Р Е Ш Е Н И Е № 60216 гр. София, 17 януари 2022 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Момчил Бенчев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 881 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. Р. Л., депозирана чрез защитник, срещу нова въззивна присъда на Софийски градски съд № 61 от 10.06.2020, по ВНОХД № 531/20, с която е отменена оправдателна присъда на Софийски районен съд от 4.04.2019 г, по НОХД № 20103/15, и подсъдиимят е признат за виновен в това, че на 28.11.2014 г в [населено място], е причинил средна телесна повреда на Б. Б. Б., а именно: счупване на долна челюст и избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето, с оглед на което и на осснование чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години. С жалбата на подсъдимия се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните аргументи: Нарушени са принципите на чл. 13, чл. 14, чл. 107 НПК. Присъдата почива на предположения, в разрез с изискванията на НПК. Налице е непълнота на доказателства, неоснователно са отхвърлени доказателствени искания, включително и на прокуратурата. Съдебният акт е немотивиран. Осъдителната присъда почива на косвени доказателства, които са малко на брой и не формират система, позволяваща да се изведе единствено възможен правен извод. Кредитирани са показанията на св. И., без да се съобрази, че той е наблюдавал случилото се на разстояние 150-200 м, че не е могъл да даде описание на участвалите в конфликта лица и не е възприел случилото се между тях. Пострадалият Б. Б. е давал показания на досъдебното производство, но не е разпитван пред съда, а показанията му пред разследващия орган не са приобщени по установения ред. На досъдебната фаза св. Б. е съобщил, че след леко ПТП с друг автомобил, управляван от жена, последната е казала, че ще извика собственика на автомобила, а е изяснено, че жалбоподателят не е собственик на превозното средство. В същия разпит пострадалият е заявил, че не може да даде описание на извършителя, а впоследствие, в друг разпит е дал негово подробно описание. Отказът на съда да допусне до разпит собственика на автомобила, участник в ПТП, е довел до неизясняване на релевантните факти, в частност, кой е управлявал автомобила на инкриминираната дата. Въззивният съд не е уважил възражението на защитата, че жалбоподателят е бил предварително посочен на разпознаващото лице, което води до негодност на протокола за разпознаване. Осъдителната придъда не почива на надлежна доказателствена основа, което е в нарушение на чл. 303, ал. 1 и 2 НПК. Мотивите на обжалваната присъда не отговарят на процесуалните изисквания по чл. 339 НПК. Допуснато е неправилно приложение на материалния закон. С жалбата се правят алтернативни искания: за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание на ВКС защитата на подсъдимия Л. пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят Л. се присъединява към съображенията на своя защитник и моли да бъде оправдан. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: ВКС счита за неоснователен довода, че при анализа на доказателствата и доказателствените средства е допуснато нарушение по чл. 14 НПК. Относно извършеното деяние са събрани преки доказателства, изводими от показанията на св. И. Д. И., очевидец на инцидента. Свидетелят е заявил, че се е намирал пред автосервиз в очакване да получи ремонтиран автомобил, на разстояние 150-200 м от местопрестъплението, откъдето е наблюдавал случилото се. Видял е спрял таксиметров автомобил на превозвача „Й. такси“, до който се е развила свадата между двама мъже, единият от които е получил удари от другия. Вярно е, че свидетелят не е дал описание на мъжете, участници в конфликта, но е посочил, че след инцидента се е срещнал с пострадалия, с което практически е съдействал за разкриване на неговата самоличност. Св. И. е заявил, че само единият от мъжете е нанесъл удари на другия, след което и двамата са се оттеглили, както и това, че извършителят се е качил в жълт на цвят автомобил, а другият мъж се е придвижил с таксиметровия автомобил до автосервиза, пред който свидетелят се е намирал. Тогава св. И. е видял пострадалия и го е запитал дали той е лицето, което е бито, на което е получил утвърдителен отговор. Пострадалият е имал видими белези от насилие в областта на лицето, а в ръката си е държал избитите при инцидента зъби, които е показал на свидетеля. При разговора на пострадалия с очевидеца е станала известна причината за конфликта: леко ПТП между таксиметровия автомобил на Б. Б. и автомобил, марка „Голф“, управляван от жена. Въззивният съд е отчел липсата на заинтересованост при св. И., който не е познавал участниците в инкриминираните събития, а е възприел инцидента като незаинтересован наблюдател, което характеризира неговите показания с висока степен на обективност и достоверност. Извън показанията на св. И., източник на преки доказателства за виновността на подсъдимия е протоколът за разпознаване от досъдебното производство, в хода на което пострадалият е посочил подсъдимия като извършител на деянието. Верен е изводът на въззивния съд, че посоченото следствено действие е проведено при стриктно спазване на процесуалните изисквания, а резултатът от него може да се ползва при формиране на вътрешното убеждение. Пострадалият от престъплението е починал в хода на съдебното производство и не е изслушан като свидетел от съда, а неговите показания от досъдебната фаза не са приобщени, тъй като са липсвали процесуалните основания на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 4 НПК. При това положение, показанията на св. Б. от досъдебната фаза не могат да се ползват от съда, но не могат да се ползват и от страните, откъдето и позоваването на тези показания е недопустимо, а доводите на защитата в тази насока няма да бъдат обсъждани. На следващо място, в подкрепа на обвинителната теза, макар и с косвено значение, са показанията на св. Д. и св. О., вярно интерпретирани от въззивния съд. Св. Д. е разказал, че е бил извикан във връзка с леко ПТП и по този повод се е срещнал с пострадалия, по чието лице е възприел видими следи от физическо посегателство. Свидетелят е узнал от пострадалия, че причина за конфликта е транспортно произшествие между таксиметровия автомобил и „Голф“, управляван от жена. Св. Д. е извикал екип на „Бърза медицинска помощ“, а явилият се на мястото лекар е констатирал наличието на телесни увреди при пострадалия. Този свидетел е узнал от Б. и данните за самоличност на св. И. като очевидец на инцидента. От съществено доказателствено значение е обстоятелството, че съобщеното от очевидеца напълно кореспондира на споделеното от пострадалия при разговора му със св. Д.. На следващо място, от заключенията на СМЕ-зи е установено какви телесни увреди са причинени на Б. Б. и по какъв механизъм, като експертните изводи напълно се вписват в релевантните факти, изяснени чрез показанията на св. И., св. Д. и св. О., участник в същия полицейски екип, наред със св. Д.. С оглед на изложеното, ВКС намери, че при анализа на доказателствената съвкупност не е допуснато процесуално нарушение, а изведените от въззивния съд доказателсвени изводи са верни и се споделят от настоящата инстанция. ВКС не споделя и останалите възражения на защитата, които също счита за неоснователни. Не може да бъде възприет довода, че обжалваният въззивен акт е немотивиран. Мотивите към въззивната присъда са изготвени в съотвествие с изискванията на чл. 339 НПК, като съдът е изпълнил задължението си да изложи каква фактическа обстановка приема за установена, въз основа на кои доказателствени източници и какви са съображенията му за взетото решение. Ето защо, възражението срещу процесуалната валидност на въззивния акт е неоснователно и като такова не може да бъде споделено. Не може да бъде възприет довода, че отказът на съда да уважи искането за разпит на собственика на „Голфа“, за който чрез справка от КАТ е установено, че е лице, различно от подсъдимия, е накърнило правото на защита и е довело до нарушаване на чл. 13 НПК. Това е така, защото разпитът не би допринесъл за разкриване на обективната истина при липсата на данни, че това лице има отношение към конфликта, развил се след пътния инцидент. От една страна, единствено в неоприобщените показания на пострадалия от досъдебното производство, които не могат да се ползват, се съдържа твърдението, че жената, управлявала „Голфа“, ще извика собственика на автомобила. От друга страна, при събиране на писмени данни за самоличността на това лице е установено, че той не е съпричастен към инкриминираните събития, поради което не е възникнала необходимост от неговия разпит. Що се отнася до това, че не е изяснено кой е управлявал автомобила, участник в пътното произшествие, това обстоятелство е извън предмета на доказване, поради което правилно въззивният съд е отказал да събира доказателства в тази насока. На следващо място, неоснователно се сочи, че осъдителната присъда почива на косвени доказателства, които дори не формират система. Относно извършеното деяние и неговия автор са събрани преки доказателства, изводими от показанията на св. И., очевидец на инцидента, и от проведеното разпознаване, при което потърпевшият е посочил подсъдимия като автор на деянието. Останалите доказателствени източници се инкорпирират към преките такива и съвкупно формират надлежна доказателствена основа, отговаряща на стандарта по чл. 303 НПК. Неоснователно се твърди, че разпознаването е опорочено, изводимо от твърдението на защитата, че преди провеждане на следственото действие подсъдимият е бил показан на разпознаващия. Извън посоченото твърдение, което няма доказателствена стойност, други данни в тази насока по делото липсват, а от разпита на поемните лица като свидетели е установено, че следственото действие е проведено в съотвествие с изискванията на процесуалния закон. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се налага да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Поведението на жалбоподателя е съставомерно по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК, каквато е приетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането на жалбоподателя за неговото оправдаване от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, които, в случая, не са налице. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА нова въззивна присъда на Софийски градски съд № 61 от 10.06.2020 г, по ВНОХД № 531/20. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: