинността на документа от 01.03.1997 г. Заявил е, че документът няма достоверна дата, но не и че същият се явява неистински. В следващото съдебно заседание – на 24.11.2004 г. – е заявено оспорване на документа от процесуалният представител на ответника Г. Съгласно чл.154 ал.3 изр.1 от ГПК (отм.) именно С. , чиито подпис формално документът носи, има тежестта да докаже, че изявлението не е негово. Видно от заключението на в.л. Халачева, вероятно подписът не е положен от Г. С. , като вещото лице изрично уточнява, че заключението не може да бъде дадено категорично. От друга страна от събраните в производството свидетелски показания се установява по несъмнен начин, че действително между В са съществували заемни отношения. Прието е експертно заключение на в.л. Илиев, Г. и Ж. , че ръкописният текст в договора е вероятно да изхожда от съпругата на С. – ответницата Х. При това положение не може да се направи извод, че Г. С. не е подписал документа от 01.03.1997 г. По вече изложените съображения, именно С. носи тежестта да установи неистинността на документа, при условията на главно и пълно доказване, което означава да изключи всяко съмнение във възможността подписът да е негов. Видно от доказателствата по делото, възможно е подписът да не е на Г. С. , което представлява непълно доказване и не е достатъчно за извод, че документът не е автентичен. Напротив, налице са доказателства, сочещи на вероятността документът да е истински. При това положение, съдът е длъжен да процедира по същия начин, както би решил спор по предявен установителен иск за неистинност на документ. При оспорването по реда на чл.154 ГПК (отм.), оспорващият има процесуалното положение на ищец по такъв иск и дължи пълно доказване на твърденията, че не е подписал документа, а ако такова доказване не бъде успешно проведено, съдът трябва да приложи неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест – т.е. да счете документът за истински. И тъй като в процесния случай не е безспорно, че документът е подправен, то на основание чл.154 ал.1 изр.1 ГПК (отм.) оспорването не е доказано. Това означава, че сключеният на 04.03.1997 г. (само три дни след сключване на договора за заем и в изпълнение на поетите с него задължения) договор за продажба на недвижим имот, с който М. В. лично и като пълномощник на Ц. Й. прехвърля на Г. С. правото на собственост върху недвижимият имот в гр. К., е привидно съглашение. Привидността произтича от съдържанието на правната сделка, сключена на 01.03.1997 г., тъй като с договора за продажба страните прикриват една обезпечителна сделка – при която кредиторът по парично задължение получава правото на собственост върху недвижим имот като гаранция за връщане на заем, със задължение да прехвърли обратно собствеността, когато заемателят върне заетата сума с лихвите. Прикритото съглашение също е нищожно, като противоречащо на чл.152 ЗЗД, но това в случая е без значение, защото съдът е сезиран само с иск за установяване на привидността (която сама по себе си влече нищожност на сделката), а не с иск за разкриване на действителните отношения между страните. Не се касае за заобикаляне на закона или за липса на основание, но навеждането на тези основания за нищожност представляват квалификации на ищците (правни доводи), а не самостоятелни фактически твърдения. Фактите са сключване на заем, забранена от императивна правна норма уговорка за начина на удовлетворяване на кредитора и привидна сделка, която да гарантира това удовлетворяване. При тези твърдения, квалификацията на основанието за нищожност, не обвързва съда, който сам преценява налице ли е порок на сделката и какъв е характерът му. Договорът е нищожен, тъй като е привиден – страните не са желали настъпването на последиците на покупко-продажбата, а са целели да постигнат обезпечаване на задължението на заемополучателят да върне заетата сума. Искът за прогласяване на тази нищожност е основателен и следва да се уважи. Основателен е и искът за установяване на нищожността на сделката от 19.06.2001 г., с която Г. С. и съпругата му Х. С. продават на И. Н. , чрез пълномощника му К. С. , същото право на собственост, придобито чрез нищожната сделка от 04.03.1997 г..становено е по делото, че непосредствено преди оформяне на горепосочената сделка в нотариален акт, на 16.06.2001 г., е сключен договор за заем между К като заемодател, от една страна, и М. В. и представлявано от него дружество, от друга страна, за сумата 126 233 лева. Документът, обективиращ заемния договор, не е оспорен, а в него е включена клауза, според която К. С. е поел задължение да прехвърли на заемателите собствеността върху процесния имот. Показанията на С. , че не знае защо е поел това задължение, след като никога не е бил собственик на имота, са очевидно вътрешно противоречиви и алогични. Подразбираема е волята на страните по договора, правото на собственост върху този имот да се прехвърли на С. като обезпечение на задължението за връщане на заетата сума, а след изпълнение на задължението по заема, собствеността да бъде прехвърлена обратно на заемателите. Този извод се налага от съвкупния анализ на събраните доказателства. Договорът за заем е сключен на 16.06.2001 г. На 19.06.2001 г. е сключен този за продажбата. М. В. не е страна по нея, тъй като формално не се легитимира като собственик на имота. Нищожността на сделката от 04.03.1997 г. към момента на сключване на договора от 16.06.2001 г., не е разкрита и материалната доказателствена сила на съставеният за нея нотариален акт не е оборена. Именно поради това продажбата е сключена от лицата, които формално се легитимират като собственици на имота – съпругата му. Вярно е, че К. С. не е купувач по сделката. Обаче той е участник в нотариалното производство – представлявал е формалният купувач И. Н. и е изявил воля за придобиване на имота от негово име. А като се имат предвид показанията на св. Д, то не остава съмнение, че И. Н. действително е само формален купувач, т.е. в случая освен симулация на сделката е налице и симулация относно страните по нея. Свидетелката съобщава, че когато е поискала да разговаря с “новия” собственик на имота й бил предоставен телефона на К. С. в Б. Показанията на св. Д напълно кореспондират на клаузите по наемния договор и опровергават показанията на св. С, че никога не е бил собственик на имота. В случая е налице симулация на волеизявлението не само относно правните последици на сделката, но и относно лицата, между които тези правни последици привидно следва да се проявят. Това съглашение също е нищожно, като привидно, поради което и искът за прогласяване на пълната недействителност на продажбата от 19.06.2001 г. следва да се уважи. При това положение не може да се постави въпрос за приложението на чл.17 ал.2 от ЗЗД. И. Н. не се явява добросъвестно трето лице, придобило вещта с валидна сделка, а се явява привиден купувач по договор, който не поражда правни последици, поради нищожността му. Следователно, той не е титуляр на правото на собственост върху имота, но между страните е безспорно, че владее същия. Действителни собственици на имота са М. В. и Ц. Й. , съгласно нотариален акт № 47 т.ІІ н.д. № 247/ 1996 г. на нотариус при Пирдопски районен съд. След като собствениците не владеят имота, а фактическа власт върху същия се упражнява от ответника Н, то предявеният срещу него иск по чл.108 ЗС е основателен и следва да се уважи. При този изход на спора касаторите имат право на разноските, направени пред всички инстанции в производството, които следва да бъдат възложени в тежест на ответниците. По изложените съображения съдът   Р Е Ш И:   ОТМЕНЯ изцяло въззивното решение на Софийски окръжен съд № 422/16.06.2008 г. по гр.д. № 634/2006 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени от Ц. И. Й., ЕГН **********, гр. С., ул.”Д” № 21, вх. В, ет.6, ап.58 и М. И. В., ЕГН **********, гр. С., ул.”К” № 23, ап.4, против Г. С. С., ЕГН ********** и Х. М. С., ЕГН **********, двамата с адрес гр. С., ул.”П” № 12, че договорът, сключен на 04.03.1997 г. с нотариален акт № 54, т.І, н.д. № 211/ 1997 г. на нотариус при Пирдопски районен съд, с който Ц. И. Й. и М. И. В. продават на Г. С. С. полумасивна двуетажна жилищна сграда, със застроена площ от 136 кв.м., построена върху дворно място с площ от 640 кв.м., съставляващо парцел **** в кв.64 по плана на гр. К., заедно с правото на строеж върху мястото, за сумата 550 800 лв, е НИЩОЖЕН като привиден. ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени от Ц. И. Й. и М. И. В. против Г. С. С., Х. М. С. и И. С. Н., ЕГН **********, гр. С., ул.”А” № 13, че договорът, сключен на 19.06.2001 г. с нотариален акт № 1* т.І, рег. № 8* н.д. № 91/ 2001 г. на нотариус рег. № 2* с който Г. С. С. и Х. М. С. продават на И. С. Н. полумасивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 136 кв.м., построена върху дворно място с площ от 640 кв.м., съставляващо парцел **** в кв.64 по плана на гр. К., заедно с правото на строеж върху мястото, за сумата 4 590 лв, е НИЩОЖЕН като привиден. ОСЪЖДА по иск с правно основание чл.108 ЗС, И. Н. С. да предаде на Ц. И. Й. и М. И. В. фактическата власт върху недвижим имот - полумасивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 135 кв.м., построена върху дворно място с площ от 640 кв.м., съставляващо парцел **** в кв.64 по плана на гр. К.. ОСЪЖДА Г. С. С., Х. М. С. и И. Н. С. да заплатят на Ц. И. Й. и М. И. В. сумата 2 187,80 лв (две хиляди сто осемдесет и седем лева, осемдесет стотинки) - разноски по делото. Дава на основание чл.115 ЗС двумесечен срок за вписване на настоящето решение. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: