О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №274 [населено място], 31.05.2018 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 193 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. М., чрез особения представител адв. К. Д. срещу решение № 230/26.10.2017г. по в.т.д. № 222/2017г. на Апелативен съд-Велико Търново, с което е потвърдено решение № 76/03.05.2017г. по т.д. № 234/2016г. на Окръжен съд - Русе в частта за осъждане на касатора да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД дължимите от него суми по Договор за банков кредит за покупка на недвижим имот от 05.12.2007г. както следва: главница в общ размер 36719.16 евро, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба - 21.07.2016г. до окончателното ѝ изплащане, редовна лихва в размер 3493.88 евро за периода 15.09.2014г. до 20.07.2016г., дължима отложена лихва в размер 1174.45 евро за периода 15.02.2013г. до 18.07.2013г., наказателна лихва в размер на 171.80 евро за периода 15.10.2014г. до 20.07.2016г. и комисионна за управление в размер на 181.07 евро, ведно със законната лихва от 21.07.2016г. до окончателното изплащане, както и да заплати разноски по това дело в размер общо на 7021.89 лева. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмения си отговор ответникът по касацията „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на основанията за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, АС-Велико Търново е приел, че между страните е бил сключен договор за банков кредит от 05.12.2007г., по който отпуснатият кредит е бил усвоен от кредитополучателя като за периода 15.10.2014г. - 05.01.2015г. не са били погасени вноски по кредита в пълен размер. В исковата молба се съдържа волеизявление на банката, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и предявява осъдителен иск за цялата дължима по него сума. Въззивният съд е счел, че с исковата молба кредиторът е упражнил правото си по договора за кредит и анексите към него да направи кредита предсрочно изискуем, а с получаването на преписа от исковата молба длъжникът-ответник е изпаднал в забава по отношение на целият непогасен остатък от дълга. За неоснователни са намерени възраженията на касатора, че предсрочната изискуемост не е била обявена преди завеждане на иска и че такава не е настъпила в хода на процеса, тъй като препис от исковата молба не е бил връчен на длъжника, а на особен представител по чл.47 ГПК. Въззивната инстанция е разгледала института на особения представител и е заключила, че той е процесуален представител на ответника и редовно може да получи копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу нея. Решаващият състав е изложил също така аргументи, че необходимост от уведомяване на длъжника за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита преди завеждане на съдебно производство има само при заповедното производство, но не и при предприета от кредитора защита чрез осъдителен иск. Поради което е счетено, че искането за присъждане на главница в размер, посочен в исковата молба, е изцяло основателно. Възражението за нищожност на договорните клаузи във връзка с правото на банката едностранно да променя договорния лихвен процент и възражението за погасяване на вземанията за възнаградителна лихва, наказателна лихва и за комисионна за управление по давност са приети за неоснователни. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Приложимо ли е по отношение на исковото производство изискването да бъде обявена предсрочна изискуемост на кредита или важи само за случаите на инициирано заповедно производство, респ. производство за установяване на вземането по чл.422, ал.1 ГПК?; 2/ Допустимо ли е кредиторът да обяви предсрочна изискуемост на кредита с връчване на исковата молба на особен представител на ответника по делото, без одобрение на съда, пред който се води делото съгласно чл.29, ал.5 ГПК ?; 3/ Следва ли да има ясни критерии, по които да може да се изчисли размерът на редовната възнаградителна лихва?; 4/ Нищожна ли е клаузата на чл.3.1 от процесния договор като противоречаща на закона, която допуска едностранно изменение на лихвения процент посредством субективна преценка на банката, а не съобразно обективни фактори и представлява ли неравноправност по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП? Всички правни въпроси касаторът обосновава с въвеждане на допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По първи въпрос твърди противоречие между обжалваното въззивно решение и съдебната практика на ВКС, обективирана в: ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; по трети въпрос - в Решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, II т.о. В рамките на правомощията на касационната инстанция настоящият състав на ВКС намира, че първите два въпроса следва да се обединят и се поставят в следния смисъл: Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на осн. чл.47, ал.6 ГПК? Отговорът на така формулирания въпрос е обусловил крайното правно разрешение по спора, поради което и е изпълнено изискването по чл.280, ал.1 ГПК спрямо общото основание за достъп до касация. По същият не е налице съдебна практика на ВКС, липсва и изрична нормативна регламентация, следователно е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Основателно се явява искането за допускане на касационно обжалване по посочения правен въпрос. Останалите два въпроса касаят проблема за приложението на чл.143, т.10 ЗЗП спрямо договорни клаузи, но доколкото касаторът ги поставя в контекста на конкретна клауза от процесния договор, отговорът на същия въпрос предполага проверка на доказателствата по делото. С оглед на което същата ще се извърши при произнасяне по същество на касационната жалба. Тъй като касаторът се представлява от особен представител, последният не дължи внасяне на държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. В полза на особения представител на осн. чл.47, ал.6 ГПК се дължи заплащане на възнаграждение за всяка инстанция от ищеца, поради което следва да се укаже на ответника по касацията да внесе по сметка на съда възнаграждение за особен представител в размер на 2 979лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 230/26.10.2017г. по в.т.д. № 222/2017г. на Апелативен съд-Велико Тръново. УКАЗВА на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатено възнаграждение за особен представител на касатора по сметка на ВКС в размер на 2979лв. Да се изпрати съобщение на ответника по касацията с указанията. Делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване в открито съдебно заседание. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: