Р Е Ш Е Н И Е № 76 гр. София, 14.11.2017 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на втори октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 60371 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителния директор Д. Ш. и прокуриста М. В., чрез пълномощника юрисконсулт Н. К., обжалва в срока по чл. 283 ГПК въззивното решение от 20.04.2016 год. по т. д. № 44/2016 год. на Бургаския апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 7.12.2015 год. по т. д. № 31/2014 год. на Ямболския окръжен съд. С него е отхвърлен иска му против [фирма], [населено място] за заплащане на мораторна лихва върху присъдената главница от 23 103.81 лв. за периода от 12.06.2009 год. до 31.03.2014 год. в размер 11 561.40 лв., респ. 7 120.46 лв. за период от 31.03.2011 год. до 31.03.2014 год. Касаторът поддържа оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение, с искане същото да бъде отменено и вместо това предявеният иск за мораторна лихва върху присъдената главница бъде уважен до един от алтернативно посочените размери. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски. Ответникът [фирма], представлявано от изпълнителния му директор Ив. И., чрез пълномощника адв. В. К., оспорва касационната жалба. В представените пред настоящата инстанция писмени бележки поддържа довод за недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част с искане за прекратяване на производството по делото в тази му част, евентуално същото да бъде потвърдено, в какъвто смисъл е първоначалния отговор на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против въззивно решение, допуснато до касационно обжалване с определение № 165 от 18.04.2017 год. на настоящия състав, в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Прието е, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси, свързани с възможността размерът на акцесорния иск за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва за посочен период от време да се установи чрез изчисление от съда, респ. чрез допускане на съдебна експертиза поради определяемостта на вземането по чл. 86, ал. 2 ЗЗД са релевантни за изхода на спора, като въз основа на вложеното в тях съдържание касационният съд, в резултат на правомощието си да уточни и конкретизира правния въпрос прие формулировката му в смисъл, касаещ най-общо правомощията на въззивния съд в рамките на проверката за правилност на обжалваното първоинстанционно решение с оглед осъществяване дейността по установяване на фактите въз основа на релевираните от страната доводи. С оглед наличието на задължителна съдебна практика по този въпрос, обективирана в т. т. 1-3 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС се допусна касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част. В т. 1 от цитираното тълкувателно решение е прието, че при проверката за правилност на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, при приложение на правомощията на въззивния съд, съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК. В т. 3 от същото ТР се прие, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивната материалноправна норма. Тази задължителна съдебна практика не е съобразена в настоящия казус, при който въззивният съд в рамките на проверката за правилността на обжалваното първоинстанционно решение по подадената от ищеца въззивна жалба е следвало да обсъди релевираните в нея доводи относно установяване размера на претендираната мораторна лихва за забава на плащането на главницата, на основание разпоредбата на чл. 86, ал. 2 ЗЗД, като нормативно определен на основание цитираното постановление на МС. При наличието на данни за забава на плащането на главното задължение, както и за размера на последното, до който главният иск е бил уважен с въззивното решение в необжалваната му част, въззивният съд е следвало да обсъди релевираните в тази насока оплаквания във въззивната жалба, като в съответствие с правомощията си на съд по същество на спора е дължал произнасяне по въпроса за установяване на размера на претендираната лихва за забава на плащането на задължението. Вместо да се произнесе по този въпрос, вкл. и чрез събиране на доказателства относно размера на претендираното акцесорно вземане, напр. експертиза /каквато е приета по делото, но без поставена задача в горния смисъл/, въззивният съд приел, че претенцията е недоказана, поради липса на справка за изчисление на лихвите /каквато е общодостъпна, при приложение съответно на чл. 155 ГПК при ползване от съда на такава справка по някой от програмните продукти за изчисление на мораторни лихви /. Постановеното въззивно решение по предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е процесуално допустимо – съдът се е произнесъл по него при наличие на процесуалните предпоставки за допустимостта му, но неправилно поради допуснатото процесуално нарушение на въззивния съд относно задължението му като съд по същество на спора да се произнесе по размера на лихвата за забава при установените по делото факти за наличие на забава на плащане на определено по размер задължение, както и момента на същата. Както е прието в съдебната практика, правото на обезщетение по чл. 86 ЗЗД в размер на законната лихва произтича от закона /Р 68 по т. д. № 450/11 год. І т. о., а и Р 597 от 6.06.2005 год. по т. д. № 914/2004 год. ІІ т. о./. Поради това обжалваното решение следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, тъй като се налага извършване на нови съдопроизводствени действия по установяване размера на лихвите за забава, като при произнасянето съдът следва да съобрази и релевираното от ответната страна възражение за погасителна давност, както и изразеното от касатора в настоящето производство становище относно претендирания размер, като се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивното решение № 43 от 20.04.2016 год. по гр. д. № 44/2016 год. на Бургаския апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 41 от 7.12.2015 год. по т. д. № 31/2014 год. на Ямболския окръжен съд за отхвърляне на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: