Ключови фрази
Иск за обезщетение за трудова злополука и професионална болест * трудова злополука * обезщетение за неимуществени вреди от престъпление * деликтна отговорност * съпричиняване * груба небрежност


4
Р Е Ш Е Н И Е
№ 499/11



С., 09.01.2012 година


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А



ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на десети ноември две хиляди и единадесета година в състав:

Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
Членове: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 1577 по описа за 2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 405 от 16.03.2011 година е допуснато касационно обжалване на решение от 23.12.2009 година по гр.д. № 1927/2009 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени субективно съединени искове с правно основание чл. 200 КТ, предявени от Р. Н. М. и И. В. М., двамата от [населено място] против [фирма], [населено място].
Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по обуславящия изхода на делото въпрос по приложението на чл. 200 КТ относно кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на пострадал от трудова злополука.
Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетение на пострадал от трудова злополука, макар и да произтича от договор е по естеството си деликтна, поради което правилата за деликтите са приложими към тази отговорност.
Обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от близките на починалия. Изхождайки от предпоставката, че неимуществените вреди са неизмерими в пари, а увредените лица са в различни отношения с пострадалия, Пленумът на Върховния съд на Р. България е приел ограничителни критерии за определяне на лицата, имащи право на обезщетение. Така съгласно т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленум на Върховния съд на Р. България, при смърт на пострадалия поради непозволено увреждане кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга.
С Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленум на Върховния съд на Р. България, т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. е допълнена в следния смисъл: имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак.
С Постановление № 2 от 30.XI.1984 г. по гр. д. № 2/84 г., Пленумът на ВС е възприел като разграничителен критерий прякото и непосредствено родство по права линия и съпружеската връзка. Приел е, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, е посочен изчерпателно в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на Върховния съд и няма основания за разширението му.
В обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд е прието за установено, че ищците са родители на Н. М., починал на 05.12.2007 г. в резултат на трудова злополука, настъпила по време на работа в ответното дружество. Прието е, че починалият Н. М. е оставил за наследници по закон съпруга Д. М. и дъщеря Р. М., които съгласно чл. 6 ЗН изключват наследниците от възходяща степен, каквито са родителите на починалия работник; че под наследници следва да се разбират само наследниците по закон, призовани да наследяват, които са били обезщетени за моралните страдания от смъртта на наследодателя им, поради което ищците не са легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя син.
В касационната жалба против въззивното решение, постъпила от Р. Н. М. и И. В. М. се поддържа, че съдът е формирал неправилни изводи относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди поради смърт на техен близък, изключвайки от този кръг родителите на починалия, преживели морални страдания от загубата на своя син.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира касационните оплаквания основателни. Възприетото в обжалваното въззивно решение становище е неправилно, постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, съгласно която родителите на починалия са в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е приложил неправилно правилата за наследяване по Закона за наследството спрямо претенция, която не се основава на наследствени права, а на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадалия от трудова злополука. Както вече бе посочено в т.2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленум на Върховния съд на Р. България, при смърт на пострадалия поради непозволено увреждане кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост, без оглед на наследствените им права, а родителите на починалия, като най-близки негови родственици имат право на обезщетение за преживените морални страдания.
Несъобразявайки изложеното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор.
По делото е установено, че ищците Р. и И. М. са живеели в общо домакинство със семейството на сина си Н. М., с когото са били в най-близки отношения. Установено е, че на 05.12.2007 г. Н. М. е починал в резултат на увреждания при трудова злополука по време на работата му в ответното предприятие [фирма], [населено място]. Ищците са преживели тежки морални страдания от загубата на своя син, починал на двадесет и шест години; изгубили са в негово лице морална опора и подкрепа в живота си. Доколкото понесените морални страдания могат да бъдат определени в техния паричен еквивалент, съдът намира, че по справедливост следва да бъде присъдено обезщетение в размер на по 25 хиляди лева на всеки от родителите на починалия, ведно със законната лихва от датата на увреждането.
Въведеното от ответника възражение за намаляване на дължимото обезщетение поради съпричиняване на злополуката от страна на пострадалия е неоснователно. Съгласно практиката на Върховния касационен съд (решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр.д. № 387/10 г. на ІV г.о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК), груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал.2 КТ е неполагане на дължимата грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия – при проявена от работника липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. По делото не е установена проявена от пострадалия работник груба небрежност – трудовата злополука е настъпила в резултат на удар на управлявания от него автомобил в друго возило; удар, настъпил при поднасяне на автомобила на пътното платно при обилен снеговалеж, изключително тежки атмосферни условия, намалена видимост и неопесъчен път, без да е установено работникът да е допуснал нарушение на основни правила за безопасност.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищците следва да бъдат присъдени направените в инстанционното производство съдебни разноски общо в размер на 2215 лева, от които 15 лева държавна такса и 2200 лева изплатени възнаграждения по договори за правна помощ с адвокат Ц. С. от Софийска адвокатска колегия.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение от 23.12.2009 година по гр.д. № 1927/2009 г. на Софийски градски съд, ІІ „б” въззивно отделение.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на основание чл. 200, ал.1 КТ на Р. Н. М. с ЕГН [ЕГН] и на И. В. М. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място] обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Н. И. М., починал на 05.12.2007 г. в размер на по 25 000 (двадесет и пет хиляди) лева на всеки от тях, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.12.2007 г., както и сумата 2215 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на основание чл. 78, ал.6 ГПК държавна такса по делото сумата 2000 (две хиляди) лева в полза на Върховен касационен съд.
Решението не подлежи на обжалване.





ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: